ASI-BG.COM • Виж темата - Melek - Ангелът (Мелек)

Melek - Ангелът (Мелек)

Творчески изяви
[pen.png]

Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:32 pm

t1n43t0 написа:Melek - Ангелът (Мелек)

Заглавие: Melek - Ангелът (Мелек)
Автор: Tincheto
Жанр: романтика, драма
Време на действието: 21ви век
Място на действието: главно Истанбул (Турция), но и град Карасу (Турция)
Герои: Мелек, Мурат, другите не са важни


{Преди да напиша сюжета, искам да кажа две думи. Сюжетът е написан с много любов и се надявам поне на двама-трима да допадне. :) Разказът ще го пиша много описателно и художествено. :)}

Каст:
Изображение
Мелек - Туба Буюкюстюн
Изображение
Мурат - Мурат Йълдъръм
Изображение
Кемал - Тарду Флордун
Изображение
Есин - Гюнгюр Байрак
Изображение
Мелек Кайя - Тюлай Гюнал
Изображение
Керем Кайя - Четин Текиндор
Изображение
Севдан - Гьокхан Йозен
Изображение
Дерийя - Бурджу Кара
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:33 pm

t1n43t0 написа:СЮЖЕТ:

Септември, 1874 година. В семейството на Аслан и Мелек Асил се ражда момиче. Родителите на Мелек били твърдо решени да я омъжат за известен мъж от Истанбул, Онур Йълмаз. Но Мелек и Аслан бягат от домовете си и намират убежище у братовчеди на Аслан в Карасу – град на брега на Черно море, на 210 километра източно от Истанбул. Онур Йълмаз – лудо влюбен в Мелек, постоянно страда за нея, пропива се, и след няколко месеца умира. Тогава майка му проклина Мелек и Аслан, че когато тяхната дъщеря се влюби, и двамата ще загинат. Проклятието ще трае до момента, в който момиче от рода Асил се омъжи за момче от рода Йълмаз. Малкото момиче, което им се ражда – с яркозелени очи и жизнерадостна усмивка, е ангелът на мама и татко и също бива кръстена Мелек (Ангел). Когато малката Мелек става на 19, тя се запознава с Демир – мъж от Истанбул и двамата са твърдо решени да се оженят. Но при ненадеен пожар в обора загиват родителите на Мелек.

Август, 1894 година. Мелек и Демир сключват брак, а не след дълго се ражда и дъщеря им, която кръщават в памет на починалата баба. Но проклятието все още тегне над тях. Мелек пораства и става красавицата на Карасу, за която единственото щастие е да работи на полето, да обработва земята. На 25 години обаче тя среща Орхан и двамата се женят тайно. В деня на сватбата им родителите й загиват, удавени в Черно море.

Февруари, 1931 година. Мелек ражда малко момиче, което се бори с всички сили да оживее. Кръщават го отново Мелек, защото за тях то е „ангел”, тъй като в продължение на 37 години не се е чувал детски плач в къщата им. Съдбата обаче не изневерява и на тях. И тази Мелек се влюбва в мъж от Истанбул, на име Ахмет, и двамата, с позволението на родителите си, се женят в големия град. Всички живеят щастливо и изглежда, че проклятието вече е отминало семейството, но не е така. В нощта, когато се ражда детето на Мелек и Ахмет, родителите на Мелек попадат на мафиотска престрелка и стават нейни случайни жертви.

Ноември, 1957 година. Ражда се поредната Мелек, този път, кръстена така заради традицията в семейството. Родителите й обаче губят всичките си спестявания, тъй като Ахмет ги пропилява на комар, и са принудени да се върнат обратно в Карасу. Следват какви ли не трудности.

Януари, 1984 година. Мелек се омъжва за не много богат мъж от съседен град, на име Керем, който остава да живее у тях. Пет години по-късно се ражда синът им, но скоро умира от туберкулоза. Бабата и дядото, Мелек и Ахмет, се поболяват покрай мъката на дъщеря си и покрай загубата на имуществото си, и слагат край на живота си.

Април, 1989 година. В семейството на Мелек и Керем Кайя се ражда второ дете, което е просветление за двамата родители. Искрено се молят детето да е момче, за да не се сбъдне вече известното им проклятие, но се ражда момиченце. Керем държи да го кръсти на съпругата си, Мелек, защото, въпреки всичко, го е дарила с дете.

Мелек пораства бързо пред очите на родителите си. Но, когато става на 4, те стигат до извода, че съдбата ще се подиграе и с тях, затова решават да се откажат от дъщеря си. Приятелката им от Истанбул, която изкупува реколтата им, се казва Есин, и е на 35 години, не може да има деца. Добра жена, която е загубила мъжа си в нелепа автомобилна катастрофа и която живее сама с единствената цел да помага на другите. Мелек и Керем решават да дадат дъщеря си на Есин, за да я осинови. Така и става. Няколко месеца след това малката Мелек заживява с Есин в Истанбул.

Това е разказ за едно проклятие, за едно отмъщение, за много препятствия. И за омразата. Единственото нещо, по-силно от омразата, е любовта.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:34 pm

t1n43t0 написа:•Глава Първа•

- Çok güzel*! – чу се от съседния тротоар, когато немного висока млада жена, с дълги вълнисти черни коси и усмивка на лице, слезе от лъскавия черен мерцедес, паркиран пред банката.

Мелек. Всички я знаеха, всички я познаваха. Тя беше едва 20-годишната дъщеря на госпожа Есин Умут – известната банкерка, чието богатство възлизаше на няколко милиона евро. Но не беше като нея, колкото и да се стараеше. Есин беше строга, макар и обичлива към близките си жена. Винаги си придаваше някакъв сериозен и изтънчен вид, винаги беше на ниво и никога не се поддаваше на чувствата. Мелек беше различна. На лицето й винаги грееше усмивка, действаше винаги импулсивно и винаги се смееше силно и от сърце. Повечето я обичаха заради топлата й душа и добронамереността й към всеки един, а други й завиждаха за богатството на майка й и за това, че тя не се въползва както трябва от него.

Мелек не обичаше да демонстрира социалния си статус. Обичаше да работи. Разбира се, майка й не можеше да устои на молбите й и веднага й възлагаше какви ли не задачи в Истанбул и в други европейски столици. Но щастието на Мелек от тези задължения беше мимолетно. Тя искаше истинска работа. И най-вече – искаше да види какъв е животът на хората в другите части на Турция, далеч от Истанбул, Анкара, Измир, Бурса... Искаше да види провинцията. А майка й не й позволяваше.

Мелек никога не се обличаше в шикозни дрехи, колкото и това да й бе позволено от семейния бюджет. Обичаше семплите дрехи, които я правят по детски естествена, а предимно в гардероба й присъстваха цветовите гами на червеното и лилавото, както и на зеленото, за което казваха, че подчертава очите й, и непорочното бяло.
Именно в бяло беше облечена днес. Дългата малко под коленете ефирна копринена рокличка, се спускаше на етажи като малки пухени облачета по краката на Мелек. Обувките й – ниски и бели, бяха украсени с малки светлорозови цветчета, а на ръцете й грееха гривни в същия оттенък. На врата си носеше едва забележимо колие с розов камък, което явно беше в комплект с обеците й. Но най-важният атрибут към външния й вид беше усмивката, която така и не слезе от лицето й, въпреки че забързан продавач на гевреци се блъсна в нея и едва не я събори.

С почти танцова стъпка Мелек влезе във фоайето на огромната банка и поздрави работещите с кимане, с цел да не ги разсейва. Веднага се запъти към кабинета на майка си. Днес беше важен ден и за двете: подписваха договор с голяма инженерна компания, която трябваше да се залови с построяването на банкови сектори в различни части на страната.

Въпреки че секретарката на госпожа Есин вежливо информира Мелек, че собствениците на компанията вече са пристигнали и трябва да бъде по-внимателна, Мелек отвори със замах вратата и се засмя ведро. Есин въздъхна тежко и наведе глава. Усмихна се тихичко, като че ли на себе си, тъй като, колкото и пъти да се бе надявала характерът на Мелек поне малко да се промени, знаеше, че това никога нямаше да стане.

- Добър ден! Мелек Умут, приятно ми е! – тя се засмя отново чисто, по детски, и седна срещу двамата мъже. – А така, майко, а чаят къде е? Нериде, чай за господата, ако обичаш!

- Имате много разбрана и точна дъщеря, госпожо. – по-младият от мъжете се усмихна широко.

- Така е, господин Севдан. Наистина не знам какво бих правила без нея. – Есин се засмя и отвори една от папките пред себе си.

- Знаете ли, господа, аз съм от хората, които преговарят бързо, ясно, и точно. Не обичам да увъртам, от това не стават добри сделки. Umut Bank знае Вашите условия, Вие знаете нашите. Съгласни сме, договорили сме се. Мисля, че нашите два подписа само ще допринесат за дългогодишното ни здраво партньорство и няма да попречат на както професионалното ни, така и личностното ни приятелство. Нали така? – Мелек се усмихна и весело намигна на влязлата с чая секретарка.

- Няма как да не се съглася на такова словоизлияние. – по-старият мъж се засмя и отпи от чая си. Есин подаде лист и химикалка на по-младия.

- Моят подпис вече е върху документа, господа. Мелек също ще подпише. Остават само Вашите.

- Имам само един въпрос, ако позволите. Вие сте... изпълнителният директор и прокуристът на Yılmaz Holding, нали така? – Мелек се втренчи в мъжете пред себе си.

- Именно. Проблем ли има? – по-младият погледна към колегата си, който се усмихна към Мелек.

- Нищо не Ви убягва, нали, госпожице?

- Нищо. – Мелек кимна с глава.

- Собственикът на компанията е подготвил парти, по случай откриването на един голям парк в Ортакьой. Щяхме да Ви поканим след като подпишем, така ни бе заръчал той. Но...

- Това е чудесно, именно това исках да разбера. Ще ми е интересно да се запозная с господин...

- Мурат. Мурат Йълмаз. Интересен човек е той. Вярвам, че ще си допаднете. – по-възрастният побутна листа и химикалката към Мелек. Тя се усмихна широко и старателно подписа. Двамата мъже се ръкуваха още веднъж с Мелек и Есин и излязоха от кабинета.

- Значи довечера в 8 вече си намери какво да правиш! – Есин стана и приближи към дъщеря си, обгръщайки с ръце раменете й. Мелек сложи ръцете си върху тези на майка си и се усмихна.

- А ти, майко, няма ли дойдеш? Сама ли мислиш да ме оставиш?

- Мелек, дъще, знаеш, че напоследък работата изцежда и последните ми сили. Предпочитам да си остана вкъщи, да си почина.

- Да остана с теб? Мурат Йълмаз може да почака. И други поводи ще имаме занапред да се виждаме.

- Не, да не съм те чула! Ако не заради себе си, то тогава поне заради работата отиди. Да го видим що за стока е този господин. А? А и виж какво казаха господата – господин Мурат ще дойде в 7, за да те вземе от вкъщи.

- Мамо! Не си го и помисляй! – Мелек се засмя силно, както винаги, и плясна шеговито майка си по ръцете. След това стана от стола и набързо оправи роклята си. – Ти... като чуеш, че някой богат и известен мъж е проявил любезност към мен, и веднага мислиш за сватбения марш!

- Права си! – Есин се засмя и отпи от чая си. – Но... имай едно наум с Мурат Йълмаз. Току-виж се оказал твоят късмет.

- Мамооо... – Мелек цъкна шеговито с език и отвори вратата. – Аз излизам с Дерийя – искала да си купува нови обувки, а знаеш, че е много суетна на тема пазар и винаги трябва да има някой с нея, който да й казва, че е много хубава.

- Зная, зная. – Есин махна на дъщеря си. – А, Мелек?! Избери си някоя хубава рокля за довечера. Искам Йълмаз да имат само добри впечатления за нас. А първите са най-важни. И гледай да е в черно – това е най-изисканият цвят.

- Майко, винаги ти казвам, че аз черно не обичам. Червеното е подходящо за всички случаи, а и...

- Точка по въпроса, Мелек. Ти знаеш какъв модел ще ти отива най-добре – оставям този избор на теб. Но да бъде черна – искам да си стилна и сериозна. Поне тази вечер забрави за малко детското в себе си. Важно е.

- Както кажеш. – Мелек кимна с глава, леко разстроена от думите на майка си, и излезе отново на улицата. Веднага се усмихна, сякаш забравила за всичко, и затвори очи. Истанбулският въздух винаги я успокояваше, но в същото време й носеше някаква тежест. Сякаш не беше от тук.

P.S. *Çok güzel! = Много е красива!
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:35 pm

t1n43t0 написа:•Глава Втора•

Влажният въздух в Карасу беше най-характерното описание, което можеше да се даде за това градче. Свикнали с това, работещите хора не забелязваха, когато ставаше по-горещо, както сега, тъй като винаги намираха прохлада, а и уединение по широките плажни ивици на Черно море.

И днешният ден не правеше изключение. Мелек Кайя, 51-годишната съпруга на най-големия земевладелец в района на Карасу, Керем Кайя, отново се разхождаше по морския бряг. Загледана някъде в далечината, тя като че ли търсеше някого с очи, които накрая се забиваха някъде далеч в безкрая, намерили единствено празнота и безизходица.

Някога тази Мелек беше щастлива. Животът й бе поднесъл какви ли не несгоди и изпитания, но тя ги бе понесла, защото до нея бяха двете й най-скъпи същества: съпругът й и онова малко момиченце, в чиито зелени очи се оглеждаше светът.

Сега същата онази Мелек си бе отишла заедно с онова зеленооко момиченце. Онова момиченце, което преди 16 години бе заминало на 210 километра оттук, бе отишло в Истанбул и бе започнало своя нов живот, непознало истинското си родно място.

Мелек Кайя се усмихна тъжно – като че ли по-скоро на себе си, хвана с две ръце буйната си черна коса и се опита да я предпази от разпиляващия я вятър. Дългата до коленете й рокля се удряше в краката й като бяло знаме – символ на чистотата и добротата, но също и сигнал за предалия си в битката. Защото Мелек наистина се чувстваше така – и тя, и Керем се бяха предали през онази нощ, когато Есин почука на вратата им, облечена в дълго черно палто и протегна ръце към тях. В онази нощ, когато спящата Мелек отвори за секунди очи, за да види как майка й остава някъде назад, до онази врата, в онази къща, в онзи град.

Същата тази нощ Керем настоя малката Мелек никога да не се връща в Карасу, макар Есин да искаше тя да познава родния си дом и родителите си. Забраната обаче беше категорична – момичето никога не трябваше да разбира чия дъщеря я и къде е родена. Това значеше гибел – както за родителите й, така и за нея самата. Такова беше проклятието. Такава беше участта на всички от този род. На всички, носещи името Мелек.

Мелек Кайя знаеше всичко за това проклятие, Керем – само част от него. Той знаеше, че всяка Мелек, която се влюби за мъж с истанбулски корени, обрича на сигурна смърт родителите си, а по-късно и себе си. Но не знаеше най-главното – проклятието можеше да бъде премахнато. Само и единствено ако Мелек се влюбеше в определен човек – човек от рода Йълмаз.

Дали Мелек Кайя искаше някога да има нещо общо с рода Йълмаз? Категорично не. Тя изпитваше искрена ненавист към жената, която в далечния 13-ти септември 1874 година изрича зловещите думи към рода Асил, които определят съдбата му дори 135 години по-късно. Тя се бе заклела, че ако един ден животът я срещне с член на семейство Йълмаз, ще си отмъсти много по-жестоко от тях за причиненото, че няма да пожали никого. Не знаеше къде са те сега – някои казваха, че след смъртта на Онур Йълмаз пред 1874-та цялото семейство заминало за Измир, други казваха Бурса, трети, че останали в Истанбул. Огромният им чифлик обаче все още беше в края на Карасу и земята им все още се обработваше. Беше тяхна собственост, но никой от тях не стъпваше там.

До днес. Говореше се, че именно днес много известни хора щели да пристигнат в Карасу, за да започнат работа по поредния проект на известна инжинерна компания. Щели да се настанят в чифлика на Йълмаз, което незабавно пробуди любопитството у Кайя. Мелек Кайя веднага проучи за какво точно става въпрос и разбра, че инжинерната компания Yılmaz Holding открива днес парк в голям квартал в Истанбул, а вечерта след откриването ще пристигне в Карасу, за да се настанят работниците и да се заемат още на сутринта с важния проект. За първоначален оглед на терена и първи заръки щял да пристигне и собственикът на компанията – Мурат Йълмаз.

