- Искам да говоря с господин Йълмаз! – Мелек почти удари с юмрук по бюрото на секретарката.
- В момента господин Йълмаз е зает. Имате ли...
- Не, нямам среща. Просто искам да говоря с него. – Мелек се огледа наоколо, видя табелката „Мурат Йълмаз” и се засили към кабинета. Връхлетя с все сила в него, за да види как Мурат и някаква висока руса жена се смеят на висок глас, пиейки уиски. Настъпи неловка тишина. – Оп, извинете. Май не много подходящ момент случих... – Мелек се обърна да излезе.
- Извинете за момент. – Мурат я последва и я догони в коридора. – Да, Мелек, добре дошла. Да, Мелек, добре си заварила.
- Не, аз видях, че си зает. Ще почакам, ако трябва. – Мелек седна троснато на едно от канапетата в чакалнята.
- Не беше ли с господин Кемал? В Карасу? – Мурат сложи ръце в джобовете на панталона си и я изгледа многозначително.
- Бях. Но разбрах доста неща, които се нуждаят от обяснение.
- О, господинът се е изказал не особено ласкаво по мой адрес, предполагам... – в това време русата жена приближи до тях и сложи ръка на рамото на Мурат.
- Аз ще тръгвам, може би сега не е моментът. Ще се чуем и ще се уговорим за по-нататък. На спокойствие. – тя натърти на последната дума и изгледа пренебрежително Мелек.
- Разбира се. – отговори троснато Мелек и проследи с поглед излизането на русата жена. – Коя е тя?
- Каза, че имаш да говориш за нещо важно с мен. – Мурат се подсмихна. Мелек стана и грабна чантичката си.
- Не, "ще се чуем и ще се уговорим за по-нататък. На спокойствие." – Мурат я хвана за ръката.
- Стига, Мелек. Стига детинщини. – той я вкара бързо в кабинета си и затвори вратата. – Казвай какво има! Какво ти е наговорил онзи... онзи... Кемал?
- Каза, че твоят и моят род имат нещо общо помежду си.
- В смисъл?!
- Не зная в какъв смисъл, за Бога!
- Поговори ли с родителите си?
- Опитах се. – Мелек въздъхна и погледна към пода. – И двамата изригнаха. Може би наистина има нещо.
- И може би именно затова баща ми настояваше толкова много да не ходя в Карасу. А и не пусна Севдан да дойде с мен. – Мурат се почеса по брадичката и погледна през прозореца. – Многознайкото Кемал каза ли още нещо?
- Не. Но от всичко станало, стигнах до извода, че връзката между двата рода е много по-специална, отколкото изглежда на пръв поглед. Има нещо лошо в нея.
- Кемал поиска да не работиш за мен, нали? – Мурат стрелна Мелек с поглед. Тя преглътна тежко и кимна с глава. – Знаех си! Прие ли?
- Зависи. Може и да приема. Ако продължиш с тези... руси жени... "На спокойствие"
Мурат се усмихна с ъгълчето на устните си и приближи към Мелек. Наведе се към нея и тихо й прошепна:
- Ревнуваш. По-добре си признай! – той плъзна поглед по шията й, стигна до очите й, и впери очи в устните й. Мелек издиша силно – така, че дъхът й се удари в лицето на Мурат, след което се усмихна широко.
- Не става така, господин Йълмаз. Да ме целувате като нищо, а после да смятате, че няма да Ви ревнувам от красиви руси госпожици.
- Госпожи. – побърза да я поправи Мурат, покашляйки. – Беррин наскоро се омъжи за един мой близък приятел и сътрудник.
- Не думай! – Мелек плесна с ръце. – Колко близък? – телефонът й обаче я прекъсна, иззвънявайки. Тя вдигна капачето, след което притеснено погледна към Мурат.
- Кемал, предполагам? – Мурат прехапа устни. – Ама, отговори му, де...
- Ревнуваш. По-добре си признай! – Мелек трясна капачето на телефона си и се усмихна широко на Мурат. Той й отвърна със същото.
- Ревнувам. – той приближи към нея и хвана с ръце раменете й. Погледите им не се отделяха един от друг. – Ревнувам, Мелек, права си. – той се наведе и съвсем леко докосна устните й. Тя се надигна на пръсти и обгърна главата му с ръце, опитвайки се попие всяко сантиметърче от неговите устни. Вратата се отвори с грохот.
- Мурат! – възрастен мъж седеше на прага, вторачен в Мелек, която залитна към Мурат. Мъжът потрепера, но се подпря на рамката на вратата. – Мурат...
- Татко?! – Мурат се приближи към възрастния мъж и му помогна да влезе. – Тъкмо ти ни трябваш. Да те запозная – това е Мелек Умут.
- Приятно ми е. – мъжът се усмихна леко притеснено. – Позната сте ми отнякъде.
- Дъ..
- Дъщеря е на Есин Умут. – прекъсна я Мурат. Атеш Йълмаз пребледня и залитна към канапето. Спомените нахлуха в главата на Мелек като филмова лента. Мъжът, в когото Есин беше влюбена, наистина беше Атеш Йълмаз. Пъзелът започваше постепенно да се нарежда.