Едва забележима усмивка се плъзна по преждевремнно сбръчкалото се от мъки и нерви лице на Мелек Кайя. Значи най-накрая, след толкова години, тя можеше да поеме болката на рода си в свой ръце, да я превърне в яростно отмъщение, и да я насочи към виновниците за нея, а именно – към рода Йълмаз. И тя знаеше как да го направи. Много бавно и много прецизно. Щеше да довърши Йълмаз безшумно и неусетно – толкова, че дори и Керем нямаше да разбере. Щеше да започне от Мурат Йълмаз и именно с него да нанесе най-силния си удар – така, че да се чуе отвъд Истанбул. Тогава Йълмаз щяха да паднат на колене и да молят за прошка. Но прошка нямаше да има - само наказание, само отмъщение, само страдание. След това... след това Мелек Кайя щеше да си отиде от този свят с искрена усмивка – доволна от това, че е убила злото, което е превърнало всички в рода й в мъченици, и от това, че момиченцето й щеше живее занапред спокойно и без притеснения. Тя щеше да си отмъсти.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:36 pm

t1n43t0 написа:•Глава Трета•

Двете черни очи, зареяни някъде над едва забележимите вълни на Босфора, отразяващи червеникавото слънце, залязващо някъде зад минаретата на Sultan Ahmet Camii, и опитващи се да обхванат само с едно притрепване на миглите необятността на Истанбул, се усмихнаха. Такъв беше Мурат Йълмаз. Успяваше да се усмихне само с очите си, да пресъздаде чувства само с погледа си, без да прави каквото и да било повече. От кабинета си на 21-вия етаж в квартал Таксим, той успяваше да види всяко кътче на града, в който беше не само израснал и винаги живял, но е градът, който бе подслон на рода му, още от самото му създаване.

Мурат притежаваше солидно богатство, което влагаше в единственото нещо, което го откъсваше от забързаната действителност – инжинерството. Като малък бе разглеждал снимките в албума на дядо си, на които имаше толкова много красиви, ориенталски сгради – всяка, носеща своя специфичен вкус и собствен живот. Мурат вярваше, че всяка постройка си има своя душа, свое сърце, свое битие, което се предава и на живущите в него. Откакто започна сам да изгражда проекти за модерни и изискани сгради, се чувстваше като сътворител на нещо толкова велико и стойностно, което малцина всъщност оценяваха простичко и искрено, без помпозни и често лъжливи думи. Но понякога Мурат искаше да се откъсне от грандоманията на огромния Истанбул и да построи нещо битово, нещо семпло и, в същото време, величествено, някъде в провинцията.

Веднъж, когато изрази гласно, пред майка си, тези мисли, тя веднага му предложи да реставрира семейния чифлик в Карасу и да строи нови сгради там. Мурат това й чакаше – моментално намери хора, заинтересувани от бизнес в малкото градче, и се зае с мащабен проект.

Единственият проблем беше баща му, Атеш Йълмаз, който, по незнайна причина, не позволяваше Мурат да замине за Карасу. Съгласи се, макар и доста трудно, синът му да развие бизнес в района, но беше твърдо против той да се засели там за дълго, камо ли за постоянно. Мурат не мислеше да живее в Карасу, поне не и засега – когато Истанбул го влечеше толкова много и когато бе така свикнал с бъркотията и шума на големия град, че не можеше по никакъв начин да привикне с тишината и спокойствието на провинциалното градче. Единственото му желание бе да промени за малко начина си на живот, да разчупи еднообразното си ежедневие, но без да се откъсва от работата.

Сравнително големият парк в Ортакьой беше увертюрата към същественото – проектът в Карасу. Освен реставрацията на стария чифлик, Мурат се бе нагърбил и с тежката задача, да следи отблизо построяването на огромна конюшня, 40% от която щеше да бъде негова собственост, а останалите 60% - на турчин, живеещ в Америка от 7 години.

Откъсвайки очите си от пейзажа пред себе си, Мурат погледна влизащия в стаята Севдан, и се усмихна. Отпи малка глътка от чашата с уиски на бюрото си и оправи вратовръзката си.

- Е, братко, готов ли си за вечерята послучай парка? – Севдан леко грубо грабна чашата от ръката на Мурат и отпи голяма глътка от нея. После реши да я пресуши, на което Мурат се засмя.

- Това е дребна риба, Севдан. А ти, в крайна сметка, какво реши? Ще идваш ли с нас в Карасу?

- Татко едва преглътна единият да отиде, а ти искаш и двамата!

- Прав си, прав си! – Мурат се засмя, докато търсеше документите си за колата из шкафчетата на бюрото.

- Само да знаеш, вратовръзката не ти отива. Според мен ще е по-добре без нея. А и стилът е по-разчупен, по-небрежен. И без друго си избрал да си с мачовска черна риза, вместо бяла, тогава поне и от другия етикет се лиши.

- Мразя, когато винаги си прав, малкия! – Мурат се засмя още по-силно, дръпна набързо вратовръзката си, и погледна към часовника на стената. – Чудесно! Шест и половина почти, а аз още съм тук!

- Давай, давай! Ще се видим на приема! – Севдан намигна на разбързалия се изведнъж Мурат, после се засмя на постоянната му напрегнатост. Мурат се затича надолу по стълбите, търсещ в джобовете си ключовете от колата. Когато най-сетне ги намери, побърза да се шмугне в черното си Maseratti Quatroporte, и веднага настъпи педала на газта. Той беше абсолютно същия зад волана, какъвто и в живота – бърз, яростен, необуздан, незачитащ пречки и прегради по пътя си.

Симфония от клаксони го накара да спре. Той изсумтя възмутено, виждайки огромната колона от червени фарове пред себе си, и нервно погледна часовника си. Шест и петдесет. Имаше още десет минути, за да стигне. На теория, щеше да успее, тъй като бе прекалено близо – само на пресечка от дома на момичето, което трябваше да вземе, но на практика – никога нямаше да помръдне от тук. Колите пред него обаче като че с магическа пръчка изведнъж потеглиха и колоната с червени фарове се отдалечи. Мурат бързо сви надясно и след минута-две заби спирачки. Преди да излезе от колата си, видя нещо на седалката. Правоъгълна, не много голяма черна кутия. Подаръкът му за момичето, което трябваше да вземе. За момичето, което не познаваше. Ами ако беше грозна? Ако беше невъзпитана и неука? Не, не беше възможно – беше дъщеря на Есин Умут. И, все пак...? Но етикетът го задължаваше да й занесе нещо. А под „нещо”, той разбираше скъпо колие от Altinbas.

- Качете се по стълбите нагоре, после вдясно, господине. Това е стаята на госпожица Мелек. – икономката вежливо се усмихна на и без друго нищо не чуващия Мурат. Той машинално се качи по стълбите, единствено молейки се момичето да е нормално изглеждащо и добре държащо се. Щеше да дойде с него и в Карасу, така че трябваше да изглежда добре и представително.

Той неуверено почука на вратата. Никакъв отговор. Почука втори път, после трети. Когато беше на път да се откаже, вратата се отвори със замах. Пред него не много висока жена оправяше роклята си, наведена. Изведнъж вдигна главата си и погледите им се срещнаха.

- Прекалено красива... – едва-едва прошепна Мурат, като че ли по-скоро на себе си. Гъстата й черна коса бе грижливо вързана на кок, гримът й бе съвсем незабележим, колкото да присъства. Роклята – черна и елегантна, падаше като водопад по нея, а тънките презрамки и не много дълбокото деколте оформяха тънката й шия.

- Не ми стои добре, нали? – тя въздъхна тежко и се опита да обуе обувките си. – Не обичам черния цвят, майка ме накара да сложа тази рокля. Аз съм към по-светлите тонове.

- Аз също. – все още загледан в раменете й, отговори Мурат.

- Аха, затова сте с черна риза. – тя се усмихна широко и подаде ръката си. – Мелек. Мелек Умут. Приятно ми е.

- Мурат Йълмаз. И на мен ми е приятно. – той се наведе да целуне ръката й, след което тихо й прошепна: - Нося я по задължение.

- Оу, разбирам! – тя се засмя спонтанно и Мурат веднага осъзна, че никога досега не бе чувал по-звънлив и искрен смях. – А, щях да забравя – колието! – тя хукна към тоалетката си, но в последния момент Мурат я хвана за ръката. Тънките й дълги пръсти се изгубиха в неговите. Мелек рязко се обърна и отново срещна очите на Мурат. Зелено срещу черно. Зелени очи срещу черни. Две бързи усмивки.

- Не се тревожи за това. – той леко побутна черната кутийка в ръцете й.

- А това е...? – тя отвори кутията, за да открие пред себе си колие от бяло злато с малки инкрустрирани розови камъчета. – Е, розовото вече е мой цвят. – тя се усмихна и извади колието. След това го подаде на Мурат. – Ще ми помогнете ли?

- Разбира се. – бе изпълнявал тази процедура десетки пъти, но за първи път ръцете му трепереха. Той погледна неловко към Мелек, за да срещне погледа й в огледалото пред тях.

- Сама щях по-бързо да се справя. – тя се засмя. Мурат най-сетне успя и въздъхна. Тя съвсем леко докосна колието. – По-красиво нещо не бях виждала...

- Нито пък аз... – загледан в осанката й, на един-два метра от нея, Мурат притаи дъх. Страхуваше се, че Мелек можеше да чуе побеснялото му сърце, което всеки момент щеше да изхвръкне.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:37 pm

t1n43t0 написа:•Глава Четвърта•

Погледите им за пореден път се срещнаха в огледалото на колата. Мелек се усмихна лекичко, което накара Мурат да направи същото. Слава Богу, че тя бе отказала да се вози отпред – иначе близостта им би била катастрофална за Мурат. А и за нея.

- Защо майка ти не дойде с нас? – Мурат най-накрая се престраши да наруши неловката тишина. Мелек отдели запотените си от нервност ръце от палтото си и отново втренчи поглед в огледалото. Потърси очите на Мурат, но той предвидливо насочи погледа си през прозореца. Тя се усмихна.

- Уморена е. Напоследък в банката има прекалено много работа и тя се преумори. Винаги й казвам, че аз също мога да помогна, но тя не ми дава да върша тежка работа. Мисли, че съм още неопитна. – Мелек се засмя. – Даже не знам как ми позволи да дойда днес на приема.

- И да пътуваш с нас за Карасу... – Мурат се усмихна съвсем леко при тази мисъл. Пътуването определено щеше да бъде вълнуващо.

- Какво? – Мелек отново отправи погледа си към огледалото. Зелените пламъчета в очите й плахо притрепваха. – За къде ще пътувам?

- Няма ли да идваш с нас в Карасу?

- Майка не ми е казала нищо подобно. Каква работа имам аз там?

- Днес сте подписали договор за построяване на банкови сектори из страната. Един от големите клонове е в Карасу, не знаеше ли?

- Споменах ли, че майка ми не обича да се меся в работата й? – звънливият смях на Мелек отново накара Мурат да се усмихне. Той зави рязко и спря.

- Пристигнахме, млада госпожице. – той й намигна в огледалото и слезе от колата. Точно когато той понечи да отвори вратата й, за да слезе, тя го удари силно с нея. Изтича бързо навън.

- Боже! Извинявай! – Мелек притеснено докосна Мурат. Той се дръпна назад и я стрелна с поглед. Тя преглътна тежко. – Ужасно невнимателна съм. Такава съм си. Майка правилно казва да оставя детинското в себе си настрана поне веднъж, ама аз...

- Няма проблем, Мелек. Всичко е наред. – Мурат въздъхна тежко и й подаде ръка. – Не ми позволи да ти отворя вратата, разреши ми поне да те представя на своите колеги.

- Е, дано само да не те настъпя този път. Не съм свикнала да ходя на токчета. – Мелек се засмя ведро и се подпря на Мурат, за да оправи дясната си обувка. Коприненият й шал се свлече по раменете й и отново откри тънката й шия. Мурат замръзна, прехапвайки устни. – Готова съм. – Мурат не помръдна, все още дишащ на пресекулки. – Изглежда не ме чу. Готова съм.

- Разбира се. – съвсем леко, той дръпна шала й нагоре, за да покрие раменете й. Усети как Мелек леко потрепва при допира на ръцете му с кожата й, и наведе глава, усмихнат. – Да вървим... Предполагам, познаваш брат ми, Севдан... Днес сте се видяли – при подписването на договора.

- Да, но много официално. Мисля, че е крайно време вече да си говорим на малки имена. – Мелек се засмя и подаде ръка на Севдан. – Наричай ме Мелек, така се чувствам най-добре.

- Изчакай ме тук. Ще отида да взема нещо за пиене. Предпочитания?

- Каквото пиеш ти, стига да не е много силно. – тя притеснено се усмихна, след това забеляза натрапчивите погледи на двама мъже пред нея. Вежливо кимна с глава.

- А с нас няма ли да се запознаеш? – единият приближи към нея и й подаде ръка. Тя плахо подаде своята и мъжът веднага я целуна. – Кемал, приятно ми е. С господин Мурат имаме общ проект в Карасу, сигурно сте запозната, след като и Вие ще идвате с нас.

- Явно всички са запознати, без мен. – Мелек се усмихна, все още притеснена.

- Прекрасна сте, наистина. – Кемал протегна ръка и прибра един непокорен кичур от косата на Мелек. С периферното си зрение, тя успя да види зад себе си Мурат, държащ две чаши. С надежда се обърна към него – сякаш търсеща спасение, но той просто остави чашата й на масата пред нея, стрелна я със строг поглед, и отиде да разговаря с други свои колеги. Тя стисна чантичката в ръката си, за да намери някаква опора на притеснението си.

- Благодаря. Много сте мил. – тя побърза да отпие от чашата с питието си. Беше силно. И въпреки че преди малко си поръча нещо по-лежерно, то сега наистина се радваше, че Мурат й бе донесъл нещо по-сериозно. Майка й беше права – трябваше да забрави детското в себе си. Поне тази вечер – когато се намираше сред толкова вълци и усойници. Тя си пое дълбоко дъх. – Извинете ме, искам да поговоря за малко с господин Мурат. Веднага се връщам.

- Не, закъде се разбързахте? Елате, ще Ви запозная с партньорите си от Америка. – Кемал не й позволи да се оттегли, а веднага я хвана за лакътя и я поведе навътре из парка. Наоколо имаше прекалено много хора – всички свободни и празнуващи. Само в сърцето на Мелек имаше голям камък, който сякаш ставаше все по-тежък с всяка изминала секунда. Тя се обърна назад и потърси с поглед Мурат. В същия миг и той се обърна и я видя. Веднага разбра притеснението в очите й, които само с поглед го молеха за помощ.

- Извинете ме, господа. След минутка се връщам. – той остави питието си на масата и се запъти към мястото, където Кемал заведе Мелек. Изведнъж тя се оказа заобиколена от поне шест-седем мъже, които веднага започнаха да се възхищават на красотата й. Прехапала устни от притеснение, Мелек усети лек допир на лакътя си и веднага се обърна. Беше Мурат, който й идваше на помощ.

- Извинете, дойдох да Ви поздравя. – Мурат застана до Мелек, която се опита да бъде възможно най-близо до него. Тя отново видя прикования в себе си поглед на Кемал и се притисна в Мурат. Той го усети, затова я хвана през кръста. Двамата бегло погледнаха един към друг.

- Включете се в разговора ни, господин Мурат. Тъкмо коментирахме представителката на Umut Bank. Очарователна е. – един от мъжете се усмихна широко.

- Заслепи всички ни с присъствието си. Вече е невъзможно да говорим за работа. – Кемал се опита да се доближи до Мелек, но Мурат предвидливо я дръпна към себе си. Тя наведе глава и се усмихна. Беше съвсем близо до Мурат и усети учестеното му дишане.

- Неслучайно госпожица Мелек е моя дама тази вечер. – Мурат поклати глава и се усмихна. Мелек почувства нужда да сложи глава на рамото му. Сега вече прекрасно усещаше и пулса на сърцето му, но не беше сигурна дали това беше нейният, или неговият. – Дори и някои да се опитват да ми вземат правото да съм с госпожица Мелек тази вечер, няма да успеят.

- Разбира се. – присвил устни, Кемал усети, че последното изречение на Мурат бе насочено към него, и се опита да се усмихне фалшиво.

- Извинете ни, държа да запозная госпожица Мелек с останалите гости на приема. И без друго ще имате достатъчно време да се опознаете в Карасу. – Мурат побутна лекичко Мелек настрани. Тя въздъхна тежко и се засмя.

- Нямаш представа колко ти благодаря. – тя грабна чаша шампанско от подноса, който минаващ наблизо келнер носеше, и отпи голяма глътка от нея. Мурат поклати глава и се усмихна с ъгълчето на устната си. – Измъкна ме от тези хиени.

- Признай си, че нямаше да се справиш без мен.

- Не, щях. – Мелек придоби сериозен вид. – По-бавно, но щях да се избавя от тях.

- Ох, отсега разбирам, че си инат. С теб няма да ни е лесно.

- Ако ме слушаш, няма да имаш проблеми. – Мелек му намигна шеговито. Някаква жена приближи до тях и подаде ръка на Мурат. Мелек я изгледа въпросително.

- Джейда! Радвам се да те видя. – Мурат целуна ръката й и набързо погледна към Мелек. Тя отклони погледа си, свивайки устни. Той се усмихна. – Как си? Как вървят нещата в Анкара?

- Е, справяме се някак, скъпи. – тя въздъхна тежко. Мелек побърза да се изниже, но веднага видя как Кемал настъпателно приближава към нея, и се върна обратно. Реши да действа по метода на Мурат. Съвсем леко застана до него и го хвана за ръка.

- Няма ли да ни запознаеш? – тя се самопокани като подаде ръка на жената пред себе си. – Мелек Умут. И... преди да сте попитали – Есин Умут ми е майка.

- А, каква приятна изненада! – жената също подаде ръката си и двете с Мелек се ръкуваха. – Джейда Годжан. Радвам се, че се запознахме.

- Предполагам, и Вие ще сте в Карасу... – Мелек забеляза с периферното си зрение едва сдържащия смеха си Мурат. Тя го стисна за ръката и той се изкашля.

- Да, ще дойда, но ден-два по-късно. Имам да свърша някои неща в Истанбул. С Джем се развеждаме, Мурат, и сега имаме някои ужасно тежки процедури по делото.

- Разбирам. А той как е? Чух, че след делото ще заминава за Германия? – Мурат гордо погледна към Мелек, която въздъхна тежко.

- Да, при любовницата си, предполагам. – Джейда кимна саркастично с глава. – А! Какво е това? – тя докосна колието на Мелек.

- Подарък. Ценен за мен. – Мелек се страхуваше да погледне към Мурат, но усети погледа му, прикован в нея.

- Почеркът на Мурат. Само той може да купи толкова изтънчено бижу за една толкова красива дама. – Джейда се усмихна широко. Мелек и Мурат се спогледаха, а той вдигна рамене.

- Именно. Подарък ми е от Мурат Йълмаз. Явно той обича да прави такива подаръци на дамите. – Мелек се намуси. Джейда се засмя.

- Е, зависи от случая. Не ревнувайте, госпожице Мелек. Улучил е бижуто перфектно – точно като за Вас е. А сега ме извинете... – Джейда отиде да поздрави друга жена. Мелек стрелна с поглед смеещия се Мурат.

- Тихо. Достатъчно се изложих дотук. Повече не ме карай да се засрамвам толкова. – тя го хвана под ръка, а той съвсем леко докосна пръстите й със своите. – И не ме оставяй сама, моля те... – тя се сгуши в него, докато погледът на Кемал зад тях ги наблюдаваше постоянно.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:38 pm

t1n43t0 написа:•Глава Пета•

Есин Умут тихо въздъхна, когато усети как телефонът й на нощното шкафче извибрира. Разсъни се бавно, протягайки се докрай. Когато успя да докосне телефона, той вече бе спрял да вибрира. Тя се усмихна, когато на дисплея видя, че пропуснатото повикване бе от Мелек, защото знаеше, че само след секунди тя щеше да се обади отново. Мелек никога не се отказваше от това, което бе започнала. Още повече, когато ставаше въпрос за телефонно обаждане в 23:47 през нощта.

Обаждането наистина не закъсня. Есин бързо натисна копчето със зелената слушалка отляво на телефона си, след което го сложи до ухото си. От другата страна на линията се чуваше глъчка, музиката беше приятна, но твърде силна. Есин разбра, че Мелек отива явно по-настрани, тъй като шумотевицата постепенно стихваше.

- Какво има, Мелек? Проблеми? Защо ми се обаждаш толкова късно?

- Майко, възникна нещо неочаквано. – Мелек буквално крещеше при разговора. В същото време се оглеждаше къде по-точно се намира, тъй като не искаше да попада в полезрението на Кемал или други негови приятели. Слава Богу, Мурат беше близо до нея. – Ти знаеше ли откъде ще започне строежът на банковите ни сектори?

- Момент... – Есин разтърси леко глава, за да се разсъни напълно. Една бледа картина на малко момиченце, стискащо ръката й и силно ридаещо, изведнъж изникна в съзнанието й. – В Карасу... – тя прошепна това толкова тихо, че Мелек не успя да я чуе.

- Мамо? Там ли си? Чуваш ли ме?

- Тук съм, Мелек, тук съм. Първият ни банков сектор е в град Карасу.

- Именно. Господин Мурат Йълмаз ме кани да отида с него в Карасу. Аз нищо не знаех, но явно трябва да отида – нямаме друг избор.

- Мелек, тук – в Истанбул, има твърде много работа, която трябва да свършиш. И то – час по-скоро. – Есин настръхна. За миг си спомни категоричната забрана на Керем Кайя – малката Мелек никога не трябваше да се среща с родителите си, никога не трябваше да стъпва в Карасу. И тази заповед щеше да бъде изпълнена. На всяка цена.

- Майко! Ти ми предостави задълженията по строежа на първите пет банкови сектора! Не мога просто така да се отметна! Още повече – от първия! – Мелек нямаше накъде повече да повиши тона си, затова реши да примеси в него заядливи нотки.

- Мелек, чуй ме! Не ти позволявам да отиваш в Карасу! Нямаш никаква работа там. Ако трябва, ще изпратя Руйя или някого другиго, но не и теб! Чуваш ли ме? – Есин вече беше станала и се разхождаше нервно из стаята.

- Винаги става това, което ти искаш, майко! Никога не си ме оставяла да направя нещо сама, да сторя нещо за себе си. Този път, прощавай, но няма да те послушам. Отивам в Карасу. – след секунди се чу сигнал „свободно”. Есин притръпна. Това не биваше да става – трябваше да спре Мелек по някакъв начин. С треперещи пръсти, тя набра нечий друг номер.

- Ало, Орхан? Приготви веднага колата. Потегляме за Карасу. – тя затвори бързо телефона и се зае да се облича. Ръцете й трепереха. Когато преди 16 години най-добрата й приятелка – Мелек Кайя, й бе поверила грижите за малкото си момиченце, й бе казала и нещо друго: „Ще си отмъстя”. Есин прекрасно познаваше приятелката си – нищо не можеше да е спре, когато си наумеше нещо. Болката в сърцето й, раните в миналото й, и омразата в погледа й издаваха само едно – тя щеше да срине докрай виновниците за нещастията на рода й. Но Есин не познаваше въпросното семейство, донесло толкова беди на Мелек Кайя – тя никога не пожела да й каже.

В Ортакьой, от друга страна, Мелек се чувстваше безкрайно спокойна. За първи път в живота си усещаше, че прави това, което иска; това, което трябва. Чувстваше се сякаш най-сетне поема контрола над живота си в свои ръце и ще може да продължи с пълен напред.

Черната кожена тапицерия на колата я накара да се усмихне за пореден път. Зелените й очи за части от секундата срещнаха черните на Мурат, който все още беше навън и изпращаше гостите. Мелек наведе глава и тежко въздъхна. Пътуването щеше да бъде не само дълго, но и вълнуващо.
Вратата на колата се отвори и Мелек разбра, че не Мурат щеше да кара, а шофьорът му. Мурат щеше да седи до нея. На първата седалка щеше да бъде Кемал. Изведнъж Мелек се почувства едновременно слаба и силна. Съвсем неволният лек допир на ръката на Мурат до нейната, когато той се качваше в колата, я накара да усети, че има кой да я подкрепи при трудна ситуация. Но в същото това време, тя веднага чу бодрите думи на Кемал от предната седалка.

- Как е принцесата на вечерта? – Кемал се усмихна широко и ведро намигна на Мелек. След това той се обърна към Мурат. – Надявам се, че утре вече ще ни я отстъпите, господин Мурат.

- Ако госпожицата сама поиска да бъде във Вашата компания... – Мурат поклати глава и присви очи. И без друго не обичаше особено Кемал, сега отвращението му беше по-силно от когато и да било.

- Благодаря Ви за ласкателствата, господин Кемал. – Мелек се усмихна лекичко. – Цяла вечер бяхте безкрайно любезен към мен. Нямаше нужда, наистина.

- А Вие цяла вечер красихте това скучно събитие. – Кемал се засмя.

- Не бих казала, че беше скучно. Хората на господин Йълмаз, а и самият той, се бяха постарали доста, за да угодят на своите гости. – Мелек хвърли бърз поглед към Мурат. В същия този момент тя видя, че Мурат все още гледаше втренчено към Кемал, а от очите му сякаш излизаха светкавици. Ръката й леко се плъзна по седалката и стигна до неговата. Пръстите й се вплетоха в неговите и тя усети как той притрепва, макар да не помръдна изобщо. Мелек отново се усмихна.

- Разбира се, разбира се. Най-много господин Йълмаз се беше постарал като доведе Вас. – Кемал се обърна към Мурат. Двамата спречкаха погледи. Мурат се усмихна иронично.

- Не на всеки се усмихва така късметът, господин Кемал. Но, след като госпожицата предпочете да бъде в моята компания, вместо във Вашата, мисля, че не само насила е била моя дама тази вечер.

Мелек проследи реакцията на Кемал, който се обърна напред и впери поглед в пътя пред себе си. Мурат се усмихна с ъгълчето на устната си и погледна през прозореца. Мелек дръпна ръката си от неговата и скръсти ръце, поглеждайки през другия прозорец. Усетил лекотата на своята ръка, Мурат притеснено се обърна към Мелек. Шалът й отново се свличаше по раменете, оголвайки шията й. Мурат плъзна поглед по шията й, после по тялото й – чак до краката. Ръцете му се стиснаха в юмруци, прехапа устни. В същия този момент Мелек се обърна рязко към него – сякаш усетила прикования му в нея поглед. Той вдигна очи с плаха усмивка. Загледана в черните му очи, тя не успя да премести погледа си, а само се усмихна в отговор.

Само след 40 минути Мелек заспа. Мурат съвсем внимателно придърпа шала й нагоре, за да я покрие, след това свали сакото си, и я заметна с него. Един голям кичур коса бе паднал на лицето й и Мурат го прибра зад ухото й. С периферното си зрение той успя да засече проучващият поглед на Кемал, който нервно потропваше с пръсти по вратата. Мурат се дръпна назад, но когато отново погледна към Мелек, макар и бегло, видя, че тя бе сложила дясната си ръка върху колието. Мурат се усмихна съвсем леко и погледна през прозореца. Там някъде – в далечината, на около 200 километра, се бе сгушило градчето Карасу и ги очакваше с нетърпение. За да ги погълне в своите тайни и да преобърне живота им наопаки.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:39 pm

t1n43t0 написа:•Глава Седма•

Зелените очи на Мелек Кайя не се откъсваха от тъмнокафявите на Есин. Едните бяха изпълнени със сълзи, другите плахо трепереха. Есин стисна здраво ръката на своята Мелек и я придърпа към себе си.

- Майко? Какво става? – Мелек учудено погледна първо към Есин, после към Кайя. Очите й, досущ като тези на Кайя, погледнаха въпросително. – Откъде се познавате с тази жена?

- Аз съм приятелка на майка ти от детството. – Мелек Кайя преглътна тежко и отмести погледа си върху Мелек. Младото бяло лице, което, въпреки че бе израснало в модерния Истанбул, никога не бе виждало грим, притрепваше от недоумение. Изумрудените очи изпиваха стоящите пред тях с поглед, а тънките розови устни задаваха мълчаливи въпроси. Изведнъж тази картина се промени и ведра усмивка изгря на пребледнялото лице. Бузите се покриха с руменина, екна бодър смях.

- А аз така се уплаших от караницата на мама, че дори забравих да Ви кажа „добър ден”! – Мелек подаде ръката си на Кайя. Старата жена, която вече едва сдържаше сълзите си, също подаде треперещата си ръка. Мелек побърза да я стисне. – Сигурно Ви е студено. Елате вътре, да се сгреете мъничко... – тя погледна към Мурат, който също така недоумяващо възприемаше случващото се. – Ако не възразяваш, жената ще остане за малко в чифлика – докато се съвземе.

- Както решиш. – Мурат кимна строго с глава и с бърза крачка се отправи към колата си, паркирана наблизо. Качи се и потегли, вдигайки прах след себе си. Мелек изгледа отминаващата кола със строг поглед, след което прегърна Кайя, за да й помогне на върви. Сърцето на възрастната жена щеше да изхвръкне. Та това беше момичето й! Нейното момиченце! Нейната малка дъщеричка, чийто звънлив смях вдъхваше живот на чифлика и на цяло Карасу! Същото това момиченце сега беше все така ведро и засмяно, а и така учтиво и добросърдечно.

Мелек помогна на жената да седне на дивана и се усмихна на Есин, която също едва-едва достигна до фотьойла. Мелек побърза да помогне и на нея, а след това се настани с въздишка на една табуретка.

- Три чая, ако обичате. Имаме нужда от малко съвземане. – Мелек се усмихна на слугинята, след това погледна към Есин. – Майко, добре ли си? Изглеждаш ми прекалено бледа! Да донеса одеколон?

- Няма нужда, Мелек, добре съм вече.

- Отгледала си по възможно най-добрия начин дъщеря... – Мелек Кайя отново събра сили да говори. Нещо като буца заседна в гърлото й: „Отгледала си дъщеря ми така добре!” Не успя да го каже. Нямаше как да го каже. Не трябваше да го казва. – Отгледала си по възможно най-добрия начин дъщеря си, Есин. Колко време мина откакто за последно се видяхме? 16 години?

- Толкова са, Мелек, 16.

- А! – младата Мелек плесна с ръце. – И Вие ли се казвате Мелек? Колко хубаво!

- На теб ти отива повече, мила. Много си засмяна и сърдечна - досущ като ангел. – Кайя се усмихна, поемайки от слугата чашата си с чай.

- За разлика от мама. Тя винаги е една такава – вглъбена... А и Истанбул прави точно това с хората – кара ги да мечтаят, да са някак лежерни, да мислят философски върху живота и себе си. Аз съм волна птичка – като гларусите над Босфора. Така искам да полетя, но... докато съм в Истанбул, това няма да е възможно. Добре, че дойдох тук. Може и да се застоя.

Тягостна тишина настъпи в стаята. Есин стрелна с очи Мелек Кайя, която измести погледа си. Сълзите отново напираха. „Остани, дъще, бъди с мен. Остани.” Но в същото време в съзнанието й се блъскаха и думите на Керем: „Трябва да забравим за нашата Мелек. Тя ще порасне, ще стане богата и почитана дама в Истанбул, и ще бъде далеч от проклятието на рода ни. Ние нямаме какво да й предложим тук, а още повече – няма как да я предпазим. Така и трябва да останат нещата – Мелек никога не трябва да разбира за нас.”

- Чаят Ви ще изстине, госпожо Мелек! – звънливият глас на Мелек накара Кайя да се усмихне тъжно. Изведнъж обаче усмивката й изчезна. Погледът й срещна черно-бял портрет на стената. Онур Йълмаз. Беше виждала портретите на този човек на няколко места. На човека, виновен за проклятието над рода й. Над рода на Мелек. Намираха се в имението на Йълмаз. Мурат Йълмаз преди малко държеше Мелек за ръка, дърпайки я към себе си.

- Не успях... – чашата с чая се плъзна от ръката на Мелек Кайя и полетя надолу. Тъмночервената течност плъзна като кръв по белия килим. „Не успях... Моята Мелек познава мъж от рода Йълмаз. И то – твърде добре.”

- Не се притеснявайте! – Мелек веднага скочи, за да повика слугата. – Не се притеснявайте, всичко ще се оправи. Елате, ще Ви заведа в някоя от стаите - да си починете – преуморена ми се виждате...

- Не! – Мелек Кайя леко блъсна Мелек назад. – Остави ме с майка си! Остави ме сама с Есин!

- Майко?! – Мелек погледна несигурно към Есин, която бавно кимна с глава. Мелек бързо изтича навън, грабвайки палтото си.

- Зная, Мелек, зная. – Есин седна до нея. – Намираме се в Карасу.

- Знаеш? Знаеш и си знаела! Но, въпреки това, не си спряла навреме Мелек да дойде тук!

- Тя го реши без да ме попита. Затова дойдох тук възможно най-бързо – за да я отведа в Истанбул.

- Твърде късно е. – Мелек стана и приближи към прозореца. В далечината се виждаше Черно море. – Не знаеш някои неща, Есин. Неща, които единствено аз познавам... Но ти казвам: отведи Мелек със себе си в Истанбул! И не само не й позволявай да идва отново в Карасу, но й забрани да има каквото и да било общо със семейство Йълмаз!

- Със семейство Йълмаз ли? – Есин също стана и приближи към Мелек. – Те са ни бизнес партньори, не можем просто така...

- Тя не трябва да се среща с когото и да било от тях! Иначе...

- Иначе?

- Иначе ще има фатални последствия – както за нея, така и за всички нас. – Мелек стрелна с поглед Есин. – Просто ме послушай. Заминете още днес за Истанбул. Мелек не трябва и за минута да остава тук.

- Както кажеш, Мелек, още днес ще тръгнем. – Есин прегърна приятелката си. Онези 16 години минаха като филмова лента пред очите й. Тя я целуна набързо по челото и излезе навън. Затича се към колата.

- Юсуф, знаеш ли къде е госпожица Мелек?

- Излезе преди малко, госпожо Есин.

- С кола ли?

- Не, пеша. Сигурно е още някъде наблизо, но в уличките на града трудно да бъде открита.

- Благодаря ти. – Есин бързо набра Мелек, но чу как в една от стаите зазвуча позната мелодия. – Забравила си е телефона... Боже, Мелек, дано по-бързо се прибереш!

През това време, с ръце в джобовете и сгушена в палтото си, Мелек обикаляше из улиците на Карасу. Дъжд нямаше – само някакъв слаб ръмеж, но времето беше мрачно и навъсено. По улиците нямаше почти никого, но вътре в кафенетата беше пълно. Чуваше се веселата глъчка на мъже, играещи табла. От другата страна няколко жени обсъждаха последните клюки. А под някоя друга стряха купчина деца се опитваха да построят къщичка от клонки.

Това в Истанбул го нямаше. Тази задушевна топлина, въпреки студеното време. Тази приятна атмосфера, изпълваща сетивата на човек и пренасяща го в един друг, по-добър и по-чист свят. Мелек чувстваше всеки един звук, мирис, цвят в Карасу така близо до себе си, колкото никога не бе успяла да почувства Галата, Златния Рог, Бебек. Сякаш това беше нейното място, сякаш именно тук трябваше да тича, спъваща се в калдаръмените сокаци и смееща се на волността си. Сякаш...

Тъмна кола заби спирачки пред нея и тя докосна предния капак. За момент се полюля, после се подпря на нея. Няколко души от близките кафенета наскачаха да помогнат. От колата излезе Мурат и се затича към нея.

- Добре ли си? – никакъв отговор. – Мелек, добре ли си? Отговори ми!

- Добре съм, добре съм. – тя се опита да се изправи, но залитна. Подпря се на Мурат, след това, почувствала се не достатъчно сигурна, го прегърна през врата. Той я стисна за кръста и я вдигна на ръце. Една едра жена тичаше с чаша вода и я подаде на Мелек, която, с треперещи ръце, я пое и изпи. Мурат отвори една от вратите на колата си и внимателно сложи Мелек да седне, след това постави колана й.

- Отиваме в офиса ми, за да се съвземеш. – той притича от другата страна и веднага потегли. Мелек се отпусна на седалката и с насълзени очи погледна към Мурат.

- Ти си луд! Щеше да ме убиеш! – тя се посъвзе малко и го стрелна с поглед. Мурат рязко заби спирачки.

- Добре, какво си мислиш, Мелек? Че не се изплаших ли? Когато видях, че залиташ върху предния капак, си помислих, че... Господи!

- Ако в Истанбул караш така, разбирам. Но сам виждаш каква е обстановката тук – съобразявай се!

- Сега ти ли ще ме поучаваш? – той рязко се обърна към нея. Черните му очи яростно присветкаха.

- О, извинявай. Ти съвети от никого не искаш, още повече – от жени!

- Сама го каза!

- Отключи вратата!

- Какво?

- Отключи вратата ми, искам да сляза!

- Няма да го позволя! Ще дойдеш с мен в офиса ми. Тъкмо можем да поработим малко. – той отново потегли. Мелек въздъхна тежко и погледна към огледалото за задно виждане. Опита се да засече погледа на Мурат, но той я избягваше.

- Кемал ще бъде ли в офиса ти?! – тя заядливо се усмихна и се хвана здраво с дръжката на вратата, приготвяща се за последствията. Мурат отново заби спирачки.

- Искаш да слезеш ли? Слизай! Прав ти път! – той отключи вратата и Мелек свали колана си. – Може и да срещнеш Кемал някъде по пътя. Сигурно в момента ти купува цветя и бижута някъде – да те зарадва!

- Не зная. Вероятно. Но поне съм сигурна, че не би ме сгазил посред бял ден. – Мелек кимна иронично с глава и излезе от колата. След това силно трясна вратата, а Мурат веднага потегли. Мелек изгледа колата с присвити устни, след това се огледа наоколо. – А сега, за Бога, къде съм? Ще се обадя в чифлика... – тя потърси телефона си из джобовете, но не го откри. – Само това не! – тя се затича надолу по уличката, която стигаше до огромен чифлик на морския бряг. Там, с ръце в джобовете, възрастен мъж се любуваше на морето.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:40 pm

t1n43t0 написа:•Глава Осма•

Тихото пристъпване на малки детски крачета изведнъж изникна в съзнанието на Керем Кайя. Стоящ като неостаряваща статуя с ръце в джобовете и поглед, зареян някъде в морското пространство пред себе си, той усети как две бистри сълзи се стичаха по бузите му. Липсваше му. Дъщеря му липсваше ужасно много. Смехът й, сълзите й, цупенето й, закачките й... Малките детски ръчички, които се опитваха да го избръснат с клонки и листа от дървета. Невинните зелени очички, в които той виждаше гората, морето, себе си, света. Имаше всичко, за което някога бе мечтал. И... го даде просто така – за части от секундата. Всъщност, най-дългата секунда в живота му.

Всеки ден точно след изгрев слънце, Керем Кайя заставаше на това място и съзерцаваше необятността на морето пред себе си. Именно оттук изпрати за последно малкото си ангелче, което си забрани да иска да вижда. Но на сърцето не можеше нищо да се каже и Керем Кайя, за своите 55 години, отлично знаеше това. В тези моменти, които не продължаваха дълго, погледнато отстрани, а за Керем – цяла вечност, той си припомняше четирите години на малкото си момиченце и се питаше: „Къде ли е сега? Как ли е? Щастлива ли е? Още ли така невинно и бодро се смее? Обича ли? Обичана ли е?” Въпроси, чиято съдба беше да останат без отговор.

Тихото пристъпване на подтичваща млада жена изведнъж откъсна Керем от мислите му. Той затвори очи, замисляйки се колко много му е познат този звук, но после бързо ги отвори и изтри сълзите. Неговата Мелек я нямаше.

- Извинете... – Мелек тихичко побутна възрастния мъж пред себе си. Той се обърна и я погледна с блуждаещ поглед. – Да не Ви е лошо? Ако искате, да поседнем...

- Не, мила, какво има? – Керем се ободри, когато видя срещу себе си такова засмяно младо лице. – С какво мога да ти помогна?

- Мисля... Мисля, че се изгубих. – Мелек размаха ръце нервно. – Нямам ни най-малка представа къде се намирам.

- В Карасу. – мъжът се засмя. Мелек погледна тъжно-тъжно.

- Толкова ли много ми личи, че не съм от тук?

- Още повече – от Истанбул си, а?

- Откъде разбрахте? – Мелек ококори очи, след което се наведе и тихичко прошепна: - Да не сте ясновидец? – мъжът прихна да се смее, а Мелек поклати глава. – Както и да е... Можете ли да ми помогнете?

- Ако ми кажеш какво търсиш...

- Чифлика на Йълмаз. Знаете ли го?

- Зная, зная. Но той е на другия край на града, а, както виждаш, буря се задава. – мъжът подръпна Мелек под една стряха. – Е, какво ще правим?

- Кола нямате ли? – Мелек вдигна рамене. Мъжът отново се засмя – този път с по-тъжна нотка.

- Беден човек съм, мила. Имам една стара таратайка, но тя... при ръмеж ще се разпадне, пък камо ли при буря като тази. – мъжът въздъхна тежко. – А и съпругата ми не си е у дома. Дявол я знае къде ходи в такова време! Ако искаш, влез вътре – поне да се постоплиш?!

- А, не, не, благодаря. – Мелек се усмихна благосклонно. – Не искам да Ви натоварвам. Тук таксита няма ли?

- Има, но не те съветвам, дъще. Като видят, че някое красиво момиче не е тукашно, и на лудо го правят! По-добре недей!

- Добре... – Мелек потрепери. Бурята все повече приближаваше, а студът се процеждаше през палтото й. – А офиса на Йълмаз да знаете къде е? Казаха ми, че е някъде в центъра на града.

- Така, така. – мъжът кимна уверено с глава и посочи надясно. – Вървиш по тази улица, после се изкачваш малко нагоре и после отново надясно – първата пресечка. Там ще видиш една не много голяма сграда, но с ей такива букви – мъжът разпери ръце. – пише „Yılmaz Holding” – в червено!

- Благодаря Ви много! – Мелек набързо целуна ръката на възрастния човек и се затича от стряха на стряха по улицата. Краката й джапаха в локвите, а палтото й и панталона й бързо се покриха с тъмносиви пръски. Накрая Мелек успя да стигне до сградата на Йълмаз... почти невредима. Влезе вътре запъхтяна.

- С какво мога да Ви помогна, госпожице? – любезна млада жена веднага стана от бюрото и приближи към Мелек. Помогна й да седне. Мелек въздъхна дълбоко.

- Ох, навън времето е ужасно...

- Ще желаете ли чай? Кафе?

- Да, един чай добре ще ми се отрази. Благодаря. – Мелек се усмихна, ободрена от мисълта за нещо топло.

- Ще съобщя на господин Мурат, че сте тук!

- Не! – Мелек веднага скочи от мястото си и грабна слушалката от секретарката. – Няма нужда. Да не притесняваме господина с маловажни неща.

- Както кажете. Отивам за чая. – секретарката плахо се усмихна и излезе от стаята. Мелек разкопча палтото си и бързо го свали. Видя огледало и се зае да оправя ризката си, но все не можеше да нагласи яката. В това време от една от стаите излезе Мурат, изпращащ двама възрастни мъже. Мелек не го забеляза, но той веднага я видя. Усмихна се с ъгълчето на устните си на суетните й погледи към огледалото и се подпря на рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете на черния си панталон. Мелек продължаваше да се суети и да нервничи, а Мурат - да я наблюдава – от глава до пети. Тази идилия бе прекъсната от секретарката.

- Ето чая, госпожице. – Мелек пое чашата и за последно се огледа. Съвсем леко долови погледа на Мурат и рязко се обърна към него.

- Откога ме наблюдаваш така? – тя го стрелна със строг поглед. Той се изправи и приглади черното си сако.

- От около минута. Защо, проблем ли има?

- Не, няма.

- Преди около половин час отказа да дойдеш с мен в офиса, а сега...

- Буря е. Замълчи преди да съм ти се ядосала.

- Давай – ядосвай се! Отива ти. – той се засмя тихичко, когато тя прехапа устни ядосано. – Между другото, още не си оправила яката си. Явно в Истанбул само се купува, пък стилът – ряпа да яде!

- Твърде много си позволи! – Мелек тропна с крак и чашата с чай в ръцете й издрънка.

- Леко, леко! Не прави аварии и на моя територия... – Мурат продължи тихичко да се подхилква, докато Мелек нервничеше пред него. В това време в сградата с гръм и трясък влезе Кемал.

- Добър ден! – и Мелек, и Мурат едновременно се взряха в новодошлия. – А! Каква приятна изненада! Госпожице Мелек?! Великолепна, както винаги!

- Добре, че все още има хора, които го оценяват. – Мелек остави чая си настрани, неоткъсвайки поглед от видимо раздразнения Мурат.

- Вижте както Ви нося само! Мислех по-късно да Ви го дам - в чифлика, но след като Ви видях тук... А и какъвто съм нетърпелив... Дано да Ви хареса! – Кемал подаде малка червена кутийка на Мелек и тя бързо я отвори. Отвътре блестеше колие.

- Много е красиво, нямаше нужда!

- Ама... моля Ви – не е по-красиво от Вас... – Кемал примигна ведро-ведро. – Ако позволите... – той дръпна косата й, но под яката й блесна друго колие – твърде познато – бяло злато и розово камъче. Мурат втренчи поглед в колието на шията й, след което се подсмихна и прехапа устни.

- Оправете се с колиетата, господин Кемал! И след това елате в кабинета ми – имаме и работа за вършене! – Мурат влезе набързо в стаята си и затвори вратата. Кемал погледна притеснено към Мелек, която взе неговото колие от ръцете му.

- Ще го сложа по-късно. Вие си вършете работата. – тя му намигна и седна на фотьойла, взимайки обратно чашката си с чай. Огледалото насреща й пак прикова вниманието й. Едно розово камъче на шията й заблестя заедно с радостните зелени пламъчета в очите й.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:41 pm

t1n43t0 написа:•Глава Девета•

Дъждът намаля, но така и не спря. Мелек нервно обикаляше из фоайето на офиса на Мурат, опитваща се да не навежда ухо към вратата и да подслушва. Но любопитството все повече взимаше превез и тя реши да действа директно – просто да влезе в стаята. Както винаги, не почука, а направо отвори вратата. Веднага срещна въпросителния поглед на Мурат срещу себе си. Чу се смях – Кемал приближи към нея и обгърна талията й. "Твърде дръзко" – помисли си Мелек, но, неизместваща погледа си от този на Мурат, не помръдна изобщо. Мурат се изкашля.

- Тъкмо на време влязохте, госпожице Умут. Току-що разговорът ни с господин Кемал приключи. – Мурат стана бавно от мястото си и закопча сакото си. – Как беше чаят?

- Благодаря, добър. – Мелек се усмихна набързо. Погледна към Кемал. – За какво си говорихте така дълго?

- По работа, госпожице Мелек. – Кемал също се усмихна и плъзна поглед по шията й. Колието му не беше там. Той направи гримаса. – Виждам, че подаръкът ми не Ви е харесал...

- Нищо подобно... – Мелек плахо погледна към Мурат, който вдигна очите си към нея. Съвсем бледа усмивка мина по устните му, когато погледна към шията й. Неговото колие все още беше там. Някаква необикновена топлина заля цялото му тяло и той усети, че притрепва. – Господин Мурат! – тя се изкашля, а Мурат отново я погледна. Този път от усмивката му нямаше и следа и той я изгледа строго. – Мисля, че не ме доведохте чак дотук, за да Ви чакам във фоайето. Аз също имам определени задължения.

- Вие, госпожице Мелек, сте в Карасу, за да работите по проекта за банката на майка си. Но, след като тя също е тук, а не толкова заета, колкото ми описахте, че е, може би тя ще се заеме с въпросната задача. – Мурат кимна иронично с глава. – Вие можете да се приберете в Истанбул. Явно е, че тук атмосферата не Ви пасва особено.

- Напротив. Изглежда, че на Вас атмосферните условия Ви влияят зле. Не гледате къде карате, например. Не можете да отвикнете от лудостта на големия град. – Мелек присви устни и гордо погледна към Мурат. Той сви ръцете си в юмрук. Вратата зад Мелек обаче изведнъж се отвори и в кабинета влезе Есин. Беше бледа.

- Мелек! Изплаших се! Притесних се за теб! Къде, за Бога, беше толкова време? – тя приближи бързо към Мелек и я прегърна.

- Майко, какво е станало?

- Трябва да се връщаме в Истанбул. Казах ти да не идваш тук, а ти не ме послуша. Хайде, Мелек, да не оставаме и минута повече! Да вървим! – Есин дръпна Мелек за ръката, като втората успя единствено да погледне към Мурат за последно. Той бързо измести погледа си. Когато чу как вратата на кабинета му се хлопва, стисна силно очи.

- Ама... – гласът на Кемал го накара да ги отвори. – Какво става? Сигурно нещо лошо се е случило. Не може просто така госпожа Есин да дойде и да отмъкне дъщеря си. Ще отида да разбера. – Кемал бързо изтича навън. Мурат погледна през прозореца. Ръката му се плъзна по стъклото, проследявайки едра дъждовна капка, стичаща се по него. Телефонът му иззвъня, но той не побърза да го вдигне, макар че тази мелодия беше предназначена единствено за брат му. Въпреки категоричния отказ да отговори на обаждането, Мурат с неохота го направи. Бодрият глас на малко повече от 200 километра западно от тук, отекващ в слушалката, го освежи.

- Как е времето при вас, господарю? – брат му се засмя. – Виждам, че приближава буря към Истанбул, а май от вашата посока идва.

- Да.

- Изчерпателно.

- Да, Севдан, тук цял ден вали дъжд. Доволен ли си?

- Охо! Някой е ядосал братчето ми! Какво е станало, разказвай?! – Севдан седна на стола в кабинета си и се завъртя два пъти на него. Обичаше да прави това още от дете.

- Не съм ядосан, Севдан, просто дъждът прави настроението ми...

- ... меланхолично. – Севдан въздъхна. – Знам ти репертоара наизуст, не се хаби. Добре, как върви работата поне?

- Този Кемал не ми вдъхва доверие. Не... – Мурат се отмести от прозореца и нервно се заразхожда из кабинета си. – Изключително е дразнещ даже! Мазен, долен и...

- И се увърта около красивата ти дама от вчера. – Севдан отново гръмко се засмя.

- Мелек няма нищо общо с цялата история. – гласът на Мурат заглъхна така, че той самият се учуди какво се случва, затова се изкашля.

- Разбирам. – Севдан се изкикоти. Блясъкът в котешко-зелените му очи заигра. – Нали те познавам, братко. Онова момиче завъртя ума ти.

- Не е мой тип.

- Зная. Има красиви зелени очи, черни вълнисти коси, ослепителна усмивка...

- Спри! – Мурат затвори очи и въздъхна. – Достатъчно. Прав си. Харесва ми. Но не е завъртяла ума ми.

- Има време и за това.

- Няма време. Майка й я прибра със себе си в Истанбул.

- Коя майка? – Севдан прелисти папката пред себе си.

- Какво искаш да кажеш?

- Първата ми работа днес беше да проуча новите ни съдружници. Една от първите проверени беше именно Мелек Умут. Оказа се, че Есин не е истинската й майка. Мелек е осиновена.

- Объркал си се. Жена от ранга на Есин Умут няма да остави подобна информация да бъде така лесно разкрита. – Мурат притеснено погледна през прозореца. Колата на Есин и Мелек тъкмо се отдалечаваше, а Кемал се връщаше обратно при Мурат. – Севдан, трябва да затварям. А ти не бъди толкова категоричен в неща от този род. Все пак, проучи много добре ситуацията и тогава пак ще говорим. Става ли?

- Става, става. – Севдан затвори телефона и отново се завъртя на стола си. Бърза светкавица проблясна някъде зад минаретата на Синята джамия. Той се усмихна скептично и поклати глава. Чу бързи токчета да тропат по тротоара, сякаш подтичват. Не много далеч видя млада жена, която се спря, опитвайки се да оправи обувките си. Няколко едри капки, стичащи се по прозореца, замъглиха виждането на Севдан. Той бързо грабна сакото си и се затича навън. Дъждът вече заваляваше с пълна сила. Севдан стигна до жената и се наведе към нея.

- Имате ли нужда от помощ?

- Токчето ми се закачи между плочките. Не мога да го измъкна. – русокоса млада жена упорито се опитваше да се отскубне от хватката на асфалта. Севдан се наведе и дръпна обувката й, но звукът на счупено токче накара и двамата да се спогледат.

- Счупи се... – той плахо се подсмихна. Тя се засмя звънко.

- А! И таз добра! А сега какво ще правя? В дъжда? – тя не спираше да се смее, Севдан също се присъедини. Наведе се към нея и я хвана здраво за кръста. След това я вдигна на ръце.

- За всеки проблем си има решение, млада госпожице! – той я понесе по улицата към офиса си. И двамата не спираха да се смеят. Когато стигнаха до навеса над входа на сградата, той я постави бавно на земята и протегна ръка към нея.

- Севдан. Севдан Йълмаз. Приятно ми е. – той й се усмихваше широко. Тя прехапа устни и кокетно се подсмихна. После му подаде ръка.

- Дерийя. Дерийя Неше. – той пое ръката й и я целуна, неотделяйки яркозелените си очи от нейните небесносини. Светкавица след светкавица приблясваха над сивия Истанбул, преследвани от грохота на тежки гръмотевици.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:42 pm

t1n43t0 написа:•Глава Десета•

Мелек лекичко докосна колието с розово камъче на шията си и едва забележимо се усмихна. Шарената табела İstanbul прикова вниманието й. Колкото и да обичаше този град, нещо сякаш винаги й липсваше, за да се почувства цялостна. Зелените й очи срещнаха тези на Есин и й се усмихнаха.

- Очаквах да ми се разсърдиш, че така внезапно те откарах от там. – Есин хвана ръката на Мелек и я целуна набързо.

- Е, мъничко ти се сърдя, но сигурно си имала някаква причина. – Мелек се усмихна още по-широко. – Майко, извинявай, че предния ден се държах така грубо с теб. Просто... исках да направя нещо съвсем сама, без да се влияя от теб.

- Разбирам те, Мелек, аз също съм минала по този път. Но трябва да си по-предпазлива.

- Какво ще стане с проекта в Карасу?

- Ще го поверя на някого другиго. Имам специална работа за теб в Истанбул.

- В Таксим или Левент, предполагам?

- Не съвсем. – Есин се засмя гръмко. – В Кадъкьой. Никога не си работила в Азиатски Истанбул – мисля, че е крайно време.

- Истанбул е еднакъв навсякъде – забързан, напрегнат, побъркан. Аз исках само спокойствие.

- Скоро ще отидем на почивка в Анталия, не се притеснявай. И без друго тук става твърде горещо.

- Защо не отидем в Карасу? Там също има море, а и така ще свършим и работа...

- Неслучайно му казват „почивка”, Мелек. Никаква работа. - Есин махна с пръст. – А и... не разбирам защо толкова държиш да отидеш в Карасу.

- Казах ти – искам работа извън Истанбул, искам и самостоятелност. А аз не разбирам защо ти не искаш да ходя в Карасу. Навсякъде другаде, но не и там.

- Имам лоши спомени от града. – шофьорът изведнъж заби спирачки и Мелек и Есин залитнаха напред, подпирайки се на предните седалки.

- А какви прекрасни спомени предлага Истанбул! – Мелек изгледа Есин иронично, след това погледна през прозореца. Спомни си една подобна случка по-рано днес, в която в една тясна уличка скъпа кола заби спирачки пред нея. Мурат. Телефонът й иззвъня и тя се сепна, когато на дисплея му се изписа именно неговото име. Поколеба се за миг, после отговори на обаждането.

- Няма да питам защо така внезапно си тръгна, но искам да знам кой ще представя банката ви за проекта. Или се отказвате?

- Подписахме договор, господин Йълмаз – няма да се откажем така лесно. – Мелек погледна към Есин, която въздъхна тежко, след което рязко дръпна телефона от ръцете й.

- Ало, господин Йълмаз, обажда се Есин Умут. Съжалявам за създаденото неудобство. Още днес ще изпратя доверен човек от банката, за да представя нашата страна в проекта. Благодаря Ви, до чуване! – Есин подаде обратно телефона на Мелек, която я стрелна с ядосан поглед.

- Вече дори не мога да говоря и по телефона ли? За Бога, какво става? – колата отново спря рязко. Мелек побърза да излезе навън, а след нея и Есин. – Искам да ми обясниш, майко! Непременно! Защото в цялата ситуация има нещо гнило! – Мелек затича нагоре по стълбите на сградата към кабинета си. Когато влезе вътре, на стола й седеше не кой да е друг, а именно най-добрата й приятелка – Дерийя.

- Ох, Дерийя, добре, че ти си тук! – Мелек се наведе да я целуне по челото. – А, а! Сложила си обувките, които купихме!

- Да, и веднага се счупи токчето на едната. – Дерийя вдигна крака си и изгледа приятелката си тъжно-тъжно.

- Нериде, направи два чая, моля те! – Мелек затвори вратата зад себе си. – И таз добра, Дерийя, за къде си тичала пак?

- Щеше да завали порой, исках да хвана едно такси, та тичах към него. Но... токчето ми се закачи между две плочки и...

- Така както си се усмихнала, явно не страдаш много-много. – Мелек се подсмихна при глупавия вид на приятелката си. Втората се изчерви.

- Ами...

- Разказвай – кой е той?

- Защо трябва да има „той”? Просто... съм щастлива.

- Ммм, не, познавам те твърде добре. Слушам те! – Мелек пое двете чашки чай, които донесе секретарката, и я отпрати с очи. – Говори, де, момиче!

- Ами... той е... той е... Има много красиви зелени очи... И... е много мил... и е...

- Госпожице Мелек! – секретарката отново влезе. – Имате посетител!

- Да заповяда. – Мелек погледна към Дерийя, която бързаше да излезе от стаята. – Никъде няма да ходиш, уважаема! Оставаш тук – като приключа с човека, ще продължа с теб!

- Добър ден! – в стаята влезе Севдан. Дерийя побърза да се хване за близкия стол. След това потърси с поглед очите на Мелек и започна да й прави знаци. Мелек се усети и едва се сдържа да не се разсмее.

- Добър ден, господин Йълмаз, седнете! – Мелек намигна на Дерийя, която все повече се изчервяваше. – Не, не – този стол е счупен. Седнете ето там, моля Ви! – Мелек посочи стола, за който се беше хванала Дерийя.

- Разби... – Севдан най-накрая видя Дерийя и се усмихна широко. В зелените му очи заиграха две пламъчета. Той подаде ръка на Дерийя. – Здравейте! Каква случайност – два пъти за един ден! Как са обувките?

- Д-д-д...

- Добре са, добре са. – побърза да помогне Мелек. След това погледна настоятелно към Дерийя. Втората подаде ръката си на Севдан, а той я пое и я целуна, неотделящ очите си от тези на Дерийя.

- Явно ще имам щастието да Ви гледам все изчервена. Винаги ли сте такава?

- Н-н-н...

- Не, не е такава винаги. Просто е леко настинала и... – Мелек все повече се опитваше да не се разсмее. Въздъхна тежко. – Е, господин Йълмаз, какво Ви води насам?

- Един не толкова професионален въпрос. Но е важен. Става дума за Вас и Есин Умут. – Севдан се настани на стола, който Дерийя най-накрая се престраши да пусне.

- Аз... ще отскоча до майка ти, Мелек. Бях й обещала една рецепта за курабийки. – Дерийя бързо изчезна от стаята.

- Слушам Ви, господин Севдан. – Мелек седна на стола срещу него. Той извади папките от куфара си и подаде една от тях на Мелек.

- Може би не съм аз човекът, който трябва да Ви го каже, госпожице Мелек, но мисля, че трябва да го научите... – Мелек се усмихна, след това отвори папката. В този момент в стаята връхлетя Дерийя – уплашена и трепереща.

- Мелек, майка ти е припаднала! Побързай! – Мелек изхвърча от стаята, а след нея и Дерийя. Севдан погледна към документите. „Дата на раждане: 14.04.1989 г., град Карасу; баща: Керем Кайя; майка: Мелек Кайя; осиновена на: 25.05.1993г., от Есин Умут.”
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:43 pm

t1n43t0 написа:•Глава Единадесета•

Едно малко момиченце плачеше и дърпаше тъмносинята й рокля. Бунтуваше се, искаше да избяга, не искаше да бъде до нея. То не разбираше какво точно става, но не искаше всичко това – усещаше с невинното си детско сърчице, че не е там, където трябва да бъде.

Есин си пое рязко дъх и отвори очи. Изкашля се, карайки тръбичките край себе си да затреперят. Дясната й ръка й тежеше и тя извъртя глава, за да види какво й пречи да се движи. Мелек беше заспала, хванала я за ръка. Есин леко помръдна лявата си ръка и прокара пръсти през гъстата черна коса на младото момиче. Искаше й се да заплаче, но нямаше сили.

Есин винаги бе искала да има дъщеря. Когато единствената й любов я напусна, за да се върне при съпругата си (за която, впрочем, Есин дотогава не знаеше), тя разбра, че е бременна. Колкото и да я болеше от факта, че щеше да отгледа детето си сама, тя преглътна тежко и преодоля пречката – в крайна сметка, това щеше да бъде единственото й останало от Атеш. Уви, съдбата обаче не мислеше така. Точно когато Есин бе разбрала, че ще си има момиченце, се случи нелепа и абсурдна злополука - падна и загуби детето си. Дълго време не можеше да излезе от кризата, но си каза, че единственият начин да го стори, е чрез работа. Затова се посвети изцяло на наследството от баща си, започна да изкупува реколта в различни региони на Турция, а в последствие се стигна и до банката. Именно посредством реколтата, тя се запозна с Керем и Мелек Кайя, които й върнаха надеждата за живот, давайки й приятелството си, а по-късно и най-ценното, което притежаваха – дъщеря си.

Мелек растеше пред очите на Есин все по-хубава и по-разумна от ден на ден. Всичките трепети на едно малко момиче станаха част от възрастната жена, преждевременно изгубила своята младост, посветена на отчаянието си. Есин даваше всичко за Мелек – пари, образование, здравеопазване. Постара се да й намери хора, с които да се сприятели, подготви й добра среда на живот, възпита я. Ала така и не я обикна по начина, по който се очакваше една майка да обича дъщеря си. Имаше чувството, че Мелек бе наистина нейният „ангел”-спасител, който бе дошъл на мястото на истинската й дъщеричка. Но не беше нейната дъщеричка. И никога нямаше да бъде.

И, все пак, Есин беше поела изцяло ролята на майка на Мелек и беше обещала – както пред Керем и Мелек Кайя, така и пред себе си, да бъде такава до смъртта си. Обещанието обаче започваше да губи своето значение, не само защото истинската майка се срещна с дъщеря си, но и защото вече имаше други хора замесени в случая. Още повече – членове на рода Йълмаз. Колкото и да не знаеше какво точно общо има между този и рода на Кайя, Есин бе инструктирана от Мелек Кайя да държи настрана малката Мелек от тях. Не успя.

- Майко, добре ли си? – Мелек се размърда, усещайки вече стабилизираното дишане на Есин. Втората се усмихна широко, премахвайки лошите мисли от главата си. Мелек я целуна по ръката. – Ако знаеш само как ни изплаши! Не прави повече така, чуваш ли?

- Няма, Мелек, обещавам. Ти не се притеснявай за мен, всичко ще се оправи. – Есин се вгледа в очите на Мелек. Обичливи и предани, както винаги. Значи, все още не знаеше... Правилно – иначе нямаше да я нарича „майко”. От гърдите на Есин се изтръгна въздишка на облекчение.

- Да ти донеса ли нещо за пиене, за хапване? Какво искаш? Само кажи.

- Мелек! – Есин стисна ръката й, доколкото можеше. – Мелек, недей – сестрите ще се погрижат за това. Кажи, ще можеш ли да ми простиш?

- Не те разбирам. – Мелек се втренчи в треперещата жена. – Мисля, че трябва да си починеш още малко. Ще изляза навън – да успокоя и Дерийя, че и нея изплаши. Ти поспи мъничко, след час-два ще дойда да те видя отново. Става ли?

- Добре, дъще, върви. – в очите на Есин проблеснаха две сълзи, но тя умело ги прикри, извъртайки главата си настрани. Мелек излезе на коридора с бързи крачки. В единия му край видя Дерийя да говори с някого, но мъжът беше обърнат с гръб към Мелек. Тя се забърза, но в последния момент разпозна, че това беше не кой да е друг, а Мурат. Огледалата около нея ясно отразиха блещукащото розово колие на шията й и тя побърза да го прикрие с пуловера си. Приближи до Дерийя и Мурат.

- Как е тя, Мелек? Събуди ли се вече? – Дерийя ококори очи към приятелката си, придърпвайки я силно за ръкава към себе си.

- Мхм, събуди се. Но я оставих да си почине още малко. Мисля, че вече е по-добре, ала все пак... нужно й е спокойствие. – Мелек хвърли въпросителен поглед към Мурат. – Мислех, че имате работа в Карасу...

- Имам, така е. Ще потегля обратно след два-три часа. Но... брат ми веднага ми се обади и ми съобщи за случилото се. Госпожа Есин е наша съдружничка, а и нещо повече – скъпа приятелка. Така че... почувствах се длъжен да дойда в Истанбул и да се уверя с очите си, че е добре.

- Колко галантно от Ваша страна! – Мелек се подсмихна иронично и отметна коса. Мурат неволно погледна към шията й, но не видя колието. Прехапа устни, леко раздразнен. Мелек го видя с периферното си зрение и се усмихна гордо.

- След като сте в Истанбул, ако искате, да пием по едно силно кафе. Мисля, че на всички ни ще се отрази добре. – Дерийя се усмихна. Все още беше бледа, но постепенно се съвземаше. Мурат кимна с глава и тръгна напред. Мелек стисна Дерийя за ръката.

- Защо го направи? Виждаш, че не мога да го търпя!

- Стига, Мелек! Човекът е така любезен да се разкарва насам-натам заради майка ти, а ти така да постъпваш с него! А и няма нищо да ти стане от едно кафе за 20-тина минутки. Нали така? – Дерийя се затича след Мурат, а Мелек бавно ги последва, въздишайки на равни интервали.

- Предполагам, без захар? – Мурат се обърна към Дерийя и Мелек. Дерийя кимна.

- С три бучки захар за мен. – Мелек вдигна гордо глава.

- Явно някои не пазят диета... – Мурат се подсмихна лукаво. Мелек се раздразни.

- Така е. Не съм като някои други, които си падат по кльощави и „изтънчени” момичета, непризнаващи захарта за хранителен продукт. – Мелек се завъртя своенравно и седна на масата, на която вече се бе настанила Дерийя. След това дойде и Мурат.

- Разбрах, че днес сте се запознали с брат ми Севдан. – Мурат се усмихна на Дерийя, която бавничко започна да се покрива с руменина. Мелек се подсмихна, отпивайки от кафето си.

- Така е, да. Много приятен мъж е. – Дерийя вдигна очи гузно-гузно.

- И той това каза за Вас. Впрочем, може ли на „ти”?

- Разбира се, господин Мурат. Дерийя.

- Зная, зная. Севдан ме информира за всичко. – Мурат се засмя и хвърли бърз поглед на Мелек. Тя също го стрелна с поглед. – Е, госпожице Мелек, кого ще пратите в Карасу? Работата много се забавя така. Да не се отказахте?

- Майка ми е в болница, както виждаш. Не мога да направя нищо без нейно разрешение. Ще поговоря по-късно тази вечер с нея, но не мисля, че ще се съгласи отново да се върна в Карасу.

- Може и да има причини да не иска.

- Единствената е, че все още ме счита за неопитна и твърде млада. А аз искам да се докажа пред нея. Но... засега нямам тази възможност.

- Говори ли с брат ми?

- Бях прекъсната от припадъка на майка. Той държеше да ми каже нещо важно, което дори каза, че е лично.

- Ясно, не си говорила с него. – Мурат отново отпи от кафето си. Дерийя гледаше ту към единия, ту към другия. Е, можеше и да участва в разговора, но поне те двамата започваха да се разбират, без караници.

- Добре, ти не можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос? Предполагам, че знаеш? – Мелек го погледна раздразнително. Явно споровете не бяха спрели.

- Мелек, по-добре разговаряй със Севдан. Аз не съм наясно с нещата.

- Добре, поне за какво се отнася?

- Мелек! – Мурат я изгледа строго. – Казах, че не зная. Говори с брат ми.

- Разбира се! Какво ли друго може да се очаква от теб? – Мелек разпери ръце.

- Е, поне се опитах да говоря нормално с теб. Но... не се получи. Явно не е само в мен проблемът. Извинявай, не е в мен проблемът.

- Защо ли изобщо водим този разговор? – Мелек стана. – Дерийя, аз отивам в стаята на майка. Когато изпиеш кафето си и свършиш разговора си с тази приятна компания, ако искаш, ела.

- Мелек... – Дерийя изтича след приятелката си. – Стига сега, не се цупи...

- Казах ти, че не мога да го понасям! – Мелек дръпна Дерийя за ръката и двете бързо излязоха извън кафенето на болницата. Мурат допи кафето си и също стана. Под краката му се чу хрущящ звук и той погледна надолу. Колие от бяло злато с розово камъче блестеше на пода. Мурат се наведе и го взе. Слава Богу, нищо му нямаше. Той се усмихна. Значи, все пак, Мелек носеше колието. Мурат прибра колието във вътрешния джоб на черното си сако и, с усмивка на лице, се запъти към колата си.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:44 pm

t1n43t0 написа:Новото интро

•Глава Дванадесета•

Звукът на хлопната врата накара Мурат да вдигне поглед към влизащия. Черните му очи се усмихваха, а в ръцете му блестеше малко дамско колие с розов камък. Току-що влезлият в стаята Севдан седна със засилка на бюрото и са завъртя към брат си. Засмя се ведро, след което грабна колието от ръката на Мурат и хубаво го огледа.

- Не подари ли тази прелест на новата съдружничка?

- Да.

- Тогава... защо е у теб? Или ти е сърдита и ти го е върнала?

- Сърдита ми е. – Мурат стана от стола си и сложи ръце в джобовете на панталона си. Усмихна се с ъгълчето на устните си. – Но не ми го е връщала. Изпуснала го е, а аз го намерих.

- Каква съдба! – Севдан избухна в силен смях, Мурат се засмя тихичко. – Е, как мислиш да й го върнеш?

- Не знам. С Мелек Умут всяко нещо е безкрайно трудно. И не искам да се караме, защото ми играе по нервите, но и искам да сме скарани, защото усещам, че все пак се вълнува като е с мен. Какво да правя?

- Какво ми беше казал преди – че не си хлътнал по нея? А? – Севдан побутна Мурат по рамото. Вторият наведе срамежливо глава.

- Нямам си ни най-малка представа какво става с мен, Севдан. Всичко върви нормално, но когато Мелек е пред мен... Оф! – Мурат удари лекичко с юмрук по бюрото. – Кажи какво да правя? Нали ти си по женската част!

- Това, че съм имал много приятелки, не значи, че съм толкова опитен, Мурат! – Севдан продължи да се смее.

- И толкова скромен, също. – Мурат поклати глава. – Какво мислиш... да я подразня малко?

- Ако това ще те направи щастлив, действай. – Севдан намигна на брат си. – Впрочем, като си бил днес в болницата, случайно...

- Да, видях я. – Мурат се усмихна, прекъсвайки Севдан.

- Моля?

- Щеше да ме питаш за Дерйия, предполагам.

- А, неееее... Аз...

- Мхм, мхм. – Мурат едва се сдържа да не се разсмее. Севдан скочи от бюрото и изгледа враждебно брат си.

- Лош си. Искаше съвет от мен, а сега ми се подиграваш!

- Не, просто ми е странно как мъж като теб, който е „имал много приятелки”, се черви за една жена. Да имаш отговор?

- Много е красива.

- И е най-добрата приятелка на Мелек. – Мурат въздъхна тежко. Очите на Севдан светнаха и той разтърси Мурат.

- Имам план! – той се подсмихна тайнствено.

През това време, на другия край на Истанбул, Мелек държеше ръката на Есин и я слушаше как вдиша и издиша на равни интервали. Думите й „ще можеш ли да ми простиш?” отекваха в ума й и я караха да си задава десетки въпроси, които оставаха без отговор. Зелените очи на Мелек се плъзнаха по бледото лице на Есин и я погледнаха умилително. Тя плъзна ръката си по снежнобялото лице, след това се облегна на гърдите й. Защо майка й я молеше за прошка? Защо тръгнаха така внезапно от Карасу? Защо Севдан искаше да говори с нея? Защо Мурат така настойчиво я бе попитал за въпросния разговор? Мелек инстинктивно сложи ръка на врата си. Сепна се и сложи и другата си ръка там. Колието го нямаше. Колкото и да обикаляше по шията си, не го откриваше. Стана рязко от леглото на Есин и се зае да обикаля почти лазешком из стаята, за да го търси. Така и не го виждаше. Притеснението в очите й нарастваше, а ръцете й затрепериха.

- Стига, не може да изчезне просто така! – Мелек продължаваше да тършува, когато Дерийя влезе в стаята. Изгледа въпросително приятелката си.

- Какво става? Защото си на пода? Да не изгуби нещо?

- Колието!

- Какво колие, Мелек?

- Колието от Мурат, Дерийя! – Мелек почти извика това, което поразсъни Есин. Дерийя вдигна въпросително дясната си вежда. Мелек я грабна за ръката и двете излязоха навън.

- Успокой се малко! Изглеждаш така, сякаш сърцето ти всеки момент ще изхвръкне!

- Защото е така! – Мелек започна да обикаля нервно около Дерийя. – Това колие е изключително важно!

- За теб или за Мурат Йълмаз? – Дерийя се засмя лекичко. Мелек я стрелна със строг поглед.

- За съдружието между нашата банка и неговата фирма. То ми беше подарък от него именно по този повод. Ами сега?

- Мелек, не съм те виждала днес да носиш някакво колие. – Дерийя също започна да оглежда наоколо.

- Бях го скрила под пуловера си.

- Няма да питам защо. – Дерийя се подсмихна. Жива мелодия се разнесе из коридора на болницата. Мелек затърси телефона си из джобовете на дънките си.

- Севдан Йълмаз е. Божичко, само той ми трябваше точно сега! – Мелек въздъхна дълбоко. Дерийя се изчерви. – Ало, господин Йълмаз, кажете?... Да, разбира се, не успяхме да довършим разговора си. Не, няма проблеми. Вечерта... – Мелек погледна към Дерийя, която ставаше все по-червена с всяка изминала секунда. – Да, свободна съм. А може ли да дойда с компания? Да, имам предвид най-добрата си приятелка. Отлично. Благодаря Ви. До довечера.

- Е? Къде ще ходим?

- Довечера сме канени в ресторант Борса, в Таксим.

- „Канени”? Мислех, че само ти беше поканена, а натрапи и мен. – Дерийя се нацупи.

- А аз мисля, че господин Севдан охотно прие и ти да присъстваш на вечерята. – Мелек побутна приятелката си закачливо. После отново пребледня. – Да се залавяме да търсим колието!

Малко повече от четири часа по-късно, Мурат Йълмаз нервно барабанеше с пръсти по волана на колата си. Червените фарове на колата пред него го заслепяваха, но музиката, която се носеше оттам, го караше да си тананика. Трябва да уточним, че в предната кола се намираше Севдан. Двамата бяха попаднали в обичайните вечерни задръствания в Истанбул, устремени към ресторант Борса, в Таксим. Най-накрая успяха да стигнат до там и почти едновременно паркираха – един до друг. С излизането от колите си, двамата си направиха знак и тръгнаха в различни посоки. Севдан се запъти към входа на ресторанта, където се пресрещна с Дерийя. Тя свенливо се подсмихна, а той плъзна поглед по голия гръб, който роклята й оформяше. Поклати глава, поруменявайки, след което й направи път.

- Радвам се, че дойде. – Севдан почти прошепна това в ухото й. Дерийя вдигна поглед към него и се усмихна широко. Той дръпна стола й, за да седне.

- Мелек ще закъснее малко. Имаше работа в банката и тръгна оттам по-късно. Каза ми, че е попаднала в задръстване.

- Няма проблеми. И така компанията ми е повече от прекрасна. – Севдан намигна на сервитьора и той се приближи до масата с реверанс. – Една бутилка от най-скъпото ви червено вино. По-късно ще поръчаме ястията.

- А вчера ме спасяваше от дъжда и асфалта! – Дерийя се усмихна широко.

- И от разни счупени токчета. – Севдан се засмя, същото направи и Дерийя. Изведнъж двамата замълчаха и втренчиха очи един в друг. – Много си красива. Наистина. Роклята ти стои великолепно.

- Много се радвам, че Мелек ме накара да си я купя. Явно е, че променя външния ми вид изцяло.

- Разкрасява още повече една красавица. – Севдан й намигна и нервно погледна към часовника си. Нямаше и следа от Мелек, а Мурат трябваше вече да действа по поставения план. Не че компанията на Дерийя му беше неприятна, но... планът си беше план, все пак.

С бързи стъпки, Мелек почти се затича към входа на ресторанта. Там обаче се сблъска не с кого да е, а с Мурат. А той беше хванал под ръка млада руса жена и двамата с нея се смееха. Мелек ги изгледа от глава до пети. Мурат се подсмихна тихо настрани, след което се обърна към Мелек и я изгледа престорено строго.

- Каква случайност, госпожице Умут! Не предполагах, че и Вие ще сте тук тази вечер!

- Брат Ви покани мен и Дерийя на вечеря, за да довършим важния си разговор.

- Разбирам. Е, ще се наложи, явно, да изтърпите присъствието ми тази вечер.

- Както винаги. – Мелек се усмихна иронично, но в последния момент видя колие с розов камък да блести на шията на русата жена. Стисна устни и гневно влезе в ресторанта. Запъти се директно към масата, на която седяха Дерийя и Севдан. След това хладнокръвно проследи влизащите Мурат и руса жена.

- Добър вечер и на теб, Мелек. – Дерийя се сгуши в приятелката си и се засмя бодро. Севдан проследи погледа на Мелек и се усмихна успокоен, когато видя, че е насочен към Мурат. Двамата с него си направиха знак.

- Дерийя, държа да те запозная с един много важен човек в живота на мен и брат ми. – Севдан й подаде ръка. – Ела! – двамата се запътиха към масата на Мурат. Мелек рязко стана и тръгна с бърза стъпка към изхода на ресторанта. Отчаяно се нуждаеше от въздух. Мурат се размина със Севдан, кимайки му с глава, и също излезе от ресторанта. Видя Мелек да стои със скръстени ръце близо до колата си. Приближи до нея, сложил ръце в джобовете си.

- Проблеми? – гласът му я накара да го изгледа строго.

- Не. Исках да подишам чист въздух просто. А ти защо не си с онази жена? Севдан държеше да запознае Дерийя с нея – каза, че е много важна в живота и на двама ви.

- Така е.

- Сигурно е годеницата ти.

- Може би. – Мурат поклати глава с усмивка на лице. После очите му се спряха на шията й. Колието на Кемал. Мурат прехапа устни и ядовито вдигна очи към Мелек. – На този костюм няма ли да му отива някакво друго колие, Мелек?

- Не знам за какво говориш. Аз си харесвам това колие.

- Костюмът ти е розов.

- Обичам розовото.

- Но колието не е розово.

- Нямам колие с розов камък. – тя тръгна към ресторанта, но в последния момент Мурат я хвана за ръката. Тя го стрелна с поглед.

- Съмнявам се. Ако паметта не ме лъже, ти бях подарил едно такова колие.

- Не те лъже паметта. – тя се отскубна от ръката му и го изгледа ядосано. – Но сега същото това колие е на шията на русата ти годеница! Аз какво да направя?

- А как се е озовало там?

- Не питай мен – ти сам знаеш отговора!

- Изгубила си го, така ли?

- Да! И цял ден обикалях като луда из местата, на които последно съм била, за да го открия! А ти си го подарил на бъдещата си съпруга.

- Аз нямам бъдеща съпруга, Мелек.

- Точно така! – тя се обърна с гръб към него. Той се усмихна и извади от джоба на сакото си колието с розовия камък. Леко побутна косата й, но тя се дръпна. – Какво, за Бога, правиш?

- Шшшш... Стой мирно! – той я хвана за раменете и я успокои. Отново дръпна косата й, след това плъзна колието по шията й. Тя сложи ръка на врата си и усети малкото камъче. Усмихна се и рязко се обърна. Очите й шаваха по тези на Мурат.

- Какво значи това?

- Първо – днес го беше скрила под пуловера си, за да ме подразниш. Второ – изпусна го, когато двете с Дерийя тръгвахте към стаята на майка ти. Трето – тази руса жена вътре е първата братовчедка на мен и Севдан, която току-що се върна от Германия и която се съгласи да сложи това колие, за да участва в моя план.

- И Севдан е в този план, нали?

- Кажи-речи той го измисли. – Мурат се усмихна. Мелек отново понечи да тръгне, но Мурат пак я хвана за ръката. Този път я придърпа към себе си.

- Пусни ме! – Мелек пак се отскубна от него. – Какви игрички си играеш с мен, Мурат? Какви ги вършиш?

- Прекалено много се инатиш, Мелек. Отпусни се малко! Колкото и да ми харесва, когато си ядосана, искам да видя за малко и усмивката ти. И искам веднъж поне причината за тази усмивка да съм аз. Позволи ми го. – Мурат се усмихна тихо и наведе главата си към тази на Мелек. Устните му почти стигаха до нейните, но в последния момент тя се извъртя и затвори очи. Черната й вълниста коса докосна устните на Мурат и той ги прехапа. Сега осъзна, че брат му беше прав. Влюбваше се. В Мелек.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:45 pm

t1n43t0 написа:
•Глава Тринадесета•

Зелените очи на Мелек се навлажниха и замъглиха отдалечаващия се образ на Мурат. Тя инстинктивно сложи ръка на шията си и докосна две колиета – това на Кемал и това на Мурат. Две колиета. Две бушуващи чувства в сърцето на Мелек. От една страна й се искаше да изтича след Мурат, да го прегърне, да го усети близо до себе си, а от друга искаше да се обърне назад и да отиде обратно при Дерийя. Не направи нито едното, нито другото. Махна колието на Кемал и го сложи в джоба на сакото си. Вдигна ръка за такси.

- За къде, госпожице?

- Къщата на Умут. – Истанбул рисуваше пред нея плачещата картина на Босфора, осеяна с хиляди мъгливи светлинки, наредени почти перпендикулярно над водата. Кулата Галата светеше, сливайки се със светлините на моста Галата и със стотиците автомобилни фарове по него, а той препращаше своите светлини към моста Мехмет Фатих, отвръщащ с прегръдката на Румели и Анадолу Хисар. Рибарите по моста Ататюрк ги нямаше, но там сега намираха убежище десетки влюбени, запленени от романтиката на есенния дъжд. Kiz Kulesi беше като блестяща точица в лилаво-жълто-зелено-синята Босфора, символизираща величието на Истанбул със своята история. Минаретата отбелязваха духовното, а небостъргачите срещу тях – материалното. Отново две противопоставящи се неща. В едно тяло.

Мелек побърза да плати на таксиметровия шофьор и изтича към огромната къща. Хвърли палтото си на прислужницата, която дори не успя да поздрави, и изкатери набързо стълбите към стаята си. Със замах отвори вратата на терасата. Истанбул плачеше. Дъждът размиваше представите за нещо недостижимо и в такива моменти градът беше по-близо от когато и да било до нея. Мелек плачеше. За болката. От тайната. От самотата. От влюбването.

С треперещи ръце, тя набра номера на Севдан и почака да отговори.

- Вероятно не си чува телефона. – Мелек се усмихна и отново погледна навън. Каква беше тази тайна, която отново остана неизказана? Какво може?...

- Госпожице Мелек, това пристигна за Вас тази сутрин, но Вие чак сега се върнахте и... – прислужничката подаде на Мелек не много голям плик и излезе от стаята. „За Мелек Умут” – почеркът й беше познат.

- Мама? – Мелек направи учудена гримаса и побърза да отвори плика. Извади жълто-оранжева папка, надписана с големи печатни букви: „МЕЛЕК КЕРЕМ КАЙЯ. МЕЛЕК УМУТ”. Мелек отвори папката и очите й зашаваха по първия лист. – Свидетелство за осиновяване? Какво, за...

„Дата на раждане: 14.04.1989 г., град Карасу; баща: Керем Кайя; майка: Мелек Кайя; осиновена на: 25.05.1993г., от Есин Умут.”

Зениците на Мелек се разшириха и покриха почти изцяло зелените й ириси. Ръцете й затрепериха и по тях се плъзна лист хартия, който Мелек побърза да вземе от пода.

Мелек,
поисках аз да ти кажа истината, тъй като вече и други хора я научиха. Аз не съм истинската ти майка и, колкото и да се опитвах, не успях дори да се престоря на такава. Не мога да имам деца. Преди 23 години бях влюбена в мъж на име Атеш и вярвах, че ми е отредено да бъда с него до края на дните си. Той ми се кълнеше във вярност, но след малко повече от година, в която бяхме заедно, научих, че има съпруга. Реших да сложа край на живота си, но тогава разбрах, че съм бременна и открих смисъла на живота си. Но... бях в четвъртия месец, беше тежка зима, излязох да се разходя навън, тъй като полудявах от самотата. Подхлъзнах се на заледен терен и паднах. Изгубих момиченцето си. Мисълта за самоубийство отново ме връхлетя с пълна сила, но реших, че ще забравя за случващото се ако работя. Започнах да изкупувам реколта в различни райони на Турция. Така се запознах със семейство Кайя – Мелек и Керем. Същата онази Мелек, с която се срещна в Карасу. Те имаха чудесно момиченце, на 4 годинки – весело и игриво, същинско ангелче. Казваше се Мелек. С майка й станахме близки приятелки и веднъж тя през сълзи ми довери, че над семейството й тегнело проклятие, което отнемало живота на всяка Мелек и родителите й, когато тя се влюбела в неподходящ мъж. Знаеше, че бях изгубила детето си и нямах възможността повече да раждам, затова ме помоли да взема Мелек. Това беше шанс да възвърна изгубения си живот, а и да спася приятелката си. Единствената молба, поставена от Керем Кайя, бе малката Мелек никога да не научава истината за родителите си.
Сега вече разбираш защо не исках да отиваш в Карасу и защо почти насила те отведох оттам. Сега вече разбираш защо онази възрастна Мелек реагира така, когато те видя. Сега вече разбираш защо аз съм в болница. Не ми беше позволено да ти кажа истината, но, както казах, вече други научиха за нея. Севдан Йълмаз, например. Опасявам се, че това е разговорът, който е искал да води с теб.
Ти решаваш какво да направиш оттук нататък, Мелек – съдбата ти е изцяло в твоите ръце. Вратите на моя дом винаги ще бъдат отворени за теб. Ако искаш, можеш да се върнеш в Карасу. Истинските ти родители са уведомени за това, че си научила.
Помни, че, въпреки всичко, те обичам:
Есин


„...Може да избере да се върне в Карасу, затова не я спирайте. Би се чувствала сама, а тя заслужава да познава истинските си родители.
Простете ми за всичко:
Есин


Два чифта зелени очи отправиха насълзен поглед към пространството. Едните в Босфора, а другите – в Черно море. Двете Мелек. Отново две – с една болка. Майка и дъщеря, разделени преди почти 16 години.

Мелек погледна към млечнобелия гардероб пред себе си, после плъзна очи по леглото си, по плюшеното си мече, за което Есин казваше, че е от рождението й. Тя приближи и го гушна – вероятно, единственият й спомен от Карасу. Но не и последният. Мелек сви устни и се отправи с бърза крачка към гардероба. Грабна аленочервения куфар отвътре, а след това и няколко закачалки с дрехи и грижливо ги подреди в него. Затвори го и го хвана с лявата ръка, докато с дясната прегръщаше мечето. Огледа за последно стаята си. Бялото копринено перде се вееше под натиска на истанбулския вятър. Мелек се усмихна, след което очите й се спряха на нощното шкафче, където блестеше химикалка върху лист хартия. Тя се върна, остави куфара и мечето настрани, и набързо написа: „Заминавам за Карасу. Когато те изпишат от болницата, звънни. Съжалявам, че не мога да те посетя, но нямам сили. Мелек.” Тя отново грабна куфара и мечето и затича надолу по стълбите. Прислужничката изтича след нея с палтото й.

- Госпожице, нещо да предам на майка Ви?

- Не. – Мелек се усмихна тъжно. – Нищо не предавай на госпожа Умут, аз съм й написала бележка. Пази се! – тя махна на прислужничката, докато шофьорът от наблизо спрялото такси подреждаше багажа й. Последен поглед към огромната бяла къща на брега на Босфора. Последна усмивка за Истанбул. Последна въздишка.

Дърветата се редуваха с полета, полетата – с реки, реките – с къщурки. Сякаш хиляди километри беше пътят от Истанбул към Карасу. Сякаш хиляди километри се беше отдалечила от живота си. Сълзите й бяха спрели - замръзнали кристали по доскоро румените й бузи. Не, тя трябваше да е щастлива – щеше да види майка си и баща си, щеше да ги прегърне... Щеше да каже „татко”! Толкова дълго беше мечтала да каже тази дума и сега... сега... най-накрая щеше да я изрече!
Оправи тъмнолилавата си рокличка и отново погледна през прозореца. Шумът на разбиващи се вълни я накара отново да погледне през прозореца. Ето защо морето я привличаше по този начин – нейното, черното, бурното море. Това море, с чиито пенливи звукове се бе смесил първият й плач.

- Накъде да карам, госпожице?

- Знаете ли имението на Кайя?

- Да, разбира се – те са много известни. Не са богати, макар навремето да са били, но имат голямо и красиво имение. – шофьорът се усмихна и сви по уличката. Мелек неусетно си спомни, че точно на тази уличка я бе споходил инцидент... Спирачки.

- Разбира се! Истанбулска регистрация! Само те карат така!

- Спрете! – Мелек разпозна колата и бързо излезе от таксито. Отсреща й излезе Мурат.

- Мелек? Виж, пак те изпреварих – тук съм преди теб... - той се засмя бодро.

- Мурат! – неочаквано за него, тя се хвърли в прегръдките му. Сълзите й намокриха сакото му. Той направи знак на шофьора на таксито да прехвърли багажа й в колата му и да си тръгва. След минути останаха сами.

- Какво е станало? – той обгърна лицето й с ръце и се вгледа в очите й. Бяха зачервени. – Не си спирала да плачеш от часове, нали? Кой те обиди?

- Никой. Просто... – тя отново се притисна силно в него. Той я целуна по косата.

- Какво има, Мелек? Говори, за Бога – плашиш ме!

- Есин Умут не е моя майка, Мурат, не е! – тя се дръпна рязко от него и подпря гърба си в кирпичената къща зад себе си. Мурат наведе глава. „Значи беше истина...”

- Мелек... Не мислиш трезво – ела, да седнем и да се успокоиш!

- Не мисля трезво? Видях свидетелството за раждане, за осиновяване, майка... Есин Умут ми беше написала дълго писмо, в което казва, че истинските ми родители са от Карасу.

- И затова веднага дойде насам?

- Да. – сълзите не й позволяваха да каже повече и дума. Мурат се опита да я прегърне, но тя го блъсна назад.

- Ти си виновен! Ти ме доведе в Карасу! Ти провокира съдбата!

- Мелек! – той отново приближи към нея, но тя рязко се дръпна. Той я хвана за ръката и я побутна отново в кирпичената къща. Отново обгърна лицето й с ръце. Очите й го гледаха със сълзливо пламъче. На шията й блестеше розовият камък. – Аз съм тук, Мелек. Ще ти помогна да се пребориш с всичко това. Само ми се довери.

- Не мога... Никога не съм се влю... – тя наведе глава и зарида още по силно. Той погледна сълзите по бузите й, после силно червените устни. Вдигна с два пръста брадичката й. Черните му очи, също изпълнени вече със сълзи, се вгледаха в нейните зелени.

- Нито пък аз, Мелек. Нито пък аз. – той предпазливо погледна към нея още веднъж, а тя въздъхна тежко. Дясната й ръка се вдигна й докосна леко бузата му, а той бързо я хвана и я целуна. След това погали лицето й и целуна челото й. Черните му очи отново се спряха на нейните зелени. Той целуна подред всяка сълза, а след това се насочи към устните й. Плисналият изведнъж дъжд отрази целувката им.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот Mishel » Пет Ное 27, 2009 8:46 pm

t1n43t0 написа:•Глава Четиринадесета•

Черната лъскава кола, опръскана със ситни кални петънца, спря плавно пред сравнително големия чифлик на Кайя. Мелек въздъхна. Значи... значи онзи мъж, с когото бе говорила и който я бе ориентирал в града, бе баща й? Не можеше да бъде. Имаше толкова много въпроси в главата й – въпроси, които си бе задавала откакто прочете писмото на Есин, а сега сякаш ги забравяше един по един. Искаше само едно – да прегърне майка си. Истинската си майка. И да осъзнае наистина, че има баща.

- Да дойда ли с теб? – Мурат стисна ръката й. Тя се обърна към него. В очите й плаваха сълзи, които сякаш шаваха по миглите й и се колебаеха дали да рукнат надолу по бузите й. Мурат вдигна ръка и леко избърса няколкото неиздържали на напрежението сълзи от лицето й, след това я придърпа към себе си, прегърна я и я целуна по косата. Лекият парфюм проникна през ноздрите му и го накара да се усмихне. Тя се намести удобно и го прегърна с две ръце през кръста (колкото и неудобно да изглеждаше тази позиция в колата) – досущ като малко детенце, прегръщащо плюшената си играчка и отказващо да я пусне. – Мелек? Искаш ли да съм до теб?

- Трябва да го направя сама, знаеш го. Бих искала да си до мен, но не може. Аз... – тя отново започна да се дави в сълзите си.

- Шшш... – той я притисна още по-силно до себе си, карайки я да усеща ударите на сърцето му. – Първо се успокой. Не искам родителите ти да те виждат по този начин. Нали си тяхното красиво момиченце, което искат да бъде винаги щастливо?

- Аз съм щастлива, Мурат. – тя се дръпна от него и набързо изтри сълзите си. Засмя се на недоверчивата физиономия, която направи Мурат. – Стига, не ме гледай така! Щастлива съм. Нали имам твоята подкрепа? Нали открих родителите си? Какво повече ми трябва?

- Знам ли... Може би... – той я огледа от глава до пети. Мелек вече започваше да се смее все по-освободено.

- Ех, тези твои истанбулски маниери! – тя поклати глава. Той й намигна.

- Поне те накарах да се разсмееш мъничко. – той я целуна по челото. – Хайде, върви! Майка ти и баща ти те очакват! – той я побутна по рамото, след което се наведе над нея и отвори вратата на колата. Тя се усмихна, целуна го набързо по устните, след което изтича навън, за да се скрие от дъжда под стряхата на чифлика. Махна на Мурат, пое си въздух и почука на огромната желязна порта. Никакъв отговор. Почука отново.

- Да, кажете? – приближи се не много млада пълна жена и отвори вратата. Мелек влезе вътре.

- Търся или Керем, или Мелек Кайя.

- А коя сте Вие?

- Аз съм Мелек. Така им кажете. – тя се усмихна и протропа нервно с крак. Жената изчезна. Само след секунди в далечината изскърца врата и се чуха бързи стъпки, които скоро преминаха в тичане. Мелек усети как сърцето й ще изхвръкне. Черни вълнисти коси, зелени очи, разперени ръце и една дума: „Дъще...”, на които отговориха черни вълнисти коси, зелени очи, разперени ръце с една дума: „Мамо...” Прегръдката им беше прекалено дълга, трая няколко минути, а на двете им изглеждаше сякаш годините, прекарани далеч една от друга, минават като филмова лента пред очите им. Сега вече нищо нямаше значение. Бяха заедно. Майка и дъщеря.

- Едничката ми! Моето ангелче... Дъщеричката ми! – Мелек Кайя се давеше в сълзите си и повтаряше едно и също. Притискаше все по-силно Мелек до себе си, задушаваше я, но не спираше. А дъщеря й отговаряше със същото. Целите трепереха от въодушевление, от плач, от вълнение, но не се отделяха нито за част от секундата една от друга.

Вратата отново изскърца. Мелек притръпна още повече. За първи път в живота си... за първи път в живота си щеше да изрече тази дума, за която толкова беше копняла.

- Татко! – несъобразяваща възрастта на мъжа пред нея, Мелек се хвърли върху него като малко детенце. Сякаш беше на четири, сякаш нищо не се бе променило. Керем Кайя се тресеше от плач и от вълнение. Прегръщаше собствения си живот, чувстваше се толкова истински, толкова изпълнен. Мелек Кайя приближи към тях и ги прегърна. Истинско семейство. Майка, баща, дъщеря. Заедно след 16 години.

- Да влезем вътре... – Мелек Кайя почти прошепна това, тъй като сълзите й пречеха да говори разбираемо. Тя дръпна дъщеря си за ръката, а Мелек – баща си, и така – ръка за ръка – тримата влязоха в хола. Седнаха на малкото диванче до камината, неоткъсващи поглед един от друг. Керем се наведе и целуна дъщеря си по косата. Тя се усмихна.

- Знам, че имаш много въпроси, дъще... Но, позволи ни малко да ти се порадваме, а после да говорим... – Мелек Кайя хвана ръцете на дъщеря си и ги потърка в своите, за да ги стопли.

- Разбира се, разбира се. – тя придърпа майка си към себе си я се засмя ведро. С другата ръка придърпа баща си. – Вече няма да се разделяме никога. Никой и нищо не може да ни откъсне един от друг, нали?

Дъждът не спираше. Фаровете на колата на Мурат избледняваха в гъстата мъгла. Той натисна клаксона. Вътре в чифлика Мелек подскочи.

- Съвсем забравих за багажа си! Ей сега идвам! – Мелек се усмихна припряно.

- Дъще, ще ти помогна! – Керем също стана, но Мелек го спря.

- Няма нужда,... татко. – тя се засмя. – Докара ме един познат – той ще ми помогне.

- Покани го на чай или кафе, дъще. – Мелек Кайя също стана и пооправи полата си. – Да не стои навън в дъжда.

- Както кажеш, майко. – Мелек хукна навън със смях през сълзи. Мурат я чакаше, държащ куфарите й, скрил се под стряхата.

- Е? Как мина? – той й подаде една от по-леките чанти.

- Ще ти разказвам. – тя се усмихна лъчезарно. – Първо ела да пиеш по един чай с нас.

- Не, аз... Няма да е удобно...

- Мурат! Майка ми те покани! – Мелек го дръпна навътре в чифлика. Оставиха багажа в антрето и бързо се ориентираха към трапезарията. Влязоха с усмивки на лице.

- Майко Мелек, татко Керем... Нека Ви представя съдружника си и близък мой приятел – Мурат Йълмаз.

Чашата с кафе на Мелек Кайя полетя надолу към пода, разби се на стотици керамични парценца, и обагри белия персийски килим в кафеникав цвят.
Mishel
banned
banned
 
Статус:
Мнения: 449
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 10:24 am

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот t1n43t0 » Пет Ное 27, 2009 9:46 pm

Първо - мерси, Мишелче, че цитира нещата от стария форум! :razz: :razz: :razz:

•Глава Петнадесета•

Вратата на сребристия Мерцедес се затвори плавно. Чуха се ситни стъпки, тракащи с прекалено високи токчета, после изскърцаха по влажния асфалт. Отметнаха се дълги руси коси, след това се чу бодър смях. Дерийя подаде бялата си чантичка на стоящия близо до нея шофьор, след което се наведе настрани, за да може Есин да се подпре на нея.

- Все още не мога да разбера защо Мелек не дойде на изписването Ви, госпожо Есин. Странно...

- Имаше причини, Дерийя. Замина набързо.

- За къде?

- За Карасу. Тя ми се обади, не се тревожи. – тъжна усмивка премина по лицето на Есин. Беше бледа, все още леко трепереше – не толкова от неотдавнашия припадък, колкото от случилото се след това.

- А Вие обадихте ли й се, че са Ви изписали? – Дерийя отпрати с поглед двете прислужнички, които се завтекоха към тях за помощ. След това с леко усилие помогна на Есин да се качи по петте стълби към стаята й. Влязоха вътре, а Есин побърза да седне на леглото си и да въздъхне дълбоко. Очите й изпиваха празнотата на къщата. – Да се обадя ли на Мелек, госпожо Есин?

- Не, мила, няма нужда. Тя знае. Всичко знае. – Есин отново се опита да се усмихне, но този път не се получи. Дерийя клекна пред нея и хвана ръцете й. Опита да се вгледа в очите й, но те предвидливо я избегнаха.

- Какво Ви има? Не изглеждате добре. Да Ви помогна с нещо? Кажете?

- Наистина няма нужда, Дерийя. Върви, знам, че си заета. Ако има нещо, веднага ще ти се обадя. Обещавам. – Есин целуна Дерийя по челото. Втората се усмихна и се изправи. Пооправи дългата до коленете си карирана пола и се усмихна широко.

- Само да не забравите! При проблем – веднага ми се обадете! Чухте ли?

- Разбира се, Дерийя. Сега върви. – гласът на Есин заглъхна някъде измежду четирите бледожълти стени на стаята й. Тихото прищракване на затворената от Дерийя врата сякаш даде начало на сдържаните толкова време сълзи у Есин. Тя избухна в силен, неудържим плач, след което зарови глава във възглавницата си.

През това време Дерийя, с типичната си бърза и жизнерадостна походка, подтичваше по улиците на Истанбул. Усмивката грееше на лицето й, макар Мелек да й бе казала, че е заета и друг път ще говорят по-подробно, поради което Дерийя малко се притесни и почуди какво точно е станало. Само че доброто настроение напираше вътре в нея и очите й постоянно шаваха с надеждата да срещнат познатите зелени, които я бяха завладели от няколко дни.

- Дюнери! Най-хубавите дюнери в цял Истанбул! Другаде няма да намерите такива! Дюнери! – леко мургав продавач крещеше от другия край на улицата, рекламиращ стоката си. Дерийя се усмихна загадъчно, примигна два-три пъти, след това още повече забърза крачка, ровейки из малката си чантичка. Когато стигна до дюнерите, й се наложи да почака малко на опашка. Най-накрая успя да си поръча най-голямата порция дюнер и с пламнали очи гледаше как се приготвя. След това бутна по-едра от нужното банкнота в ръцете на продавача, поздрави го учтиво, и грабна с жажда дюнера. Застана малко настрани и отхапа огромна хапка. Удоволствието й беше прекъснато от огромна вълна мръсна вода, която я заля кажи-речи цялата. Тя стисна зъби и се обърна ядосана с лице към улицата. Черна спортна кола беше забила спирачки в локвата зад нея. Дерийя грубо примлясваше дюнера си и чакаше шофьора по-бързо да излезе от колата си, за да му разясни тя учтивите маниери. Вратата се отвори и отвътре излезе висок тъмнокос мъж, говорещ по телефона си. Дерийя усети как мръсната вода се плъзга по цялото й тяло, но сега все повече се вледеняваше. Мъжът беше... Севдан.

Тя се обърна с гръб, старателно опитваща се възможно най-бързо да изяде дюнера си. Той не я видя, но приближи към продавача на дюнери. Прекрати разговора си и поръча най-големия.

- Току-що тази млада дама си взе най-голямата ни порция! Тъкмо се чудех кой още ще успее да погълне такова огромно нещо! – продавачът се засмя гръмко, посочвайки Дерийя. Севдан се обърна към нея и ококори очи. После наведе глава и се подсмихна. Бавно приближи към нея, а тя все повече се въртеше настрани.

- Не мога да повярвам, че жена като теб се храни с дюнер!

- Добро утро и на теб. – Дерийя преглътна огромния залък и се усмихна леко притеснено.

- Клише е, но... Имаш малко от дюнера на горната устна. – Севдан се подсмихна, плащайки за своя дюнер, а след това и взимайки го от продавача.

- Отдясно или отляво? И, моля те, не ми помагай – ще стане съвсем клише. – и двамата се засмяха. Дерийя се избърса със салфетката. Севдан също захапа голямо парче от дюнера си.

- След изтънчения ресторант, в който бяхме, сега си похапваме дюнер... Интересна комбинация.

- И сринах впечатлението ти за мен.

- Все същото си е. – Севдан й намигна. – Но едно не мога да си обясня – как съдбата винаги ни събира?!

- Това не е съдба, това е Истанбул – винаги си играе с хората.

- Добре казано. – Севдан се засмя, а Дерийя наведе глава. Чудеше се как да избяга от котешките му очи.

- Искаш ли да се поразходим?

- Нямаш ли работа?

- Имам.

- Е? – разговорът протече бързо и точно, но очите им се приковаха едни в други за дълго време.

- Казвал ли съм ти, че си красива?

- Дори с дюнер в ръка? – тя се усмихна. Лека руменина плъзна по бузите й.

- Особено с дюнер в ръка. Не приличаш на онези помпозни момичета, които умират ако натрупат и половин калория отгоре, хранейки се с неподходящи храни.

- Не е нужно постоянно да ме ласкаеш. – Дерийя се усмихна. От дюнера й нямаше и следа – чак тя се учуди колко бързо го бе изяла. Хвърли салфетката в близкото кошче, след това изтри ръцете си с мокра кърпичка, която извади от джоба на палтото си.

- Не е нужно, права си. Аз и никога не съм поднасял толкова ласкателства на някоя жена. Но сега... просто имам усещането, че трябва.

- По-добре върви на работа, не искам да те задържам. – Дерийя се усмихна, опитваща да овладее дишането си, след което тръгна отново по тротоара. Севдан се затича след нея, изпревари я, след това й препречи пътя. Изхвърли дюнера си в кошчето до тях.

- Мокра кърпичка може ли? – той се засмя. Дерийя поклати глава и се усмихна, след което му подаде кърпичките си. – Така и не те попитах – какво работиш?

- В модния бизнес съм.

- Разбирам... – той я огледа от глава до пети изпитателно. – И ядеш дюнери?

- Не съм модел. – тя се засмя бодро. – Снимам реклами за различни модни компании. По-скоро – изработвам рекламите им.

- И не си участвала в нито една досега?

- Защо ми е да участвам? Мислиш ли, че мога да накарам някого да купи нещо от дадена компания, ако се появя в рекламата й?

- И още как. – Севдан се подсмихна. – И имам една чудесна идея!

- Искам ли да знам? – Дерийя се опита да разчете по погледа му, където искряха две яркозелени пламъчета. Той я хвана за ръка и я поведе към колата си.

- Сега ще разбереш... – колата набра скорост, вдигайки вълна от мръсна вода зад себе си.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот t1n43t0 » Нед Дек 06, 2009 3:09 pm

•Глава Шестнадесета•

Мелек Кайя не отделяше поглед от Мурат. Ръцете й трепереха, беше неспособна да стане, а дори и да си поеме въздух. Радостта й от факта, че най-накрая беше заедно с дъщеря си, трябваше да бъде помрачена от това, че Йълмаз отново бяха част от рода й.

- Майко Мелек? – Мелек разтърси майка си. – Майко Мелек, говоря ти от няколко минути, а ти не ме чуваш! Загледала си се някъде и...

- Извинявай, дъще. Какво има? – Мелек Кайя извъртя очи към дъщеря си и се опита да се усмихне. Беше безкрайно бледа.

- По-скоро... на теб какво ти има? Бледа си като стената! Да ти донеса лекарство... знам ли...

- Няма нужда, Мелек, добре съм. Господинът... Господин Йълмаз колко време мисли да остане в Карасу?

- Работя по проект тук, госпожо. – Мурат се усмихна широко. - Планът е за година и половина да приключим с него, но, да Ви кажа честно, мястото ми харесва, та може и да се заселя тук за по-трайно. Само времето ще покаже.

Мълчание. „За по-трайно?” Не, това не трябваше да се допуска. Не можеше да отдели Мурат Йълмаз от проекта му – това беше ясно, но трябваше по някакъв начин да предотврати евентуални срещи между Мелек и него. Как, за Бога, щеше да стане това?

- Мелек, мила, ще дойдеш ли с мен за секунда? – Мелек Кайя дръпна малко по-грубо дъщеря си настрани и я поведе към кухнята. Сложи я да седне на един стол, след което я изгледа критично и си пое дълбоко въздух.

- Майко Мелек, държиш се странно. Дори и да не те познавам добре, разбирам, че нещо не е наред. Какво има?

- Какво общо имаш с Мурат Йълмаз?

- Работим по въпросния проект заедно. По-скоро... работихме. Споразумението беше между Umut Bank и неговата фирма. Фактът, че Есин Умут не е моя... – Мелек спря и преглътна тежко. Наведе глава към пода. Имаше чувството, че всеки момент ще заплаче неудържимо, затова стисна устни.

- Есин винаги ще бъде твоя майка, Мелек – не го забравяй. Тя те отгледа, тя те направи това добро момиче, което си сега. – Мелек Кайя клекна пред дъщеря си и обви с ръце лицето й. – С Йълмаз сте повече от бизнес партньори, нали?

- Какво имаш предвид? – леко уплашена, Мелек вдигна поглед към майка си. Зелените й очи зашаваха тревожно.

- Приятели сте, нали? Ти така ни го представи – като твой близък приятел.

- Д-д-да... Приятели сме. Той е добър човек. Наистина. – Мелек отново наведе глава, защото усети, че се изчервява. Спонтанна мисъл мина през ума на Мелек Кайя и тя въздъхна тежко.

- Нали е само това? Нали сте само приятели?

- Да, разбира се. Само приятели. Тепърва се опознаваме. – Мелек се опита да изимитира усмивка и почти успя. Мелек Кайя обаче я изгледа недоверчиво. – Защо разпитваш така за него, какво има? Познавате ли се?

- Не бих казала. Някой ден може и да ти обясня – сега не нито мястото, нито времето. – Мелек Кайя целуна дъщеря си по косата и се изправи. – Да направим чай, какво ще кажеш?

- С удоволствие ще ти помогна. – Мелек се усмихна и припна след майка си. В това време Керем Кайя се усмихваше благо-благо на стоящия пред него, леко нервен, Мурат.

- Е, младежо? Какъв е този проект, за който спомена?

- Те са няколко проекта, Керем бей. Всъщност връзката ми с дъщеря Ви е... беше чрез банката на Есин Умут – трябваше да строим нейни клонове из цялата страна, та решихме да започнем именно от тук.

- Трябва да съживиш малко и чифлика на дедите ти. Едно време, казват, че е бил най-богатият и най-красивият в града. Аз, за съжаление, така и не съм го видял в разкош. Но всеки тук знае кои са Йълмаз.

- Радвам се да го чуя. Баща ми не искаше да идвам в Карасу, незнайно защо. Едва се съгласи и то – под предлог, че няма да се заселвам тук за по-дълго, а само ще работя.

- И, все пак... ти каза, че има вероятност да останеш тук...

- Има, да. Аз обичам Истанбул – там съм роден, там съм израснал, но... има и нещо необичайно, което ме дърпа към провинцията, а Карасу е наистина омайващо градче. – Мурат се усмихна и нервно сложи ръце в джобовете на черния си панталон.

- Освен, че омайва, Карасу крие и много тайни. Една от тях е именно историята на твоето семейство. – Керем се усмихна и стана от стола си. – Как се казва баща ти?

- Атеш. Атеш Йълмаз. Казва, че само веднъж е идвал в Карасу – когато е бил много малък. Почти е забравил как изглежда градът. Поканих го да дойде с мен, но той твърдо отказа.

- Вероятно е зает.

- Не, не бих казал. Пенсионира се и остави задълженията по холдинга, имотите и всичко останало на мен и брат ми Севдан. В момента се радва на пенсията си – тези дни смята да замине на почивка в Малдивите с майка ми.

- Как стоели нещата в Истанбул... А тук, в малкото земеделско и рибарско градче, е невъзможно човек да се пенсионира – по цял ден трябва да се работи нещо. Днес е изключение – дъщеря ми дойде при нас, затова не работя. Макар че ми е леко гузно от това... – Керем се усмихна, когато майка и дъщеря влязоха в стаята с чая. И двете му се усмихнаха широко. Мелек подаде чашата с чай на баща си, а след това приближи към Мурат.

- Не, благодаря. Аз... да тръгвам. – Мурат се усмихна притеснено и погледна към часовника на ръката си. – Закъснявам, а имам доста работа.

- Разбира се – не оставяйте хората си да Ви чакат. – Керем стана от стола си и се ръкува с Мурат. Вторият кимна с глава към Мелек Кайя и се отправи към изхода. Мелек изтича след него.

- Мурат! – той се обърна и я изгледа с усмивка. – Мурат... благодаря ти за всичко. Не зная още дали ще имам сили да продължа с проекта, но...

- Утре ще се видим, Мелек. И ще поговорим на спокойствие. – той се усмихна още по-широко и се качи в колата си. Махна й набързо и потегли. Лилавата рокличка на Мелек се развя от все по-силния вятър, черната й коса се разбунтува. Това беше началото на живота й в Карасу.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот t1n43t0 » Съб Дек 19, 2009 4:58 pm

•Глава Седемнадесета•

Зелено-синият дисплей присветваше, докато самият телефон се тресеше по стария скрин. Запъхтяна, Мелек едва успя да стигне до него и да отговори. От другата страна на линията се чу бодрият глас на Кемал.

- Вие ме забравихте, госпожице Мелек, признайте си! – той се засмя. Мелек въздъхна тежко, след което седна на ръба на скрина и наведе глава.

- Напоследък се случиха много непредвидени събития, господин Кемал. Не съм Ви забравила, не се тревожете. Даже... сигурно ще се изненадате, но аз отново съм в Карасу.

- Това беше намек да се срещнем ли? – Кемал се усмихна на огледалото пред себе си и гордо изпъчи гърди. От другата страна на линията Мелек поклати глава и леко се удари по челото за проявената несъобразителност. Но... нямаше как да избегне срещата – станалото, станало.

- Не бих казала, че беше намек, но няма да имам нищо против да се срещнем. Вие, предполагам, сте зает сега – покрай целия този огромен проект...

- Да, но мога да отделя време за Вас. Какво ще кажете за утре вечер? Свободна ли сте?

- Добре. Утре вечер.

- Ще мина да Ви взема, къде сте отседнали?

- Отседнала съм... – Мелек се огледа наоколо и се изкашля. – Живея в чифлика на Мелек и Керем Кайя.

- Добре, струва ми се, че зная къде се намира чифликът. Утре в 8 вечерта ще мина да Ви взема. Преди няколко часа ме информираха за един чуден ресторант на брега на морето – дано наистина да е толкова добър, колкото всички го хвалят.

- Дано. – Мелек вече нетърпеливо очакваше последната дума на Кемал.

- Довиждане, госпожице Мелек. – Кемал затвори и щастливо започна да си подсвирква. Доближи до бара и си наля уиски. След това се облегна на плота и отпи голяма глътка от чашата си. Усмихна се още веднъж – дяволито. – Значи си разбрала истината за произхода си, Мелек. А какво ще стане като разбереш за връзката на Кайя с Йълмаз, а и на Йълмаз с Умут. Дали все още ще си съдружник на Мурат Йълмаз? – Кемал отпи още една глътка от уискито си. Очите му присветнаха и той прехапа устни. – Съмнявам се. Защото само с няколко удара ще поваля уважаемия Мурат Йълмаз в краката си.

През това време Мелек се взираше в телефона. Влезе в телефонния указател и натисна „a”. „Annem”. „Майка”. Rename. Esin. Rename. Annem Esin. Calling...

- Ало, Мелек? Как си, дъщ... Как си, Мелек? – Есин се наддигна от леглото. Цялата трепереше – по-скоро от вълнение. Мълчание.

- Добре съм, майко Есин. – опита се да запази самообладание, но треперещите нотки в гласа й я издаваха. – Добре съм, а ти как си? Оправяш ли се вече? Дерийя грижи ли се достатъчно добре за теб? Имаш ли нужда от нещо – само кажи!

- Добре съм, добре съм. Щом ти си наред, аз също съм. Поздрави Мелек и Керем от мен. – отново тишина.

- Като оздравееш, обещаваш ли да ни посетиш?

- А ти обещаваш ли да дойдеш в Истанбул?

- Обещавам. Може би не веднага – искам да свикна с живота и хората тук, но все някога ще се върна в Истанбул. Не е родният ми град, но съм израснала там – знаеш, че много го обичам.

- Зная. Какво мислиш да правиш с проекта с Йълмаз? Да те държа ли отговорна още за него?

- Да – искам да работя тук, до истинските си родители, и в същото време да съм свързана с досегашния си живот в Истанбул. Разбира се, ако ти нямаш нищо против.

- Естествено, че нямам. – бледа усмивка мина по доскоро разтревоженото лице на Есин Умут. Тя въздъхна с облекчение. – Обаждай се по-честичко, Мелек. А и на Дерийя също – тя се затъжи за теб, изглежда.

- Ще я поканя тези дни да ми погостува в Карасу. – Мелек се усмихна. – Ти се грижи за себе си, майко. Майко Есин. После и ти ще ми дойдеш на гости и ще ми донесеш от любимите ми истанбулски дюнери, чу ли? Да не забравиш!

- Няма, Мелек, няма. – Есин най-накрая се засмя. – Пази се.

- И ти. До чуване. – и двете затвориха едновременно. Мелек бързо набра Дерийя, но телефонът й беше изключен – нещо, което почти не се случваше, но Мелек предположи, че батерията на телефона на приятелката й се бе изтощила.

- Мелеееек! – чу се някъде в далечината. – Ела за малко, дъще! – Мелек изтича по посока на гласа и стигна до кухнята, където майка й беше клекнала и събираше парчетата на една чиния. – Не зная как падна, но явно е от вълнение. В последните часове все съм една такава - припряна.

- Няма проблем, майко Мелек.

- Ако можеш, почисти, че баща ти ме вика в конюшната. Ако имаш нужда от помощ, все пак, ме викни – сравнително наблизо съм. – Мелек Кайя целуна набързо дъщеря си по косата и изтича навън. Мелек клекна пред парчетата и усърдно се зае да ги събира. Усмихна се докато се снишаваше, за да огледа подробно пода, след това се изправи. Очите й срещнаха не много голяма черно-бяла снимка, закачена на стената. Мъж, жена и малко детенце. С парчетата в ръце, Мелек бавно приближи към снимката и се взря в нея. Това бяха майка й и баща й – Мелек и Керем Кайя. Като млади. А детенцето пред тях беше тя самата.

Мелек изхвърли парчетата от чинията в кошчето за боклук и се затича обратно към хола. Преди известно време й се бе сторило, че на една от лавиците видя голям брой книги. Сигурно имаше и... Тя се надигна на пръсти и хвана книга с дебела тъмносиня подвързия. Точно така. Усмихна се с ъгълчето на устните си. Семеен албум.

Тя се затича със ситни стъпки към кремавото диванче, скочи със смях на него, седна по турски и разгърна албума. С ръкописни и силно наклонени надясно черни букви беше написано „От Асил до Кайя”.
Последна промяна t1n43t0 на Съб Дек 19, 2009 5:26 pm, променена общо 1 път
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот jori68 » Съб Дек 19, 2009 5:15 pm

Тинче,но защо отново 16 глава.
Чакаме с нетърпение 17.
jori68
новак
новак
 
Статус:
Мнения: 4
Регистриран на: Пон Ное 30, 2009 10:32 pm

Re: Melek - Ангелът (Мелек)

Мнениеот alice in wonderland » Съб Дек 19, 2009 5:20 pm

Тинче страхотно е, още разкрития и драми от миналото. Докато четях главата, въпреки че има друг подбор за Кемал по разбираеми причини в главата ми изникна образа на Али - пресен пресен. Много се радвам, че намери време да ни поднесеш още една вълшебна глава от твоето произведение. [480.gif] Браво :)
Последна промяна alice in wonderland на Съб Дек 19, 2009 5:40 pm, променена общо 1 път
Изображение
"Bana bak, banaaaa..."
Аватар
alice in wonderland
Модератор
Модератор
 
Статус:
Мнения: 7675
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 5:41 pm
Местоположение: В страната на чудесата ......
Skype: geris861
Пол: Жена

Следваща


  • Advertisement

Назад към Лично творчество

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта