ASI-BG.COM • Виж темата - ღГрад на самотатаღ - разказът

ღГрад на самотатаღ - разказът

Тук ще намерите всички стари и заключени теми от форума.
[archive.gif]

ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Мар 21, 2010 5:38 pm

ღГРАД НА САМОТАТАღ
Изображение
Изображение

Изображение
http://www.youtube.com/watch?v=RfplqNYB6cw

~*~*~*~
ПРОЛОГ

Аз не съм родена в Истанбул. Нито имам някаква роднинска връзка, дори приятели от там нямам. Нищо не ме свързва с този град – нито някаква голяма, невъзможна любов, нито някакво далечно познанство, за което трябва да напрегна паметта си и може би ще си спомня. Дори не съм и от Турция, ако трябва да съм честна. Нищо общо нямам с този град.

Но, когато видя как дъждовната капка се стича по леко замърсеното стъкло на прозореца ми, след това се плъзва по сивия перваз и полита със страшна сила към напукания асфалт, аз сякаш успявам да съзра сините минарета с форма на току-що подострени моливи, пронизващи облачното небе. После изведнъж започва да вали, усилва се, плете тъмносиво перде пред мене, пречи ми да фокусирам правилно, размазва цялата картина, с изключение на една. На зелените паркчета и градинки от съзнанието ми, на тъмно и светлолилавите люляци, на златните обкови на пейчиците, на вълните. Последната картина – кратка като стар съветски късометражен филм, ме кара да се усмихна все по-широко и по-широко, а след това да затворя очи, да хвана слепешката палтото си с цвят на капучино, и да изляза през тежката обкована врата на апартамента си право навън, неинтересуваща се от дъжда, от вятъра, от бурята.

Тя се казваше Лейля. Не само, че беше родена в Истанбул, ами и цялата й рода – още от далечни времена, носеше корените си оттам. Беше родена на седемнайсети октомври, 87-ма. Живееше в Бебек отскоро – омъжи се за някакъв новобогаташ на име Илхан, с петнайсет години по-голям от нея, родом от Анкара, живеещ единствено от и за хазарта. Самата тя не обичаше помпозните неща, още по-малко залагания, карти, казина, а и Илхан също не искаше тя да си пъха носа в неща, които, едно, че не я засягаха, и второ, можеха да навредят и на двама им.

Съвсем логично за възрастта си, Лейля обичаше веселието. За нея беше традиция излизането всяка петък вечер – когато всъщност се водеха и най-оспорваните покер турнири и съпругът й беше зает. Между двамата имаше уговорка – никакво излизане поотделно в неделя, но пък, за сметка на това, имаха на разположение петък и събота. Лейля се възползваше от свободата си по възможно най-пълноценния начин – щурмуваше дискотека след дискотека, клуб след клуб. Станеше ли 22:00, за нея животът започваше, тя усещаше, че вече може да диша свободно, да бъде това, което всъщност е. Тя беше кралицата на нощта и никой не можеше да вземе трона й – пазеше го ревниво и ожесточено, както нищо друго.

Така се бе запознала и с Илхан. Една нощ, в шикозен бар в Нишанташъ. Той прекали с пиенето, тя – с фриволното държание, и накрая се озоваха между белите сатенени чаршафи на хотел, чието име и до днес нито един от двамата не помни. До брак се стигна сравнително бързо – след по-малко от два месеца, по взаимно съгласие и по взаимна изгода. Той – наближаващ четирисетте, току-що достигнал някакво богатство – съвсем несолидно и колебливо, проправящ си стъпки в елитното общество. Тя – в бума на най-хубавите си години, кипяща за живот и купони, но израснала в бедно семейство от покрайнините на Истанбул, без образование, въпреки пъргавия ум, който притежаваше. Помогнаха си един на друг – той с парите си, тя с гъвкавите си разсъждения. Никой не се бъркаше в работите на другия, двамата бяха доволни. Рядко споделяха едно легло, не говореха за деца, бяха щастливи от начина на живот, който водеха.

Малко преди двайсет и първия рожден ден на Лейля, майка й почина. Смъртта й не беше неочаквана, предвид мястото, на което бе прекарала повече от две-трети от живота си – в тютюнева фабрика. Вредните аромати бяха отровили и нейните бели дробове, и тези на мъжа й. Тя успя да доживее до петдесет и пет, а той почина малко след като закриха самата фабрика. Смъртта и на двамата Лейля преживя тежко, но само тя знаеше това, всъщност. Нито пред Илхан, нито пред когото и да било, тя не пророни и сълза – държеше се достойно, дори се усмихваше. Само привечер, преди да излезе и да се впусне в поредното приключение, тя коленичеше на килимчето – семейно наследство от прабаба й, и отправяше със сълзи на очи молитви към Аллах да закриля душите на обичните й родители. После се изправяше, прибираше килимчето в огромния дървен шкаф, оправяше косата си, и излизаше навън.

А Истанбул я обичаше. Градът, дал й име и живот, я приемаше всяка нощ в обятията си, пазеше я, закриляше я. Всеки път, когато не се чувстваше добре, тя потъваше по стръмните му улици, винаги водещи до Босфора, и се изгубваше някъде измежду разноцветните къщички с изгасващи един по един прозорци. Някои наричаха Истанбул „град на самотата” и вероятно бяха прави – шестнайсет милионният град събираше различни съдби, различни радости и болки, но в него човек можеше да се изгуби и да се чувства сам-самичък сред огромната тълпа. Лейля добре знаеше това и именно чрез постоянното си присъствие в клубовете и дискотеките, искаше да прикрие самотата и мъката в душата си. Но всъщност много я болеше, чувстваше се сякаш отделена от всичко и всички, допираща гръб в студеното тяло на кулата Галата, която денем й се струваше достолепна, а нощем страшна.

Светлините по мостовете Галата и Мехмет Фатих – зелени, червени, сини, лилави, жълти... – се размиваха в привидно спокойните води на Босфора и рисуваха бледи и странни фигурки – най-различни по форма и размер. Кулата на Девиците се извисяваше сякаш от нищото – гордо стояща във водата, беше обсипана със стотици хора, изглеждащи отдалеч като мънички мравчици, бързащи всяка по своя задача. Минаретата бяха неизброими, цветовете им също. Привечер, когато огромното слънце залязваше и щриховаше кървавочервена линия над сто и осемдесет-километровия град, Истанбул се превръщаше в разноцветна дъга – по-пъстра и от действителната, която сякаш някакъв велик артист-гений беше рисувал с решителен замах, рискуващ да го сметнат за луд след десетилетия. Златният Рог – с хилядите си тихо сгушени заведения, откъдето се чуваха различни мелодии на тракане с чинии, чаши, прибори – ставаше още по-златен под лунната светлина, която пък сякаш препращаше сигнали към квартала Еюуп – любимо средище на „нощните птици” и купонджиите.

В дванайсет през нощта Истанбул се събужда, за да открие на жителите си едно ново свое лице. По големите булеварди и по малките улички се чуват звуците на ориенталските ритми, примесени с модерни мотиви, после преминават през рок, хаус, метъл, и накрая стигат до типично турската музика. Веселата глъчка на излизащите навън млади хора превзема града и той започва да диша на равни интервали с настроението на нощта. Засмяни лица, забравили проблемите си, кръстосват клубовете на Каракьой, Бебек, Нишанташъ, Ортакьой, Кадъкьой – прехвърлят се постоянно от европейската в азиатската част, и обратно – смеят се, викат, крещят. Очите играят по светлините, телата изгарят под звуците на все по-бързата музика, устните треперят при съприкосновението си с вкусовете на града. Истанбул става друг – не онзи достолепен исторически център, събрал две религии, два континента, три империи. Той става едно пиршество – на светлини, звукове, вкусове, цветове, аромати. Той става едно царство, в което музиката, смехът, страстта, любовта превземат всичко около себе си. Поглъща, изгаря, обича.

Лейля знае това – отдава себе си докрай. И Истанбул й отвръща със същото. От „град на самотата” той се превръща в някой друг – дружелюбен, гостоприемен, нейн. Истанбул през нощта е съвсем различен от Истанбул през деня. Но, за да разберете това, трябва да проследите цялата история. А тя започва с раждането на Лейля – в студеното и мъгливо утро на седемнайсети октомври, 1987-ма година.
Последна промяна t1n43t0 на Съб Дек 25, 2010 10:59 am, променена общо 2 пъти
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Мар 21, 2010 5:39 pm

Изображение
I.
Дъжд над Босфора


„Няма нищо по-истинско от това да се огледаш в очите на новородено.”
Селим бей


Причината и до днес Лейля да обича дъжда се крие още в самото й раждане. На онзи седемнайсети октомври, 1987-ма година, всички новинарски емисии предаваха за бедствени положения, причинени от невиждани отдавна наводнения. По улиците на Истанбул се стичаха реки, вливаха се в Босфора, образувайки огромни вълни и издавайки най-различни звуци от плискания и бурни течения, помитащи всичко наоколо.

Дъждът беше започнал още през нощта и нямаше никакви изгледи да спре скоро. Напротив – усилваше се все повече и повече с всяка изминала минута. Едрите капки барабаняха по ръждясалите первази на сградите, стичаха се по мръсните стъкла, след което се разбиваха в буйните води по улиците и... вероятно се вливаха в черните води на Босфора.

Фабриките бяха замрели – само заоблените им комини се извисяваха грозно към небето, опитвайки се да се преборят с височините на хилядите минарета из града. Всъщност, единствено минаретата все още запазваха глътка живот в безредицата и мъртвата паника наоколо – от тях през час крещяха мюезини, приканващи хората (които точно сега липсваха) за молитва. Магазините и бакалиите, сладкарниците и малките дюкянчета – всичко бе сякаш застинало във времето. Автомобилите плуваха по речните булеварди, трамвайните коли – спрели посредата на нищото, като че ли всеки момент щяха да потънат в дълбините на мръсната дъждовна вода и да изчезнат завинаги.

Точно в шест часа и петдесет и три минути сутринта се роди Лейля. Сестрите я подадоха грубо на родилката – госпожа Гонджа, след което побързаха да се изнижат от стаята, с пренебрежение да кажат на Селим бей, че му се е родила дъщеря, и да намекнат с висок и твърд тон, че не е доплатил изисканата сума за престоя на жена му в болницата.

Когато Селим бей влезе в огромната стая с едно-единствено голямо легло вътре (на което лежеше госпожа Гонджа, прегърнала детето си), веднага усети леденият въздух да се процежда през кожата му и да го кара да трепери. Той приближи към съпругата си, прошепна едно бързо „Слава на Аллах!”, и коленичи до кушетката. Малкото момиченце – проплакало само веднъж откакто се бе появило на бял свят, сега спеше сладко и смучеше палеца на дясната си ръчичка. Дори не усети кога баща му прокара грубата си напукана ръка по меката кожа на личицето му – само се намести по-удобно в прегръдката на майка си. А тишината в стаята непрестанно бе прекъсвана ту от равномерното дишане на тримата, ту от барабаненето на дъждовните капки по перваза. Щастието витаеше наоколо, не спираше да се върти като някакъв по-особен и странен дух над леглото, обсебваше Селим бей и съпругата му, караше ги да се усмихват и поне за кратко да забравят проблемите.

Решиха да кръстят дъщеря си Лейля – нощ, тъй като раждането беше започнало още с началото на дъжда – през нощта, и бе продължило близо осем часа – чак до сутринта. Така смятаха, че нощните сили винаги ще закрилят малкото им момиченце и ще му носят късмет. И двамата – всеки поотделно и по-своему, отправяха все една и съща молитва към Аллах, в продължение на десетки години – детето им да няма техния живот, да не му се налага да се бори с отчаяние и безпаричие, да има постоянен покрив над главата си. Друго не искаха – щастието за тях беше въпрос на наличие на пари и имот, а не на приятелски или любовни взаимоотношения, които идваха след това, ако човек имаше малко повечко късмет.

Парите за настаняването на госпожа Гонджа в болница те взеха назаем от един далечен нейн чичо от Измир, както и от дългогодишните си спестявания от нищожните заплати, които получаваха от тютюневата фабрика. Бременността беше тежка – докторите дори казваха, че има вероятност детето да се роди с недъг или някакво хронично заболяване и да остане с него докрая на живота си. За разлика от скептичните медицински лица около тях, и Селим бей, и госпожа Гонджа имаха вяра в Аллах и знаеха, че детето им не само щеше се роди живо и здраво, но, че му беше отредена една светла съдба, един по-добър и по-чист живот.

Селим бей трудно уреди сметките за престоя на съпругата си в болница, а и за самото тежко и продължително раждане също беше нужно да се доплати. Имаше части от секундата, в които го осеняваше мисълта, че всъщност всички тези доктори, медицински сестри, и прочие персонал го шантажираха и искаха от него много повече от действителната цена, но после отстъпваше и оставяше мисълта да изчезне от ума му така бързо, както бе и дошла. В крайна сметка, той беше обикновен работник, старадащ от белодробно заболяване, което започваше да го мъчи все повече и повече, особено късно нощем, нямаше нито кой знае колко доходосна и престижна работа, нито богати роднини. Е, само онзи далечен чичо на госпожа Гонджа, който се съгласи да заеме някакви пари само при условие те да му се върнат най-късно в десетмесечен срок. Селим бей прие – знаеше, че ще ограничава от храната и напитките в семейството, че ще купува само най-необходимото – и то единствено за детето, и че ще върне заема. Той нито пиеше, нито пушеше, нито си позволяваше каквито и да било странични удобства – живееше само за самото пребиваване – вярваше, че животът всъщност няма никакъв по-особен смисъл от този, който сам вложиш в него. Затова сутрин ставаше в точно определен час, закусваше с няколко хлебни залъка, надробени в попара, отиваше на работа, трудеше се до смрачаване, прибираше се, хапваше набързо лук и сирене, и лягаше рано-рано.

Госпожа Гонджа – само две-три години по-млада от съпруга си, живееше в ромския квартал на Истанбул, макар самата тя да нямаше такива корени. Семейството й едва се препитаваше, но винаги честно изкарваше и малкото си пари. Още от дете, се бе научила да не мечтае – мечтите бяха за тези, които можеха да си ги позволят. Самата тя не можеше да си позволи риба през детството си, камо ли да сънува за нещо по-пищно и по-красиво. По-късно, когато порасна – беше сигурно на петнайсет-шестнайсет, баща й започна работа в тютюневата фабрика, започна да изкарва повече пари, и на масата им все по-често присъстваха малко по-разнообразни ястия. Скоро и Гонджа започна работа във фабриката – майка й почина, трябваше да помага на баща си по някакъв начин, а не можеше нито да преде като починалата, нито да пее песни по заведения, както циганките от квартала. Баща й дълго време я предупреждаваше, че тази работа не е за нея – тютюневите миризми били вредни за организма й, щели да я убият така, както убивали малко по малко самия него, но Гонджа – тогава на 17, не слушаше никого.

Със Селим се запознаха три години по-късно, когато той – вече заел по-висок пост във фабриката, й се скара, че не върши работата си както трябва. Тогава тя беше настинала, имаше треска, не можеше да движи ръцете и краката си, но, въпреки молбите на баща си, беше дошла на работа. Припадна в ръцете на Селим, който бе принуден да я отведе в кабинета на шефа си и да й помогне да се съвземе с чаша чай и курабийка-две.

Години по-късно с усмивка си спомняха за момента на запознанството си и казваха, че съдбата ги е събрала. И двамата – лишени от правото да мечтаят за що-годе добър живот, откриваха, че най-добрата им възможност е да свържат живота си с някой друг като тях. Доходите им бяха почти едни и същи, работата им – почти еднакво тежка, натоварваща, тровеща. Ожениха се в един дъждовен и ледено-студен ден през ноември 1973-та – съвсем формално и набързо, след което отидоха във фабриката и продължиха работа сякаш нищо не се беше случило.

В началото счетоха, че им е рано за деца – очакваха някаква по-нататъшна стабилност, мислеха, че с времето нещата ще се променят мъничко, че ще си стъпят на краката и ще имат по-хубав дом. Всъщност, наистина се сдобиха с по-добър и надежден покрив над главите си – осигуриха им го от тютюневата фабрика. Преместиха се в азиатската част на Истанбул – точно до фабриката, в Орхантепе. Настаниха ги в някакви сиви панелни блокове, достатъчно обгазени от дима и пушека, но сигурни. Парите бяха достатъчно, стигаха за двама. Селим и Гонджа бяха щастливи – нищо повече не им трябваше. Родителите им скоро починаха, а двамата започнаха да получават нищожните им пенсии, които, с поскъпването на живота в Истанбул, им позволяваха само да живеят, без допълнителни удобства.

Когато започнаха да мислят за дете, Гонджа беше на 25, а Селим – почти на 28. На тяхната възраст работниците във фабриката вече имаха не по едно, а по две-три деца, макар и често да се оплакваха колко трудно е да храниш толкова гърла. И, все пак, двамата прецениха, че е крайно време в скромния им дом да се чуе и детски плач. Годината беше 1978-ма. Дълго време опитите им не се увенчаваха с успех, докато най-накрая – през 1980-та, Гонджа забременя. Очакваха детето с огромно нетърпение, радост, копнеж. Точно тогава се случи неочакван пожар във фабриката. Гонджа се оказа затворена в една от най-малките стаички, огънят беше навсякъде около нея, задушаваше я. По някаква случайност, пожарникарите успяха да пристигнат навреме, за да я спасят от пламъците. В този ден загинаха осемнайсет работници, почти толкова още бяха с тежки изгаряния. Гонджа загуби бебето.

Тя и Селим тежко преживяха тази загуба. Станаха по-мълчаливи, страхуваха се да се погледнат право в очите, тъй като само поглед им беше достатъчен да разберат собствената мъка и тази на другия. Знаеха, че животът продължава и че връщане назад няма, но чувстваха, че сякаш Аллах си играе с тях и ги наказва за грехове, които нямаха и представа да бяха извършвали.

Спряха да се опитват да се сдобият с дете. Годините минаваха, немотията все още им тежеше – като някакъв непрестанен хомот, който бяха принудени да носят и да не изпускат никога. Губеха надежда за светло бъдеще с всеки изминал миг, учеха се да преживяват с и за малкото, което имаха около себе си. Свикнаха с мисълта, че ще умрат само двамата, тъй като няколко доктора им бяха казали, че Гонджа повече нямаше да може да има деца, в следствие на внезапното пометване.

Но съдбата им се усмихна още веднъж – кратка, бледа усмивка, която обаче и двамата успяха да съзрат. Когато в тежката зима в началото на 87-ма Гонджа разбра, че е бременна, тя веднага побърза да си вземе болнични и да остане колкото се може, повече време в малкото апартаментче в Орхантепе. Селим се грижеше възможно най-добре за нея – угаждаше й по всевъзможни начини. Колкото повече бременността напредваше, толкова по-взискателна ставаше Гонджа. В шестия месец болките започнаха. Някои казваха, че бебето явно ще е седмаче, недоносено. Но болките ставаха все по-чести, непрестанни дори, непоносими. Мнозина започнаха да шепнат помежду си, че Гонджа вероятно ще пометне за втори път – самата тя започваше да усеща как детето й се изплъзва. Седмият и осмият месец бяха ад за нея. Не можеше да спи, да лежи, дори да диша понякога. Болките бяха неистови, което я караше да крещи и да издава пискливи звуци, плашещи съседите наоколо. Лекарите ставаха все по-категорични – жената щеше да загуби детето. Въпреки това, тя настояваше да го роди. Казваха й, че дори и да се появи на бял свят, то би било увредено, но тя искаше, макар съпругът й вече да губеше оптимизъм и доверие.

Бебето трябваше да се роди на трийсети октомври, но подрани с тринайсет дни. Както вече разбрахте, роди се трудно – за осем часа, и проплака силно и пискливо, след което замлъкна, кротко и послушно заспа – изобщо не показваше инатливата си и опърничава досега природа. Когато Селим бей го взе на ръце, то все още сладко спеше, съвсем лекичко помръдваше, когато той го люлееше, и усърдно смучеше пръстчето си. Навън дъждът не спираше, което караше малката Лейля да спи все по-дълбоко и по-непробудно и, вероятно, да сънува някакви приказни страни, неизвестни места, чудни красоти. За разлика от родителите си, тя беше родена с мечта за един от по-добър свят – и те искаха такъв за нея, а и тя, израствайки бързо пред очите им, не спираше да мечтае.

Когато след няколко часа Лейля отвори очи, майка й бе заспала, но пък Селим бей зорко бдеше и над двете. Малката се разшава и протегна ръчички към баща си, който отново я взе на ръце и я понесе към прозореца. Тя съвсем леко поклати главичка и погледна навън. Очичките й проследиха безбройните капчици, стичащи се по прозореца, тя тихо изгука, помаха с ръчички и като че ли се засмя. Риташе с крачета непослушно и, колкото повече Селим бей я приближаваше към прозореца, толкова по-радостна изглеждаше тя.

- Иска да излезе навън, да види Истанбул – мислеше си Селим бей и всъщност беше прав. Още с първите си часове на този свят, Лейля искаше да го погълне целия, да живее пълноценно всяка една секунда. Разперила малките си ръчички, тя сякаш искаше да прегърне родния Истанбул, който още тогава чувстваше, че не само щеше бъде нейн дом, но най-добрият й приятел, най-големият й закрилник, най-истинският й родител.

Очичките на Лейля – сиви като небето над Истанбул, зашаваха весело по прозореца и най-накрая се спряха на измореното, но усмихващо се в този момент лице на баща й. Той й прошепна няколко бързи думи, които вероятно и той самият не разбра напълно, целуна я грубо и съвсем набързо по малкото челце, и я погледна. Неговите тъмни, катраненочерни очи се взряха в нейните ококорени небесносиви и разбраха посланието в блясъка им – дъщеря му искаше да живее – също толкова отчаяно, колкото и той, и съпругата му. Но имаше една малка разлика – Лейля щеше да разбере как да го стори.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Апр 19, 2010 5:28 pm

Изображение
II.
Сутрин във Фенер


“Комай и облаците си припомниха, че
завали ли, ставаш тъжна,
тъй като пороят изведнъж престана;
и засвети слънце, но
не знам дали си се усмихнала
до прозореца си в Истанбул. “
(Джахит Съткъ Таранджъ)


Всеки път, когато пискливият плач на малката Лейля огласяше тясното апартаментче в Орхантепе, майка й и баща й също не спяха. Обикновено тя се разплакваше през нощта – родителите й изгубваха представа за времето и се преварваха кой да я успокои и да заспи до нея. Понякога я взимаха при себе си, в немного голямото спално легло, слагаха я между тях, хващаха я за малките ръчички и крачета и я чакаха да заспи, грижливо завивайки я с одеалото.

В ранното си детство Лейля беше много болнаво дете. Още с раждането си имаше проблеми с дишането, които впоследствие прераснаха в астма, която лекарите категорично обявяваха за неличима, макар и не твърде сериозна, и й предписваха най-различни лекарства. Въпреки че бяха бедни и едва смогваха да се прехранват, Селим и Гонджа заделяха всеки ден по известна сума пари, за да купят нужните за Лейля медикаменти. Никога не й бе липсвало нищо – нито лекарствата, нито храната, а камо ли любовта, с която родителите й я засипваха ежесекундно. Единственото нещо, чието отсъствие започваше полека-лека да усеща, беше приятелството. В Орхантепе имаше единствено възрастни хора, повечето от които чакаха да настъпят ваканциите, за да ги посетят внуците, които пък бяха поне с три-четири години (ако не и повече) по-големи от Лейля.

Още на седем тя започна да проявява небивал интерес към външния си вид. Обожаваше да тича по улиците на Истанбул – независимо дали в богаташки или в по-бедни квартали, да се спира пред витрините на някой магазин и да гледа с часове – дотолкова, че родителите й често впрягаха всичките си сили да я открият. Лейля винаги си представяше, че червената дълга копринена рокля от витрината й се усмихва и й шепне: „Вземи ме! Така хубаво ще ти седя! Ще ти отивам...”, а тя стискаше 10-те лири в ръката си, смачкваше ги, почти ги скъсваше, и с тежка въздишка отминаваше, за да стигне до следващата витрина. Не след дълго започна да се интересува и от макиаж. Онези внучки на старите съседи в квартала бяха на по 15-16, а и родителите им живееха в къде-къде по-заможни квартали – можеха да си позволят ако не толкова скъпи гримове, то поне някакви. При Лейля липсваха каквито и да било. А и тя никога не се осмели да поиска пари, за да си купи грим – усещаше вътре в себе си някаква вина, че ще поиска от баща си да й купи нещо съвсем ненужно за оцеляването й.

Момчетата в училище я забелязваха, колкото да й се подиграват. Наричаха я Лейля-Шейля („Лейля-нещо си”), общо-взето не я признаваха. Лейля обаче стоически понасяше всичко това. Ако майка й, която често подочуваше прозвищата на дъщеря си, когато я посрещаше от училище, се натъжаваше, вбесяваше, понякога дори и плачеше, Лейля не показваше ни най-малък признак на тревога. Нито се затваряше в себе си, нито разговаряше прекалено много с някого – просто продължаваше рутинните си задължения както обикновено.

Като всяко дете на нейната възраст, Лейля също си имаше хоби. Изгради го някъде към десетгодишна възраст. Докато майка й и баща й оставаха до късно във фабриката, Лейля хапваше набързо нещо от големия, но полупразен хладилник (дори го правеше в движение), и бързо излизаше навън. Нощта в Истанбул тепърва започваше. Лейля много обичаше да се катери до покрива на една от старите кооперации в края на квартала и да погледне към Босфора. Струваше й се, че когато огромното червено слънце се скрие зад минаретата на Синята джамия, изведнъж градът живва. Моментално гръмват клаксоните на колите, таксиметровите шофьори крещят, сирените на преминаващите Босфора огромни кораби порят и без друго голямата шумотевица. За един западен гражданин всичко това спокойно би могло да се определи като „лудница”. За Лейля това беше истинският живот. Всеки път, когато тичаше по все по-тъмните улички в опит да достигне до старата сграда и да се покатери до покрива й, Лейля усещаше как нещо неудържимо и силно я дърпа да отиде там. Вгледаше ли се в преливащите светлини на града, отразени във водите на Босфора, тя искаше да полети, ей-така – да разпери ръце и да бъде над тази красота – тя да я носи, да я гали, да я обича.

Нито баща й, нито майка й обичаха Истанбул. Всеки път щом се прибираха от фабриката и приключваха с вечерята, Селим бей разлистваше „Хюррийет”, плюнчеше пръст, многозначително цъкаше с език, отмятайки страниците, сръбваше малко чай (правейки забележка на Гонджа ханъм, че е или твърде горещ, или твърде студен), след което захвърляше с видимо пренебрежение вестника настрани, сваляше очилата си и отсичаше: „Истанбул. Нищо друго в този град, освен престрелки, самоубийства, изнасилвания. Виждаш ли? А ти все дебнеш удобен случай да се скриеш от погледите ни и да хукнеш по улиците на този мръсен и първобитен град! На, чети!” – Селим бей грабваше запъхтяно захвърления от него самия преди секунди вестник и го бутваше в ръцете на дъщеря си. „Ето това е твоят Истанбул! Искаш ли да ти се случи нещо подобно, а?” Той жестикулираше нервно с ръце, изчервявайки вдлъбнатите си скули, докато Гонджа ханъм гръмко повтаряше „Да пази Аллах! Да пази Аллах!” Лейля прочиташе обстойно написаното във вестниците – дори по няколко пъти го четеше, но в ума й винаги се запечатваха думи като „в шикозния Нишанташъ”, „от достолепния мост Галата”, „до многовековната „Света София”. Това беше нейният Истанбул – не онзи с кървищата и насилието, не онзи, дето плашеше всички около нея. Нейният Истанбул беше приказката, която майка й така й не успя да й прочете. Нейният Истанбул беше чудото, което тя така и не успя да види в детството си. Нейният Истанбул беше животът, който тя никога не успяваше да получи.

С всяка следваща година Лейля отделяше все повече време на покрива на старата сграда. Този път тя не тичаше наоколо, смеейки се и радвайки се до безразсъдство. Сега сядаше на комина, подпираше с две ръце главата си и се взираше една по една във всяка къща на отсрещния бряг. Гледаше всяко прозорче, всяко дюкянче, всяко минаре. Мислено беше ту в магазина за бижута в съседния квартал, ту в хотела на европейския бряг, ту най-отгоре на кулата Галата, ту в някоя рибарска лодчица, наближаваща Кулата на девиците. Усмихваше се лекичко, после въздъхваше и с натежало сърце си казваше – понякога наум, понякога тихичко на глас – „Ето тук ще остана – във и извън Истанбул. Със и без него. Чужда и негова.”

Когато стана на 16, баща й почина. Тютюневата фабрика често беше обект на нападките от какви ли не личности – известни и и недотам, поради вредните емисии, които излъчвала – не само за работниците си, но и за живеещите наблизо. Лейля преживя тежко загубата на баща си, а и, когато наблюдаваше как болестта превзема лека-полека и майка й, разбираше, че скоро щеше да остане напълно сама. Гонджа ханъм се задържаше все повече и повече във фабриката, а парите бяха малко. Настъпваше криза, собствениците се принудиха да съкращават различни работници, а скоро дори фабриката затвори врати. Точно тогава почина баща й, оставяйки две сами жени да се оправят в милионния Истанбул. Гонджа ханъм дълго време се бореше всячески с болестта, но пари не й достигаха, за да се лекува както трябва, а и да подтиска астмата на дъщеря си.

Една нощ, след 12, Лейля се събуди от страшен кошмар, в който баща й, бавно пристъпващ към нея, с кървясали очи, й казваше: „Лейля, Лейля! И вие идвате при мене! Не можете без мене!” Тя скочи, огледа се наколо, видя, че майка й спи, и стана. Отвори широко прозореца на мъничкия хол, затвори очи, и вдъхна влажния истанбулски въздух. Отдолу се чу глъчка – група младежи разговаряха за концерт в Бебек. Лейля грабна набързо нещо от гардероба и излезе навън – дори без да остави бележка на майка си.

В онази нощ – под светлините на Бебек, сред шумотевицата от разговорите и смеховете на хора от различни възрасти, етноси, професии, измежду цигарения дим и миризмата на спирт – Лейля загуби девствеността си. Някакво момче, чието име и досега не помни, я целуна ловко-ловко по устата, после я придърпа към тоалетната на един бар, и се случи. Лейля не се почувства нито насилена, нито обезчестена – за първи път някой от другия пол проявяваше интерес към нея, за първи път се чувстваше желана.

От тази нощ нататък Лейля започна да излиза всеки път. Майка й остана на легло – болестта я повали докрай, но виждаше, че не може да държи постоянно дъщеря си до себе си, затова й позволяваше да излиза навън. Лейля беше в най-хубавата си възраст – тъкмо бе станала на 18, разхубавяваше се, най-различни мъже се впечатляваха от нея. За първи път тя видя в себе си красивата жена, способна да има не само мечти за по-добър живот, а реално да притежава такъв. Рядко прибягваше до секса – само когато беше с някой наистина богат мъж и наистина й трябваха пари. Постепенно имаше достатъчно, за да купи за майка си и себе си нов, доста по-голям апартамент, в европейски Истанбул. Лекарствата, нужни и за двете, тя набавяше с голямо старание, но усещаше, че вече беше твърде късно за майка й. Денем животът я погубваше, стъпкваше, унищожаваше. Сновеше от университета до апартамента, учеше, помагаше на майка си да става, да се храни, да се разхожда. Станеше ли 22:00, Лейля мигом се превръщаше в нов човек. Майка й заспиваше, а тя излизаше навън – облякла най-красивите си дрехи, обикаляше по барове и дискотеки, усещаше пулсиращото сърце на Истанбул и чувстваше, че то пулсира заедно с нейното.

Омъжи се за Илхан на 19, тъй като той й предложи много повече от който и да било мъж, а и беше идеалната партия за нея. Всеки беше свободен да прави каквото иска, стига да не пречи на другия. Тя беше длъжна да задоволява всяка негова прищявка, а той – всяка нейна. Огромният апартамент в Бебек с изглед към Босфора беше едно от желанията й и той веднага го изпълни. Постепенно Лейля се превърна в светска дама, известна сред висшето общество. Прехвърли се в Robert College, следваше мода, стана личен моден съветник на множество известни личности. Приятели имаше много, макар да усещаше, че повечето от тях не бяха съвсем истински. Поиска да вземе майка си при себе си – в Бебек, тъй като и без друго Илхан рядко се прибираше в апартамента, но Гонджа ханъм отказа, за да не бъде в тежест за дъщеря си.

Малко преди да стане на 21, Лейля загуби майка си, което вътрешно я сломи. Външно тя не показа пред никого болката си, дори напротив – веселеше се както преди, впускаше с в нощния живот както досега. Но вътре в душата си постепенно започна да усеща празнота. Ако в детството й бе липсвало приятелството, сега й липсваше не само то (бе загубила най-добрата си приятелка – майка си), но и обичта, привързаността към някого. Илхан не й даваше нищо друго, освен материалното. Нямаше с кого да сподели, на чие рамо да поплаче, нито с кого да се посмее. Университетът-Бебек ставаше все по-рутинен маршрут, освен ако не разнообразеше с някоя от фалшивите си „приятелки”, която я бе поканила на кафе, или не решеше да се поглези в някой по-изтънчен ресторант – например, този на Кулата на девиците. Сама. Понякога преминаваше с черната си лъскава кола по тесните улички на Орхантепе, сгазваше с гумите на джипа някоя футболна топка на ритащите малки момченца, слизаше, веднага им купуваше нова и им даваше по някоя лира, след което стигаше да мястото на старата кооперация. Нея сега я нямаше. На нейно място бе издигнат огромен тъмнорозов блок, който изобщо не се вписваше в общата картина на квартала. Лейля се подпираше на блока, понякога плачеше, прикриваща очите си зад огромните тъмни очила, понякога просто се взираше в някаква неизвестна точка пред себе си и забравяше света за 30 минути, за да се върне по-късно с все сила във всепоглъщащото истанбулско ежедневие.

Една ранно-есенна сутрин Лейля, облечена в любимото си кремаво палто, влезе в любимото Gloria Jean’s Coffee във Фенер, където си бе насрочила среща с една крайно неприятна за нея жена. В момента, в който я видя, бавно се насочи към нея, опитвайки се да убие времето. Гледаше около себе си, взираше се в пейзажа навън, правейки се, че всъщност не вижда жената и я търси. Едно припряно „Лейля” я извърна в посоката, от която идваше неприятният глас, след което горещо турско кафе се изля върху кремавото й палто. Сервитьорът потръпна и замръзна на място, след което се опита да каже нещо, но не успя – засрамен от постъпката си. Избяга и не се появи повече. Жената, чиято ехидна усмивка, скрита зад маска на безпокойство, Лейля успя веднага да забележи, й помогна и двете седнаха на масата. Лейля бързо се успокои, че по-голямата част от кафето е оцапала всъщност ризата й, а не любимото палто. Всичко друго щеше да се изчисти. Тя далеч не беше от онези притеснителни жени, които се стресираха за капка вода върху прекалено скъп марков костюм.

- Така е... – усмихна се леко ехидно жената срещу Лейля. – Не разбрах защо точно тук искаше да се срещнем.

- Това е любимото ми кафене. – Лейля се усмихна, след това отново стана сериозна, усещайки собствения си фалш.

- Кафенето е добро, но кварталът...

- Фенер е един от най-големите и красиви квартали в Истанбул, Екин. Какво против него имаш?

- Тук е пълно с християни, Лейля, не разбираш ли? Те са... те са жестоки, себични същества! Казват, че нощем... станело си 11, излизали навън и безчинствали.

- Това са глупости. – Лейля се усмихна и вдигна ръка, за да извика сервитьорката. – Говориш като някоя възрастна жена от друго време – толкова ли си предубедена, Екин?

- Нали си спомняш за Фахрийе, която се омъжи за онзи християнин?

- Зависи си от човека, не от религията.

- Не е така, Лейля, не е така. Лесно ти е да го кажеш, когато си омъжена за известен и богат мъж и нямаше никакви проблеми. А представи си да се бе омъжила за християнин! Знаеш ли как щеше да говориш тогава?

- Не зная, Екин. Още по-малко ти знаеш. – Лейля се усмихна на сервитьорката. – Едно капучино с повече мляко, благодаря.

- Едно дълго кафе с две сметанки, за мен. – Екин се усмихна и след като сервитьорката отмина, се наведе към Лейля. – Слушай, да оставим тези приказки настрани. Довечера сме в Reina, ще дойдеш ли?

- Знаеш, че там имам 40% отстъпка.

- Ти къде ли нямаш?

- Това е любимата ми дискотека, знаеш. Няма да пропусна. – Лейля се засмя и се облегна назад, старателно почиствайки ризата си от кафето.

- И се преоблечи, много те моля. Няма мъжете да те гледат с тези дрехи, нали? – Екин също се засмя.

- Мъжете не ме интересуват, Екин. Важното е Истанбул да ме хареса, а той ме обича всякаква, не е ли така? – Лейля се усмихна широко и погледна за пореден път през прозореца. Сирената на огромен пътнически лайнер проглуши града.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Май 12, 2010 9:47 am

Изображение
III.
Светлините на нощта


„Когато застанем един до друг, сме по-отдалечени.
Когато сме заедно, сме по-сами.”
(Азиз Несин – „Гнездо”)


Лейля сгъна внимателно малкото килимче за молитви и го прибра в дървения гардероб. Огледа се наоколо, видя тъмносиния си ластик за коса и го грабна. Пред огледалото забеляза, че колието, което бе сложила, не отива на тоалета й и поклати глава докато старателно придърпваше косата си, за да я върже. След това свали колието и, преди да го сложи в кутийката, където му беше мястото, го погледна за малко повече от нужното време. Беше й подарък от Илхан за... всъщност не помнеше какъв беше поводът за точно този подарък. Илхан обичаше да пръска пари тук и там, а подаръци най-често купуваше, когато бе твърде радостен след дълга и бурна нощ в някой публичен дом в Мачка.

Когато сложи сребърното колие с висулка-ангелче – последният подарък от майка й, Лейля въздъхна дълбоко и се огледа за последно в огледалото. Всичко беше наред, вече можеше да излезе. Провери портмонето си, за да се увери, че е взела нужните кредитни карти, личната си карта, както и картата с отстъпка за Reina. Подсмихна се, когато видя последната, тъй като отлично знаеше, че от нея няма нужда – един поглед към единия от собствениците беше достатъчен, за да бъде вечерта й не само безплатна, но и незабравимо приятна.

Лейля не обичаше да шофира вечер из улиците на Истанбул. Не, не й пречеха задръстванията – напротив, това даже я успокояваше и й даваше прекрасен старт да се слее с града напълно. Нито й пречеше това, че ще се напие и няма да може да кара кола – тя не пиеше или ако го правеше, то беше две-три глътки. Причината беше, че не винаги се прибираше у дома след купон, а пък и винаги с различни хора. Мъже, в повечето случаи.

Таксито лавираше из широките булеварди и из тесните улички на града, който бавно променяше формата, цвета, аромата си пред Лейля. Тя спусна прозореца на колата и се пое дълбоко въздух, взирайки се в откриващия се пред нея Босфор. Двата моста светеха в тъмнолилаво, което се преливаше в спокойните му води. Глъчката нарастваше с всяка изминала секунда, звукът на различната музика също. Срещаше познати лица – някои й махаха, а други дори се спираха по тротоарите да разговарят с нея, докато таксито чакаше в задръстване. Трети я канеха да отиде с тях в някой бар, а четвърти споделяха, че ще наминат към Reina по-късно вечерта – да не си тръгва преди да са дошли.

Ако за таксиметровия шофьор, например, Лейля изглеждаше щастлива, то това съвсем не беше така за нея самата. Всички тези хора, които разговаряха с нея, уговаряха се, смееха се, радваха й се, ухажваха я, далеч не й бяха приятели. Числяха се към многобройното „познати”, което не я удовлетворяваше, ала, от друга страна, тя и не търсеше нещо повече. Не търсеше приятели, не търсеше любов. От мизерията, в която беше израснала и от загубата на най-близките й хора, тя бе разбрала, че не трябва да се привързва силно към никого. Защото, в противен случай, загуби ли го един ден, ще я боли ужасно много. И тя не беше сигурна дали щеше да бъде способна да преодолее тази болка.

А часовниците в Истанбул удариха 00:00 часът. Reina блестеше в неоновозелено – точно в тон с настъпилия цвят на мостовете над Босфора. Денс музиката вътре носеше все пак специфичния ориенталски ритъм, а хора имаше, както винаги, дори на улицата. Лейля плати на шофьора и слезе от колата. Видя я стар познат, с когото, ако помнеше правилно, беше прекарала една нощ – хубава, но не чак дотам, за да я повтори отново.

- Това вече е изненада. Не съм те виждала тук от доста време, Самсун. – тя се усмихна така, че яркобелите й зъби откроиха оранжевия блясък на цигарата му.

- Обикновено ходя на барове в азиатската част, но виж – не съм те засичал там. – той й намигна и я огледа. Тъмносиня туника-рокля, малко повече от две педи дълга под кръста. Прилепнала по тялото й, което той сега внимателно разучаваше.

- Не си искал, не си ме открил, Самсун. – този път Лейля беше тази, която намигна.

- Планове за след Reina?

- Не, засега. Имам среща с Екин тук, ще видим после. Да си я виждал?

- Мисля, че е запазила маса на терасата.

- Като никога. – Лейля поклати глава и се засмя. След това се усмихна широко и махна на Самсун. – Ще се видим.

В Reina се събираха най-вече хора на нейната възраст. Едно от най-известните места в Истанбул беше и кафе, и ресторант, и бар, и нощен клуб, и дискотека. Поне веднъж седмично Лейля го посещаваше и, като редовен клиент, имаше отстъпка. А и не само това – имаше любовта на един от собствениците. Или поне желанието, което той видимо изпитваше към нея.

Докато стигне до терасата, Лейля получи няколко топли и влажни прегръдки и целувки, няколко подмятания и няколко предложения за доизкарване на вечерта. Тя подмина с усмивка всичките и приближи бавно към Екин, взимайки от ръцете на един от намигащите й мъже джина му с тоник. Отпи бързо от него, остави тъмносинята си чантичка на масата и, докато отпиваше продължително втори път, намигна на Екин, която й отговори с усмивка. Остави чашата и седна.

- Е, какъв е планът тази вечер, красавице? – Екин се усмихна широко и придърпа стола си, за да се чуват по-добре с Лейля. – Аз, например, хвърлих око на един господин ей там! – Екин посочи висок мъж със светли дънки и черна блуза, застанал настрани от всички други, пиещ (така й се стори на Лейля) уиски и любуващ се на Босфора. Беше с гръб към тях.

- О, аутсайдер! – Лейля се засмя и отмести падналия пред очите й кичур коса. – Винаги такива си набелязваш и винаги...

- ... не успявам. Знам. – Екин отпи от чашата бяло вино пред себе си. – Е, аз поне имам план. Ами ти?

- Нямам конкретно набелязан. А и тази вечер не съм в настроение за нещо ново. Може да пробвам с Алп. И без друго все ми дава отстъпки и безплатна консумация, неограничено забавление в Reina. А аз все му отказвам. Не е лош, между другото, твойчкият. Обърна се насам. – Лейля, която се беше облегнала назад на облегалката на стола си, посочи с брадичка мъжа в далечината. Екин се понадигна от стола си.

- Какво ще кажеш? Да отида при него, а? – Екин вдигна вежди закачливо. Лейля поклати глава.

- Не можеш ли оттук да се справиш? Защо трябва да се разкарваш? Трябва мъжът да направи първата крачка – не си ли чувала тази фраза?

- Онова с погледите само ти го можеш. Аз не мога. – Екин сбърчи чело. Лейля обаче не дочака реакцията на приятелката си. Тя отметна глава назад, изпъчи гърди и кръстоса дългите си крака. Дори и мъжът да беше в далечината, тя моментално разбра, че погледът му срещна нейния. Прехапа устни и се усмихна полупалаво-полуневинно, след което втренчи очи в него, изпивайки го с очи. Мъжът не само отмести поглед, но се обърна с гръб към нея и отпи от уискито си.

- Ч-ч-чакай! – Екин се засмя на пресекулки. – Току-що мъж ти обърна гръб! Кажи, че сънувам!

- Кажи го на мен. – Лейля пак прехапа устни, но този път ядно. – Какво пък? Може да не ме е видял... Остави го на мен, Екин, този е по-трудничък.

- Нямаш проблеми. И без друго видях, че сервитьорчето ме гледа. Действай и умната. Не се предавай пред някакъв си. – Екин потупа приятелката си лекичко по рамото и двете станаха едновременно от масата, но тръгнаха в различни посоки. Лейля, движейки бавно голите си крака, поздрави няколко жени докато достигне до края на терасата. Сложи ръка на перваза й и бавно започна да я плъзга по посока на мъжа, стъпвайки бавно и с премерени движения. Вятърът разпиля кестенявата й коса, станалите вече тъмночервени светлини на мостовете блеснаха в очите й. Мъжът обаче не отместваше поглед от азиатския бряг, в който се беше загледал преди малко. Беше спрял да пие и бе оставил недопитата чаша с уиски настрани.

Лейля вече беше много близо, макар и няколко души да ги разделяха. Но все пак успяваше да го огледа без той да я забележи. По-висок от Илхан, доста по-млад – може би на нейната възраст беше, строен, леко мускулест, с гъста черна коса и замислен поглед. Не можеше да различи цвета на очите му, тъй като той не се обърна към нея, а продължи да гледа към Босфора. Тя се извъртя и преодоля жената до себе си. Остана само още едно момиче и стигаше до въпросния мъж. Но той я изпревари. Само за части от секундата беше пред нея. Очите му бяха черни. Много черни. По-черни от нощното истанбулско небе.

- Няма нужда да се присламчвате към мен, госпожице. Не обичам такива показни действия. Не си правете труда. – той й кимна с глава и тръгна към изхода на заведението. Лейля се хвана за перилата на терасата, за да овладее нахлулия в нея гняв. Но заедно с този гняв имаше и нещо друго – страх, може би. Страх от това, че за първи път се чувстваше слаба и за първи път някой я побеждаваше. Нямаше да се предаде така.

Тя грабна чантичката си и с бързи стъпки също тръгна към изхода. Срещна въпросителния поглед на Екин, но не й отговори по никакъв начин, освен, че й посочи, че излиза – за малко, може би. Движението по Муаллим Наджъ беше, както винаги, трудно и прекалено на гъсто. Лейля зашава с поглед измежду преминаващите по тротоарите, опитвайки се да игнорира поздравяващите я. Очите й най-сетне откриха мъжа на отсрещния тротоар – завиваше към големия булевард Истанбул Чевре Йолу. Тя се затича, но скоро осъзна, че високите токчета й пречат. Забави крачката – достатъчно й беше да наблюдава мъжа отдалеч. Когато той зави към булеварда, тя се провикна:

- Госпожа съм! – очакваше да не я чуе заради шума от клаксони наоколо. Или, ако я чуеше, да не се обърне. Но не позна. Той се спря и се обърна към нея, слагайки ръце в джобовете на дънките си. Тя стигна до него и също се спря. Пое си въздух.

- Не бях ли достатъчно ясен в Reina? – беше наистина много по-висок, отколкото смяташе Лейля. С нейните достойни 1.70, тя се чувстваше като джудже пред него.

- Уточнявам, че не съм „госпожица”, както ме нарече, а „госпожа”.

- Която ходи в нощни клубове без мъжа си? – мъжът се подсмихна тихо. – Извинете, тогава. – той се обърна с решението да продължи по пътя си. Лейля обаче отново го спря.

- Кой си ти, всъщност? Не съм те виждала досега по клубовете? – очите й присветкаха. Мъжът се обърна отново и се приближи до нея.

- Гюнеш се казвам. Гюнеш Бейаз. А Вие сте...

- Лейля. Учудвам се, че не знаеш коя съм, но този път ще го приема.

- Имате завидно самочувствие, браво. – мъжът поклати глава. – А сега ме извинете, имам по-важна работа от това да бездействам на Истанбул Черве и да обсъждам семейния статус на някаква непозната. Приятна вечер!

- Какъв си ти? – Лейля ядовито повиши тон и стисна ръцете си в юмрук. Дори тропна с левия си крак. Но мъжът вече се беше отдалечил и не я чуваше. Тя се повъртя малко, вдишвайки и издишвайки неравномерно. Вдигна ръка и, за нейн късмет, почти веднага спря такси. Когато се качи в него и бързо продиктува адреса, веднага се обади на Екин.

- Няма да се връщам в Reina, Екин. Не, няма нищо лошо. Нали ти показах, че ще изляза за малко? Беше ми станало лошо, затова... Не, Екин, не е свързано с онзи мъж. Не знам къде е отишъл. Окей. Добре. Не, няма да прекарам нощта с него, прибирам се в нас. Добре. Ще се видим утре. Целувам те. – тя плъзна капачето на телефона си и се вгледа през прозореца. Видя залепен на една улична лампа пъстър плакат. Проследи лампата нагоре-нагоре, след това погледът й се спря на кръглата като пита луна. Имаше пълнолуние. И много, много звезди. И небето беше черно. Много черно. Почти толкова черно, колкото очите на Гюнеш Бейаз.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Май 15, 2010 4:35 pm

Изображение

IV.
По улиците на Хейбелиада


"Предусещам, че ще избягаш.
Не бих те умолявал, гонил.
Но остави в мен гласа си."
(Азиз Несин - "И без да ми казваш, знам")


В неделя Лейля и Илхан бяха винаги заедно. Опитваха се да изглеждат като нормално семейство, което посвещава единствения неработен ден на съпруга някъде навън, хванато под ръка, смеещо се, веселящо се. В повечето случаи се качваха на семейната яхта и се впускаха в една хубава разходка по Мраморно море. Друг път ходеха на кино в някой от скъпите истанбулски квартали. Понякога отиваха в изискан ресторант, понякога бяха заедно или на тенис, или на плуване. Вечерта прекарваха в леглото, а на сутринта никой не си правеше труда да си спомня изминалия ден.

Днес обаче Лейля не искаше да бъде с Илхан. Самата му изкуствена усмивка на закуска и предложението му да се поразходят из Истанбул и после да обядват в ресторанта на Кулата не девиците не й се понравиха. Тя пиеше чая си на големи глътки, изпи няколко чашки от него, хапна набързо, след което се зае да чете вестника. Не слушаше какво й говори Илхан, но когато той придърпа стола си до нейния, беше принудена да го погледне.

- Какво има? Не желаем да си говорим ли? – Илхан се наведе към Лейля и сложи ръка на коляното й. Тя се обърна към него и престорено се усмихна. Отпи от чая си и го сложи обратно на малката дървена масичка. Отмести ръката на Илхан и стана.

- Не искам да се разхождаме днес. – лекият вятър разпиляваше косата й, затова тя побърза да я прибере с ластик.

- Както кажеш. Да се обадя ли на капитана да отиде на яхтата, за да се повозим?

- Илхан... – Лейля се обърна с гръб към съпруга си и хвана здраво перилата на терасата. Затвори очи и вдиша дълбоко. След това ги отвори рязко. – Искам да се разходим по Босфора, но не с яхтата.

- Ами...?

- С ферибота. – тя се завъртя обратно и погледна към Илхан, скръствайки ръце. Той се засмя и поклати отрицателно глава. Стана от стола си и приближи до нея. След това сложи ръце в джобовете си.

- Знаеш, че никога няма да се кача на ферибота. Там е пълно с обирджии, бедняци, забрадени момичета и прочие. Не, забрави. Даже не мога да разбера какво е това твое внезапно желание.

- Просто ми омръзна да правим едно и също в неделя.

- Измисли каквото и да било друго. Можем да отидем в Улудаа.

- Не ме разбра, изглежда. – Лейля се засмя иронично. – Не искам нещо изтънчено и изискано. Искам...

- ... да се върнеш към стария си живот? – този път Илхан се засмя с ирония. – Лейля! Говорихме си нещо, когато се оженихме...

- Имаш на разположение цялата неделя. – Лейля бързо прекъсна съпруга си. - И без друго никога не си бил възхитен от идеята да прекараш цял ден с мен.

- След нещата, които ми наговори, наистина нямам желание. – Илхан грабна мобилния си от масичката. – Сериозно ли ми казваш, че ще се качиш на ферибота?

- Да, сериозна съм. Ще отида до Хейбели и Буюк Ада, ще подишам чист въздух, ще...

- Достатъчно. Разбрах те. Прави каквото искаш, днес явно са те хванали лудите... – Илхан грабна якето си от закачалката в антрето и излезе от апартамента. Лейля още малко поостана на терасата, чертаейки наум маршрута си за деня. Реши да се качи на автобус и да стигне до азиатската част, да се поразходи малко из нея, а после от фериботното пристанище Кабаташ да се качи на ферибота и да отиде на Островите. Искаше да направи всичко това сама, без да я притеснява който и да било – затова изключи мобилния си телефон.


Самата тя не знаеше причината за това внезапно желание да остане сама и да се впусне из Истанбул през деня. Часът беше 10:30, времето навън беше много по-топло от нормалното за есента, тълпите ставаха все по-гъсти и все по-лежерни – в неделя всеки истанбулчанин се наслаждаваше на свободата. Автобусът, в който Лейля се качи, не беше много претъпкан – успя да седне. Възрастният човек до нея й се усмихна и й подаде торбичката си, пълна с гевреци. Спомнила си детството, в което геврекът беше любимата й и най-редовна храна, Лейля грабна едно малко геврече с любопитството на малко дете, и още по-припряно отхапа от него.

- Накъде отиваш, красиво момиче? – старецът беше беззъб и леко фъфлеше. Лейля му се усмихна, примлясвайки с апетит. Дори не беше забелязала, че бе изцапала палтенцето си.

- В азиатската част. От Кабаташ ще хвана ферибота.

- На Островите ли ще отидеш? – когато получи кимане от страна на Лейля, старецът се засмя ведро. – И аз натам съм тръгнал. Сам съм, дъще, какво да правя у дома? Иска ми се малко въздух да подишам, че Истанбул от ден на ден става по-мръсен. Ами ти защо си тръгнала така самичка? Приятел нямаш ли си?

- И съпруг имам, ефенди. – Лейля извади кърпичка от чантата си и грижливо избърса пръстите си. Петното на палтенцето й остана незабелязано. – И съпруг си имам, но той вероятно е някъде я из Таксим, я из Левент.

- Отдалече те видях аз, че богатичка си падаш. Млада си, а много изстрадала изглеждаш. За какво ти е такъв съпруг – дето те оставя сама да си почиваш през почивен ден? А?

- Аз настоях, ефенди. Той искаше да отидем другаде, затова съм сама. – Лейля се усмихна престорено. На екранчето над шофьора се изписа спирката. Трябваше да слезе на следващата.

- Не бива така. Аз зная, че сега семействата не са задружни и сплотени като по мое време, но това не е хубаво. – старецът въздъхна. – Когато изгубиш всичко, ама всичко, което си имал, ще разбереш, че животът, който си живял и си мислил, че обичаш, всъщност не е струвал нищо. Бил е изкуствен. А за да се промени този живот и да стане истински, дъще, трябва да не си сама, да има някого до тебе.

Лейля замълча и погледна през прозореца. Да не бъде сама? Та тя винаги досега е била сама! Откакто и майка й почина, все сама се бори с живота. И постига всичко, което желае – стъпка по стъпка. Щастлива е. Щастлива ли е?

- Дъще, дойде спирката ни. – старецът бавно се запъти към вратата на автобуса. Лейля притича до него.

- Дайте да Ви помогна! – тя хвана ръката на стария човек и му помогна да слезе. Той я погали по косата и я хвана под ръка.

- Нали към Кабаташ отиваме? – получи кимане за отговор и се усмихна. – Ела да си купим билет!

Двамата се наредиха на дългата опашка. Слънцето все по-застрашително и необичайно за есента напичаше, вятърът беше спрял. Старецът започна да диша малко по-учестено и Лейля веднага го забеляза. Опита се да предреди няколко души, но те я нахокаха и тя се върна обратно на мястото си. Започна да нервничи, виждайки, че старецът не се чувства добре.

- Да поседнем, ефенди? – Лейля хвана здраво стария човек. Огледа се наоколо и видя кафене наблизо. – Да отидем да изпием по един чай отсреща?

- После има да чакаме ферибота, дъще... Не, не. Няма проблеми. – той й се усмихна, но лицето му беше пребледняло. Лейля затърси из чантата си мокри кърпички, за да избърше челото на стареца и да го освежи. Някой я побутна по рамото и тя притеснено се обърна.

- Лейля? – пред нея седеше висок, мускулест, зеленоок мъж, с ехидна усмивка. – Проблем ли има?

- Четин! Тъкмо навреме! – тя въздъхна с облекчение. Този мъж никога не й е бил от най-приятните, но сега й беше крайно нужен. Отговаряше за фериботните маршрути от азиатската част на Истанбул. – На този възрастен човек му прилоша, а виж каква опашка има – доста ще трябва да чакаме! Може ли по някакъв начин...

- Елате! – мъжът издърпа Лейля, а тя бързо дръпна стареца, който вече беше станал още по-блед. Тримата минаха от някакъв друг вход и изведнъж попаднаха директно на ферибота. Мъжът се усмихна, когато Лейля настани стареца на една от пейките. Тя въздъхна.

- Довечера къде ще си? – мъжът придърпа Лейля настрани и огледа лицето й. Погледът му се спря на устните й, които тя предвидливо измести.

- Знаеш, че в последния момент решавам. Нямам нищо планирано, а и днес е неделя – Илхан...

- Илхан не е с теб, забелязах. Да не се е случило нещо? – Четин се подсмихна лукаво. Лейля направи гримаса.

- Не, нищо, имахме някои разногласия сутринта. – сирената на ферибота заглуши последните й думи. Мъжът поклати глава.

- Аз ще вървя. Приятна разходка из Островите. – той й намигна лукаво и слезе от ферибота. Лейля се усмихна, сядайки до възрастния мъж, който постепенно се оправяше, дишайки на пресекулки.

- Как сте, ефенди? По-добре ли сте? – Лейля се заозърта наоколо, за да види някой от обикновено носещите из фериботите студени напитки. Не видя никого.

- По-добре съм, момичето ми. Аллах да те поживи! – старият погали Лейля по косата, а тя му отговори с усмивка.

- Студени напиткиииии! Водаааа! Безалкохолнииии! Имаме и чаййййййй! И кафееееее! – бодър глас екна из седалките на ферибота. Доста хора започнаха да тършуват из джобовете, чантите, портмонетата си в търсене на дребни, за да пият нещо.

- Какво ще желаете, ефенди? Студена вода? – Лейля извади черното си кожено портмоне. Старецът кимна с усмивка на лице. На палубата имаше само двама от продаващите и нито един не беше близо до тях. – Ей сега се връщам, не се притеснявайте!

Лейля грабна чантата си и тръгна към по-близкия от продаващите. Възрастна двойка си взимаше чай и беше забавила известно време продаващия заради дребните и рестото. Лейля се шмугна между хората, усмихна се мило на възрастната забрадена жена, която изчакваше съпруга си с чая, след което застани настрани, за да изчака. Около четиресетгодишен мъж й подсвирна с думите „Ела да седнеш до мене, кукло, има място!”, но тя му отговори с престорена усмивка. Видя, че продаващият пак тръгна измежду пейките и са затича към него. Фериботът се полюля и тя леко залитна. Няколко шишета се търкулиха по неравната плоскост на палубата. Лейля се беше вкопчила здраво в ризата на продаващия. Когато изпуфка силно, се усмихна и вдигна очи към него. Познат поглед накара усмивката й да замръзне. Две катраненочерни очи я гледаха студено.

- Какво ще желаете, ханъм? – мъжът кимна с усмивка за благодарност към пътник, който му подаде падналите шишета.

- Работиш като продавач на студени напитки на ферибот? – Лейля се засмя леко напрегнато.

- Ще желаете ли нещо, ханъм? – мъжът натърти повече на думите си. Погледът му остана все така студен.

- Две студени води, благодаря. – Лейля зарови из портмонето си. Ръцете й трепереха и тя си поемаше дълбоко въздух, за да се успокои. – Само ми е странно откъде си имал пари за Reina...

- От честен труд, госпожо. – мъжът наблегна на последната дума, докато търсеше ресто.

- Няма нужда да ми връщаш ресто, спести пари за някой друг клуб. – тя се усмихна иронично и се запъти към стареца. Когато седна до него, се обърна по посока на Гюнеш, но той вече продаваше студени напитки на някаква забрадена жена. Някакво остро чувство мина по целия й гръбнак.

- Какво стана, дъще? Нещо лошо ли? – старецът веднага забеляза напрежението у Лейля. Тя се усмихна леко насила.

- Нищо, ефенди. Няма нищо. Как сте Вие? Подейства ли водата?

- На колко години си, момичето ми? – той отпи голяма глътка от студената вода и се усмихна широко.

- На 22. Защо питате?

- Много си млада. Много. Казах ти го и преди това – не си струва да живееш с мъж, когото не обичаш. – Лейля рязко погледна към стареца. Когото не обича? Откъде беше разбрал, че не обича Илхан? Толкова ли бе явно това? – На тебе ти е отредено да срещнеш друга, голяма любов. И още много, най-вероятно, ще страдаш, дъще. Но няма голяма любов без голямо страдание.

- На кой от Островите ще слизате, ефенди? – Лейля реши да смени темата и видя, че старецът я разбра. Усмихна се леко сконфузено.

- На най-малкия – Кинали. Там беше къщата моята любима, та сега често се разхождам из острова. – старецът видимо се натъжи и отпи още една голяма глътка от студената вода.

Това беше последното казано между двамата. Влажният истанбулски въздух скоро унесе стария човек. Лейля обаче беше неспокойна. Очите й непрекъснато търсеха контакт с Гюнеш, но не се получаваше. Той обикаляше от другата страна на ферибота, качваше се и слизаше по етажите му, внимателно обслужваше всеки един клиент. Безразличието и студенината му я дразнеха, искаше й се да му се развика и да го нахока, но той все й убягваше. Повтаряше си наум, че като се върне в Истанбул, ще открие всичко за него и ще го проучи най-внимателно, за да го атакува в слабото му място, но после разтърсваше главата си и някъде в мъглявия промеждутък преди да се поуспокои, в съзнанието й изникваха студените му черни очи.

Старецът инстинктивно се размърда, когато фериботът започна да намалява скоростта си. „Кинали!” - гръмнаха гласовете на множеството хора и голяма тълпа се запъти към изхода. Фериботът продължи да намалява скоростта си и най-накрая спря. Лейля помогна на възрастния човек да слезе, след това дълго му маха.

- Да си жива и здрава, дъще! Аллах да те закриля! И помни какво ти казах! – старецът й махаше припряно, докато накрая съвсем я изгуби от погледа си сред множеството на отдалечаващия се вече ферибот. Лейля си каза, че ще слезе на Хейбели – вторият по големина от Принцовите острови беше любимият й. Природа, въздух, липса на коли – какво повече й трябваше?

Отвори очи, когато чу фериботната сирена и пъпленето от множество крака по палубата. Грабна чантата си и се огледа наоколо. От Гюнеш нямаше и следа. Тя сви устни, повтори си още веднъж наум плана си за след завръщането си в Истанбул, и слезе от ферибота. Оживената тълпа от слизащите бързо се разпръсна. Тя пое по главната крайбрежна уличка с бавна крачка. Отдясно се виждаше азиатският бряг на Истанбул, тихо къпещ се в спокойните води на Мраморно море. Лейля се усмихна, когато малко момченце й се изплези в далечината и баща му го дръпна за ухото. Около нея имаше много хора, но тя забеляза нещо, което я накара да спре. Беше единствената сама. Всеки беше дошъл в неработния ден от седмицата, за да се разведри с компания – с любимия си, със семейството си, с приятелите си. Тя нямаше никого. Нито искаше да мисли къде и с коя беше в същото това време Илхан. Не я интересуваше какво прави Екин. Не искаше и да чува за когото и да било от така наречените си „приятели”. Нали довечера щеше да ги види в някой от истанбулските клубове? Нали пак щеше да се весели?

Не, това нейното не беше живот. Спомняше си няколко пъти в секундата думите на стария човек и осъзнаваше, че самотата рано или късно щеше да я докара до лудост. Самозалъгваше се, че безкрайните купони ще уталожат донякъде мъката й, но празнотата в душата й от ден на ден ставаше все по-голяма.

Лейля беше достигнала до Морския лицей и беше седнала в една беседка до него. Тишината наоколо я караше да се успокои и да затвори очи. Не усети как се беше унесла, но чу, че някой се изкашля близо до нея. Рязко отвори очи. Пред нея, с ръце в джобовете, стоеше продавачът на студени напитки.

- Не обичам да дължа ресто, не съм научен така. – той изсипа монетите на пейката до Лейля. Тя ги погледна, после погледна Гюнеш, и се изправи. Наоколо беше тъмно.

- Колко е часът? – Лейля разтърка очите си, за да фокусира по-добре. Да, беше късно.

- Минава девет. – Гюнеш, без да мърда, погледна към морето, което блещукаше измежду дърветата.

- А ти какво правиш тук? Не се ли готвиш да отидеш в някой клуб? – иронията в гласа на Лейля го накара да се обърне отново към нея.

- Живея тук.

- На Острова?

- На Острова.

Двамата замълчаха. Студените му черни очи се врязваха в сивите на Лейля. В главата й преминаваха със скоростта на светлината хиляди въпроси. Но първият беше – какво, за Бога, правеше тя тук в девет часа вечерта? Беше дошла на Острова около един на обяд.

- Явно съм заспала. – тя се огледа наоколо. Чантата й беше тук, в нормален вид. До нея бяха монетите, върнати от Гюнеш.

- Имате късмет, че Ви видях. Колкото и спокоен да изглежда Островът, не е съвсем така. – Гюнеш се обърна с гръб към нея и излезе от беседката.

- Да, зная. Тихите води са най-дълбоки. – гласът на Лейля го накара да затвори очи. „Любими, нищо, че си винаги така спокоен, аз знам какво сърце бие вътре в гърдите ти!” Тези думи отекнаха в ушите на Гюнеш. Той не усети кога Лейля го бе доближила.

- В такъв случай е най-добре да си хвана ферибота за Истанбул. – Лейля грабна чантата си. Загледа още веднъж монетите и ги взе набързо. Пусна ги в джоба на ризата на Гюнеш. – Научи се да приемаш бакшиши. – тя излезе от беседката и тръгна надолу по уличката, по посока на пристанището.

- По това време в неделя няма фериботи. – гласът на Гюнеш я спря. Тя се обърна рязко. Токчето на дясната й обувка изскърца.

- Моля? – сивите й очи блещукаха под мъглявите светлини на уличните лапми.

- Днес е неделя. Фериботите спират работа в седем вечерта. Съжалявам.

- „Съжалявам” – Лейля раздразнено повтори думите на Гюнеш. – „Съжалявам”! И какво да правя аз сега?

- Най-вероятно, госпожо Лейля, съпругът Ви ще дойде с огромната си яхта и ще Ви вземе! – Гюнеш се усмихна иронично. Студенината в черните му очи за миг беше изчезнала и Лейля го забеляза. Само за секунди погледът му отново стана леден. Тя затършува из чантата си и грабна мобилния. Включи го и въведе ПИН-а. После бързо набра номера на Илхан и зачака. Никой не се обади. Затвори и набра още веднъж. Успя чак на четвъртия път. Леко пияният глас на Илхан я поздрави весело.

- Още от девет ли започваш да пиеш, Илхан? – Лейля усети, че не това беше правилният начин да иска помощ от съпруга си. – Слушай, имам проблем. Намирам се на Хейбели, а фериботите вече не работят.

- Не думай! – от другата страна Илхан се засмя пиянски. – Аз какво да направя? Да говоря с кмета да ти пусне един ферибот за круизче?

- Илхан, не се шегувай така! Може ли да изпратиш капитана с яхтата?

- А, не! Не така, Лейля! – Илхан поклати глава, намигайки на русата едрогърда мадама до себе си. – Няма да бъде все твоето. Сама пожела и настоя да отидеш до Островите с ферибот, сега сама се оправяй. До скоро! – телефонът даде „свободно”. Лейля изгледа ядно дисплея си, след това презрително плъзна капачето на мобилния. Гюнеш беше започнал да се отдалечава по улицата.

- Хей! – тя се провикна след него, но той, въпреки че я чу, не се обърна. – Хей! – тя се затича след него, но токовете й пречеха. Този път реши да свали обувките си. Все още топлият асфалт я накара да се усмихне за кратко. Тя се затича надолу по улицата. Имаше лек ветрец, който вееше косата й във всички посоки. Приличаше на малко детенце, което гони топката си. – Хей! Гюнеш, спри!

Гюнеш се обърна. Стори му се, че вижда Хурие – с разпилени от вятъра коси, боса, с дълга до коленете бяла рокля, тичаща към него с разперени ръце. „Гюнеш, спри! Не мога да те достигна, любими! Много бързо вървиш! Все бързо вървиш, любими! Все не ме изчакваш!”

Запъхтяна, Лейля стигна до Гюнеш и се усмихна широко. Той избегна веселия й поглед. Сам усещаше, че характерната за него студенина беше се изпарила, затова не се престраваше да го покаже. Отново се обърна и тръгна бавно по улицата. Лейля го настигна.

- А, няма да те гоня пак! – беше задъхана. – Кажи ми кой е най-близкият хотел!

- Тук са само вили или ханчета. Няма хотели. – Гюнеш каза това без да спира да върви.

- Ханче ме устройва. Кой е най-близкото? – Лейля спря, когато видя, че Гюнеш завива по друга улица. После веднага го последва тичешката.

- Това става ли? – той й посочи една малка сграда на два етажа. „Хан на Химмет” Лейля кимна с глава и се насочи към ханчето. Гюнеш беше продължил по уличката. Тя се провикна след него.

- Благодаря ти! – след това влезе в хана. Гюнеш намали крачката, когато стигна до къщата си. Вътре светеше и той видя през прозореца, че майка му се кръсти пред иконата на Дева Мария. Гюнеш въздъхна и влезе в къщата.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Май 26, 2010 5:17 pm

Изображение

V.
Един град на болката


"Сякаш Истанбул бе плакал.
Да бе казал "умри", сигурно щях да умра.
В мен една остра болка.
Щях да изгоря всичките си стихове.
Докосваше ме самотата."
(Атила Илхан – "Булевардът на мъглите")



Тази нощ Гюнеш сънува Хурие. Беше се опряла на мраморния перваз на някаква тераса и съзерцаваше Босфора. Яркосините й очи се сливаха с ясното небе отгоре, а светлорозовите й устни не спираха да се усмихват и притрепват сякаш при всяко лекичко подухване на вятъра.

- Един ден ще се оженим, Хурие, и ще заминем далеч. Тогава никой няма да ни пречи. – Гюнеш се усмихна и се намести по-удобно в леглото си, докато в съня си изричаше тези думи.

- Знаеш, че ще бъде трудно, любими. Винаги съм искала голяма и красива сватба, със съгласието на родителите ни. – усмивката не слезе от лицето й. Гюнеш стисна ръката й и се опита да се вгледа в сините й очи.

- Виждаш ли онази светлосива сграда там? Желязната? С кръста отгоре? Виждаш ли я, Хурие?

- Това е Свети Стефан, Гюнеш. Зная какво ще кажеш. Тази и тази сгради – тя посочи извисяващо се към небето минаре на отсрещния бряг. – са несъвместими.

- Да избягаме. – мълчанието помежду им продължи твърде дълго. Тя хвана и двете му ръце и го погледна с все същата усмивка.

- Това ще бъде краят и за двама ни.

- Аз съм готов за този край, стига да съм с теб, ангел мой. – той понечи да я целуне по челото, а тя затвори очи.

Гюнеш се размърда в леглото и прегърна възглавницата. Сънят се смени ужасно бързо с друг. Беше нощ – мъглива и непрогледна. Ръмеше, но се усещаше, че скоро ще завали порой. Светлосините очи на Хурие бяха станали тъмни, цялата трепереше – но не от студа, а от нещо, което я измъчваше отвътре.

- Какво има, Хурие? Нещо станало ли е? – Гюнеш обхвана с длани лицето й и се вгледа в тревожните й очи.

- Гюнеш, не можем да продължаваме така. Татко...

- Отново ти е поставил условие? Отново ти е заповядал да не се срещаш с мен? – и двамата замълчаха. Изведнъж Хурие избърза и спря. Скри ръцете си в джобовете на палтото си и вдигна поглед към Гюнеш.

- Баща ми иска да се омъжа.

- Какво? – Гюнеш се опита да се доближи до нея, но тя пристъпи назад. На няколко крачки зад нея бяха катранените води на Босфора. Мощна вълна се разби в брега и поръси с едри капки и двамата.

- За мюсюлманин. – в джобовете на палтото си Хурие завъртя колието, подарено й от Гюнеш. Пристъпи още малко назад. – Утре ще дойдат да ме искат. Нищо ли няма да кажеш?

- Казах ти да избягаме. – Гюнеш замълча. Още една стъпка назад за Хурие. – Хурие, да избягаме, мила! Още сега, ако искаш! Да хванем първия автобус – няма значение закъде! Разполагам с пари в себе си – ще заминем...

- Ще заминем. – Хурие се опита да се усмихне. Пристъпи още една крачка назад. – Ще заминем, Гюнеш. Ще заминем много далеч. Но не заедно.

- Как така „не заедно”, Хурие? – Гюнеш се усмихна широко. Самият той дори не забелязваше колко заплашително надвисваше Босфорът около тях. – Хайде, мила! Дай ръка и да вървим към гарата...

Хурие поклати глава. Най-сетне успя да се усмихне, дори да се засмее.

- Аз не искам да вървим към гарата, Гюнеш. Искам само поне веднъж да ми кажеш онези две думи. „Обичам те”, което никога не ми каза... – тя направи по-голяма от обикновено крачка назад. Още една. И още една. След това рязко се извъртя, за части от секундата замахна с ръце, и изчезна в гъстите босфорски води. Гюнеш се втурна към нея и протегна ръка. Видя палтото й да изплува отгоре. Извика, изпищя, замаха с ръце, но никой не го чу. Понечи да се хвърли във водата, но точно тогава двама здрави мъже го хванаха и го придърпаха назад. Няколко души се притекоха на помощ.

Гюнеш се замята в леглото си. Студена пот изби по цялото му тяло. Заби нокти във възглавницата си.

Няколко души извадиха безжизненото тяло на Хурие от водата. Дъждът вече беше започнал и нямаше изглед скоро да престане. Гюнеш застана над Хурие. Сълзите по лицето му и дъждът се сляха в едно. Той отмести леко прилепналата за челото й руса коса на Хурие и се вгледа в стъклените й очи. Проследи с поглед цялото й тяло и стигна до ръката й, където в пръстите й се беше омотало колието, подарено й от него. Той го взе и със сподавен плач, обгърна цялото й тяло.

- Обичам те, Хурие, обичам те, обичам... – думи, които самият той съзнаваше, че никога не бе казвал. Думи, от чието значение се страхуваше. И думи, чиято липса беше убила тази, която обича. Линейката пристигна учудващо бързо. Качиха на носилка леката като перце Хурие. Сирените завиха. Хората се разотиваха. Гюнеш остана на брега с колието в ръце. Изрева. Никой не го чу. Дъждът прикри сълзите му. Вълните прикриха гласа му. Истанбул го прикри целия.

Гюнеш се събуди и рязко подскочи в леглото си. Бързо погледна към часовника отсреща. 4:45. След петнайсет минути трябваше да се събуди майка му. Реши, че ако легне обратно, би било още по-трудно за него, затова побърза да стане и да се облече. Вниманието му привлече малка дървена кутийка в най-левия край на масата. Той плъзна ръка по капака й и я отвори. Малко колие отрази светлината, идваща от прозореца. Гюнеш стисна очи и затвори внимателно капачето на кутийката. Бързо нахлузи блузата си и излезе от стаята. Усмихна се, когато видя през полуотворената врата към стаята на майка си, че тя вече започва да се разсънва. Грабна една зелена ябълка от кухненската маса и излезе навън.

Хладният есенен въздух го удари право в лицето. Той издиша силно – така, че голямо облаче излезе от устата му. Сложи ръце в джобовете на дънките си и се запъти надолу по уличката. В главата му кънтеше „обичам те, обичам те, обичам те” – сякаш го повтаряше инстинктивно, без да разбере какво точно казва, на кого, защо. Вярваше обаче, че никога нямаше да каже тези думи – не беше успял да ги каже на Хурие, нямаше да успее да ги каже на която и да било друга. Погледна нагоре към небето – беше черно, нямаше изгледи скоро да изгрее слънцето, а може би и изобщо да изгрее през целия ден. Имаше облаци, които застрашително предвещаваха продължителен дъжд.

Гюнеш седна на една от пейките с изглед към Мраморно море и се вгледа в рибарските лодки, които бурните вълни поклащаха. Големият часовник пред бакалията на Аслан бей показваше 5:05. Оставаха още около двайсетина минути докато пристигне фериботът от Буюк ада. Още един ден в търсене на прехрана. Още един ден в безцелно скитане между все по-чудноватите истанбулчани и техните странни привички и раздумки. Още един ден в търсене на Хурие и в нейното неоткриване.

В хана на Химмет цареше пълна тишина. Токчетата на слизаща по скърцащите дървени стълби Лейля разбудиха заспалите подпийнали мъже в ресторанчето долу, а също така и самия Химмет, който уж бдеше на малкото бюрце, пригодено за рецепция. Лейля се усмихна вежливо на собственика и доскоро заспалото му старческо лице веднага се озари. Той взе ключовете от ръката й.

- Желаете ли нещо? Чай? Кафе? Много рано сте се събудили, трябваше още мъничко да поспите. – Химмет бей посочи малкото кафене отсреща. Оттам няколко беззъби стареца й се усмихнаха вежливо.

- Трябва да се прибирам в Истанбул, защото съм на лекции. В колко тръгват фериботите?

- В 5:30 е първият ферибот, който минава през Хейбели. От колко са Ви лекциите?

- От 8:00.

- Може и да закъснеете. Знаете какъв е трафикът в Истанбул рано сутрин. Всеки бърза за работа. – Химмет се усмихна дружелюбно на закопчаващата палтото си Лейля. Тя му кимна с глава.

- Благодаря за гостоприемствто Ви, Химмет бей. Аз ще вървя. – тя му помаха с ръка, отваряйки с другата вратата на хана.

- Ако имате друг път идване насам, отбийте се пак при нас. – Химмет бей се провикна след нея.

Навън беше започнало да ръми. Часът беше около 5:20 – Лейля не успя да види добре стрелките на запотения циферблат на часовника си. Улицата беше със стръмно надолнище, което затрудни ходенето й с токовете. Въпреки това, тя забърза и за няколко минути стигна до пристанището. Видя наближаващия ферибот и се усмихна с ъгълчето на устните си. Затича се към касите, пред които все още нямаше много хора, и успя да си вземе билет.

Когато се качи на ферибота, побърза да седне възможно най-близо до перипета му и се вгледа в сивия купол на малката църквичка в далечината на острова. Погледът й се плъзна по върховете на дърветата и стигна до острото минаре на малка джамия. Лейля се усмихна още по-широко – две толкова спорещи религии бяха една до друга. На това островче цареше такова спокойствие – явно всеки приемаше другия както себе си, без значение от религията и възгледите му.

Докато гледаше как Хейбели ада и останалите островчета бавно остават зад гърба й, Лейля си спомни за Илхан и отказа му да я прибере през нощта. Какво щеше да стане, ако я бе взел оттам? Какво щеше да последва? Със сигурност Лейля щеше да прекара поредна нощ навън, в някой от истанбулските клубове, с питие в ръка, а накрая можеше и да завърши сред чаршафите на някой хотел, в компанията на богат плейбой. Лейля се усмихна горчиво и наведе глава. И тогава... тогава щеше да пропусне спокойствието и задушевната атмосфера на това островче. Ако се бе върнала в Истанбул, щеше да й се наложи да спори безсмислено с Илхан. А сега, когато бе останала, й се бе наложило да...

- Студеееееени напиииииткииии! – познатият глас изтръгна Лейля от мислите й. Тя вдигна глава и сивите й очи се приковаха в тези на Гюнеш. Едри капки дъжд забарабаниха по ръждясалия ферибот. Лейля се усмихна. Гюнеш остана сериозен, после отново си пое дъх и извика на малцината пътници. – Студенииии напиткиии!

С усилие Лейля отклони погледа си и се взря в Босфора. Стана от мястото си и се подпря на перипета. Надвеси се над него и в далечината успя да види контурите на Истанбул през мъглата. Наведе се още малко. Бурните вълни на Мраморно море, навлизащо в Босфора, се удариха с все сила във ферибота и го разлюляха. Лейля залитна безпомощно, без да успее да се улови за нищо около себе си. За части от секундата й се стори, че полита надолу, но в последния момент някой я хвана. Тя трепереше. Рязко отвори очи. Стоеше все така изправена до перипета, с лице към Босфора. Две ръце бяха до нейните две на перваза. Кутийка от кока-кола се удари в крака й.

Гюнеш стисна здраво перипета на ферибота и наведе глава. Устните му се плъзнаха по кестенявата коса на Лейля и дъхът му се удари в шията й. Стоеше така – зад нея, секунди след като бе успял да я хване преди да полети надолу към убийствените води на Босфора, и не можеше да помръдне. Тялото й се плъзна по неговото докато плавно се обръщаше и очите й скоро срещнаха неговите. Страхът в погледите и на двамата беше изместил всяко чувство за неудобство от прекалено близката дистанция помежду им.

- Аз... Аз... Аз... Исках да видя... – Лейля усещаше, че уплахата я кара всеки момент да се разплаче. Понечи да прикрие лицето си с ръце, за да не види и Гюнеш сълзите й. Усети, че рамото му е наблизо, но не успя да се опре на него, тъй като той бързо се дръпна.

- Внимавайте повече, госпожо. – в безизразните му и студени до сега очи се четеше тревога. Опита се да я изтрие от там, защото и сам я усети, но не успя. – Съветвам Ви да седнете по-навътре. – той се наведе към една от търкалящите се бутилки с вода и я отвори. Подаде я на вече седналата наблизо и трепереща Лейля. Тя бързо я взе от ръцете му и започна да пие на големи глътки. Гюнеш стискаше ръцете си в юмруци, опитваше се да владее конвулсиите по цялото си тяло, а също така и сълзите и виковете, които напираха да излязат от него. Вълните на Босфора продължаваха да се удрят във ферибота и шумът от разбиването им се сля със сирената.

Гюнеш се огледа наоколо. Истанбул. Градът, който беше отнел най-голямата му любов. Градът, който отнемаше толкова много и даваше толкова малко. Гюнеш се хвана за пейката, на която седеше Лейля. Тя вдигна очи към него и шепнешком му каза „благодаря”, след което две бистри сълзи се стекоха по скулите й и тя побърза да прикрие лицето си с ръце. И в тези две бистри сълзи Гюнеш видя контурите на стотиците минарета на града, а редом до тях и по-малобройните кръстове. Босфорът. Галата. Кулата на девиците. Мехмет Фатих. Синята Джамия. Свети Стефан. Истанбул. Един град, приел толкова любови и още толкова болки в себе си. Гюнеш въздъхна и се опита да обгърне с поглед 180-те километра дължина на Истанбул. Това беше неговият град – един град на болката.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Юни 05, 2010 4:02 pm

Изображение
VI.
Двата живота – несъществувалият и безсмисленият


"Припомня си как
някога се е усмихвал
и...
мачка в длани
глината на мъката си."
(Йоздерим Асаф – "Състоянията на самотника XVI")


Очите на Гюнеш проследиха слизащата от ферибота Лейля. Тя се обърна назад – сякаш, за да провери дали не е изпуснала нещо след себе си, но всъщност потърси с поглед Гюнеш. Видя го в далечината, но той навреме отмести очите си и подаде две кутийки с фанта на едрия мъж пред себе с. След това умело прибра в джоба на ризата си дребните монети, които му даде. Таблата в ръцете му вече беше почти празна, затова побърза да я зареди наново. Запъти се към склада с напитки, докато минаваше по края на спрелия ферибот. Погледът му проследи минаващата през различните пешеходци Лейля и се спря, когато и тя се спря, чакаща свободно такси.

„Когато спасиш човешки живот, и твоят коренно се променя,” веднъж бе му бе казала майка му. Какво се бе променило за тези няколко секунди, в които хвана Лейля миг преди да полети към бушуващите води на Босфора? Беше си припомнил болката от миналото, което така добре бе спотаявал вътре в себе си. Ала спомените го връхлитаха от няколко дни. От онзи миг, в който се бе срещнал с Лейля в Reina, всеки полъх на вятъра, всеки удар на вълните, всяко чуруликане на птиците му напомняха за Хурие. Днес той си припомни и смъртта й.

Гюнеш седна на една от най-отдалечените пейки на ферибота и сложи таблата върху коленете си. Затвори очи. Беше се зарекъл да забрави за Хурие. Спомените му носеха онази болка, която му пречеше да продължи напред и да води спокойния живот, за който мечтаеше. След смъртта й той стана различен. Предишният засмян мъж, който можеше с боси крака да изтича цял Истанбул, смеейки се... Да събира в шепи ледените капки дъжд и да плакне усмихнатото си лице с тях... Да танцува под светкавиците и под звуците на гръмотевиците... Да обича, когато изглежда невъзможно... Този мъж остана в миналото. За Гюнеш това беше един отминал живот, който даже не искаше и да признае, че е съществувал. Изведнъж стана леден, неспособен да се усмихва, камо ли да се смее. Постара се да не показва емоциите си. Не вършеше нищо повече от рутинните си обиколки с ферибота. Намрази Истанбул.

А преди го обичаше. Обичаше аромата на люляк, носещ се из целия град. Обичаше ориенталската музика, стичаща се като водопад из улиците. Обичаше стръмните, почти перпендикулярни на Босфора, калдъръми. Най-много обичаше обаче слънцето, изгряващо и залязващо над хилядите минарета, което къпеше Истанбул в различни светлини.

Сега Истанбул беше сив. Непрогледен. Тъмен. Злокобен. Хората се сипеха на талази по спирки, улици, булеварди, площади. Говореха, обиждаха, усмихваха се, но навъсени, спореха. Ведростта и разбирателството липсваха. Напрежението и неспокойствието властваха.

В понеделник Лейля имаше само една, но доста продължителна лекция, след което разполагаше с цял ден, за да прави каквото пожелае. Само че тя не отиде на лекция. Колкото и важна да беше, колкото и никога да не бе закъснявала дори. Нямаше сили да седне на чина, да се взре в екрана срещу прожектора и да прерисува всичко на листовете си. Краката й се движеха механично из улиците на Истанбул. Забързани по своя път хора се блъскаха в нея, острите клаксони я сепваха само за миг, колкото да я подсетят да се дръпне от пътя. След това тя отново потъваше в отнесена меланхолия. Седна на една пейка на брега на Босфора и се взря в гларусите прелитащи над вълните. Те се спускаха и отлитаха. Отлитаха и се спускаха. Точно както се движеха и вълните – блъскаха се в брега, отдалечваха се. След това се отдалечаваха и пак се блъскаха в брега.

Неволно по лицето й се стекоха две сълзи и тя механично посегна към бузите си, за да ги изтрие. Но вместо това заплака още повече и задържа ръцете си. Не усети, че някой седна до нея. Тресеше се от плач, трепереше.

- Боли от самотата, нали, дъще? – същият добре познат на Лейля старец от ферибота бе седнал до нея. Тя се облегна на рамото му и продължи да плаче бурно. Той я погали по челото с грапавите си ръце. – Не е хубаво да се живее такъв живот. Живееш ден за ден. Скиташ се, луташ се, не знаеш какво ще стане с теб след секунда. Човек никога не знае какво ще му се случи след малко, но когато има някого до себе си, не мисли за това. Ала когато е сам, тази болка го потиска.

Лейля кимна с глава и избърса лицето си. Спиралата от очите й се бе размазала. Старецът й подаде кърпичка, която тя бързо пое, за да изтрие разтеклия се по бузите й грим.

- Кажи ми... какво се случи? Какво е толкова страшно, че младо момиче като теб е седнало да споделя болката си с мрачния Истанбул?

- Аз... – Лейля преглътна тежко. – Аз... за малко да... Бях на ферибота и... Щях да падна от него.

- Разбирам. Срещнеш ли се очи в очи със смъртта, след това дълго време не можеш да се отървеш от страха. Изпитвал съм го. – старецът се усмихна широко. Лейля се поутеши от тази усмивка и също се опита да извие устни. Старият човек се наведе и се взря в очите й, от което Лейля се притесни леко. – Как се казва мъжът, който те спаси, дъще?

Лейля замълча. Разбира се! Гюнеш й бе спасил живота. На него дължеше това, че все още беше тук, дишаща, в любимия си Истанбул.

- Гюнеш. – Лейля наведе очи към ръцете си, които държаха кърпичката на стареца. – Той ми спаси живота. Хвана ме малко преди да полетя надолу към Босфора.

- Хубаво име има този мъж. Гюнеш. Слънце. – старецът се усмихна. – А ти как се казваш? Познаваме се, а така и не разбрах името ти.

- Аз съм Лейля, приятно ми е. – тя подаде ръка на стареца, а той бързо я пое и се ръкува с нея.

- Аз съм Джемил, и на мен ми е приятно. – той се усмихна широко, след което се опита да стане. Лейля му помогна да се изправи и стана заедно с него от пейката. Той я хвана под ръка и двамата започнаха да се разхождат по босфорския бряг. – А твоето име означава „нощ”. Слънце и нощ. Не е ли интересно?

- Не бях се замисляла. – Лейля се вглеждаше във всяка една вълна. Една от тях, мислеше си тя, можеше да я убие. След това рязко погледна към стареца, който също я гледаше, усмихнат. – Ние с него не се познаваме добре. Аз...

- Ти си омъжена. Зная. – старецът въздъхна, прекъсвайки Лейля. Тя, всъщност, далеч не искаше да каже точно това. – Навремето и аз бях женен. Но това не ни пречеше да бъдем заедно с моята любима. Когато разбрах, че никога не съм обичал съпругата си... Когато разбрах какво всъщност представлява любовта... Осъзнах, че изпитвам към Шейда нещо така силно, нещо така завладяващо и всепоглъщащо, че нямаше как да дишам, да живея без нея. – старецът направи пауза, но не преставаше да се усмихва. – Скоро със съпругата ми се разделихме и аз заживях с Шейда. Единственото, за което съжалявам, мила Лейля, е, че твърде дълго чаках. Че твърде късно осъзнах какво е любовта и че я изпитвам именно към Шейда. Моята Шейда се спомина скоро след като заживяхме заедно – не бяха минали и четири години от съвместния ни живот.

- Родителите ми се обичаха много. Но животът ги смаза. Беднотията, лишенията... отидоха си от този свят един след друг.

- Още едно доказателство колко силна е любовта. Отишли са си един след друг – не са могли да живеят дълго разделени. – старецът се усмихна, но този път с лека горчивина. – Млада си още. Много млада. Влюбиш ли се, бори се докрай за тази любов. Колкото и трудна и невъзможна да е тя.

Телефонът на Лейля иззвъня и прекъсна стария човек. Тя го изгледа притеснено, а той й кимна, за да се обади. На дисплея се беше изписало „İlhan”. Тя се намуси леко и плъзна капачето нагоре.

- Много ми е интересно къде си... – заядливият глас на Илхан сякаш прободе Лейля в сърцето. Тя се огледа наоколо.

- В Ортакьой съм. Защо питаш?

- Ооо... Заблудената птичка се върна в клетката. Кога пристигна от Островите?

- Преди около два часа. Какво има, Илхан? Да не си се обадил, просто за да ме чуеш?

- Не ставай глупава. – той цъкна раздразнено с език. – След два-три часа на Ататюрк трябва да кацнат важни клиенти от Щатите. Ще останат тук няколко дни – не знам още точно колко. Резервирал съм за довечера „Посейдон”. А и Света Ирини – християни са, все пак – трябва да ги заведем да видят нещо красиво с кръст.

- Обичам, когато се изразяваш така красноречиво. – Лейля въздъхна тежко. – Каква е моята част от задачата?

- Ще пратя някого да ги вземе от летището. Аз ще се оправя в Посейдон. Наел съм ти хора за Ирини. Ти вземи се стегни и направи някакво интересно шоу за гостите.

- Имам на разположение по-малко от 10 часа, Илхан. Какво очакваш да направя?

- Не бъди такова бебе, Лейля! – Илхан удари с юмрук по бюрото си. – Направи всичко възможно шоуто да бъде перфектно. – чу се „свободно” и Лейля плъзна обратно капачето си. В очите й се четеше тревога.

- Както разбрах, трябва да тръгваш. – старецът пусна ръката й.

- Изглежда, трябва да организирам някакъв прием и шоу в Света Ирини, а нямам представа как ще стане това за ограниченото време, което имам. Ще ми трябва някой, който разбира от храна, някой от вътрешен дизайн, някой от... Ох, толкова много неща... – Лейля грабна чантата си и се огледа наоколо разтревожено. Старецът я потупа по гърба.

- Върви. Върви, дъще. Не се притеснявай за мен .

- Искате ли да Ви закараме някъде с таксито? – тя го погледна задъхано. Старецът изведнъж се усмихна широко-широко, сякаш го бе осенила идея.

- Мисля да отида до фериботното пристанище. Ще може ли?

- По път ни е. Елате. – Лейля отвори вратата на спрялото на светофара такси и помогна на стареца да се качи в него. Само след минути (учудващо, нямаше големи задръствания) бяха на пристанището. Лейля помогна на стария човек да слезе и отново влезе в таксито. Маха му дълго, докато колата не се отдалечи зад завоя. Старецът лека-полека стигна до касите. Млад мъж му направи място, виждайки възрастта му, и се усмихна.

- Един билет до Кинали, синко. – старецът подаде банкнотата с треперещи ръце. – Благодаря ти. Аллах да те пази.

Той се отправи плавно към пушещия и приближаващ вече ферибот. Двама яки мъже му помогнаха да се качи и да седне на долния етаж – близо до изхода. Той им благодари, кимна им с глава и се заоглежда наоколо. Около него тичаха най-различни продавачи на студени напитки.

- Гюнеш! Гюнеееееееш! – старецът веднага се обърна в посоката, от която идваше гласът. Беше възрастен мъж. Към него приближи висок, млад, с черна коса. Старецът се поизправи и направи знак на възрастния. Той потупа младия по рамото и го изпрати към стареца.

- Какво ще желаете, ефенди? – Гюнеш се наведе, за да го чуе старият.

- Колко печелиш тук, момче? – старецът се усмихна. Гюнеш също се опита.

- Недостатъчно, ефенди. Но няма какво друго да работя.

- Млад си още, ще намериш работа. Какъв ти е занаятът?

- Готвач съм. Едно време готвех по нископлатените заведения из Истанбул, но отдавна напуснах града. Аз съм роден на Хейбели – там ми е къщата, там искам да живея. Но работа там няма, а в Истанбул не искам да се връщам.

- Християнин ли си, синко?

- Ефенди... – Гюнеш огледа странно възрастния господин. Какъв ли беше? – Ефенди, как разбрахте?

- Просто питам. На Хейбели има много християни, нали така?

- Така е. – Гюнеш кимна бързо с глава. – Ще желаете ли нещо за пиене? Приятно ми е да разговарям с Вас, ефенди, но трябва да спечеля още някоя и друга лира...

- Кога за последно беше в Света Ирини, синко? – старият не се отказваше. Гюнеш го стрелна с поглед. „Ще ти покажа една красива църква, Хурие. И това ще бъде нашето място, нали? И ще я свързваш винаги с мене, нали?”

- Преди много години. – „в един друг живот”, искаше му се да каже, но не посмя. – Ефенди, аз...

- Тази вечер там ще има тържествено шоу. Ще има прием. Търсят опитни хора. Сред тях и готвач.

- Откъде знаете? – очите на Гюнеш зашариха. Не искаше да стъпва в Истанбул. Но Света Ирини... Неговото място. Нейното място. Тяхното място. Толкова години...

- Една моя позната също участва в организацията. Сподели ми, че търсят хора. – старият се усмихна. – Дай ми една вода и си помисли. Сигурно ще спечелиш за една вечер повече, отколкото за месец на ферибота. Добра възможност е. – старият бутна монетите в ръката на Гюнеш, а той му подаде водата. Гюнеш кимна и забърза към нервната госпожа, чакаща кока-колата си.

- И ще спечелиш нещо повече за една вечер, отколкото цял живот си мечтал. – старият отпи голяма глътка от студената си вода и се вгледа в мъгливата далечина.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Юни 28, 2010 10:31 pm

Изображение
VII.
Онези спомени в Ирини


"коридорите със спомени, които остаряват с безнадеждни думи..."
(Джеват Чапан – "Бастион")


Пред него се извисяваше Света Ирини. Църквата, построена още през далечния четвърти век, пазеше толкова славни моменти от историята на две империи – византийската и османската. Пазеше и неговите.

Именно тук, в голямата зала – нахълтали без позволение, забързани, едва смогващи да укротят пулса си и да нормализират дишането си, Гюнеш и Хурие се целунаха за първи път. Тук идваха толкова често – поне веднъж в седмицата. Тук той й се закле, че ще се оженят. И точно тук искаше да й предложи брак. Но не успя. Попречи му нейната смърт.

Сега, когато стоеше пред църквата, останал без дъх и без мисли в главата си, Гюнеш плъзгаше поглед по всяко камъче, по всяко лишейче, по всяко ъгълче на сградата и на двора й. Краката му се движеха машинално към входа, в него се блъскаха най-различни хора, до ушите му достигаше неясна глъчка. Очите му най-сетне се приковаха в тези на нисък, но едър мъж, който стоеше пред него със скръстени ръце и свъсен поглед.

- Днес църквата не е отворена за посетители. – той видя кръстчето на Гюнеш на врата му. Гюнеш побърза да го скрие под блузата си. – Нито за вярващи. Ела някой друг ден.

- Защо? Какво има? – Гюнеш оглеждаше наоколо. Разбира се, по случай тържеството навсякъде имаше столове и маси, дори и малка сцена, превърната в такава сякаш за ревю. Но всичко друго си беше същото като преди. – Нещо се организира ли?

- Прием. Историята е дълга, приятел. Нямаме време за губене. Освен ако не можеш да ни помогнеш, но не мисля... – мъжът понечи да го избута, но Гюнеш се усмихна и се отдръпна.

- Аз съм готвач. Ако имате нужда от такъв...

- Къде си работил?

- По ресторанти и хотели из Истанбул.

- Можеш ли да правиш най-различни ястия? Знам ли – риба, най-вече?

- Мога.

- Дайте престилка на този господин тук! – мъжът блъсна в ръцете на Гюнеш една голяма бяла престилка и го избута по едно тясно коридорче. Излязоха навън, след което влязаха в огромна каравана, оборудвана специално като кухня. – Тясно е, но за теб няма да е проблем, нали?

- Не, не. Всичко е наред.

- По-късно ще говорим за парите. Ти си свърши работата.

- А какво да готвя? – Гюнеш накара забързалия се вече мъж да се обърне за последно.

- Каквото готвиш най-добре. – мъжът му намигна. Телефонът му иззвъня и той погледна дисплея. „Госпожа Лейля”. – Постарай се. – натисна зеленото копче. – Ало? Да, всичко е наред. Да, дори и готвач намерихме. Добре, добре. Стараем се, разбира се.

Лейля трясна капачето на телефона си и с въздишка се огледа наоколо. Засега нещата вървяха по план. Уреди някаква банда, която имала добра слава из Турция (макар тя да не слушаше такъв тип музика), намери и манекенки, които да представят моделите й. Ако Илхан искаше да впечатли гостите си с бизнес, то и тя трябваше да се възползва възможно най-добре, за да представи себе си. Мечтаеше един ден да създаде истинска собствена линия, да печели сама парите си, да бъде независима.

- Госпожице Лейля, манекенките не достигат. Ще се ни нужни още, но няма как да ги наемем за един-два часа.

- С какви сервитьорки разполагаме? С колко?

- С четири. Останалите са мъже.

- Колко модели имаме?

- Останаха един костюм и три рокли. Както и официалната розова – специалитетът на колекцията Ви.

- По дяволите! Една манекенка! Една манекенка не ни достига! – Лейля се заозърта наоколо. Само мъже. Или жени, които далеч не ставаха за моден подиум. – Добре, Мериам, ти я облечи, тогава!

- Госпожо Лейля, знаете, че е невъзможно. Отговарям за доста други неща относно ревюто. – тишина. Чуваше се само шумоленето на платовете. – Облечете я Вие! А и любимата Ви от колекцията!

- Мериам, съзнаваш ли, че Илхан ще ме... – Лейля огледа манекенките. Беше безнадеждно. – Добре, права си. Ще облека роклята. А... когато започне ревюто, ще извикаме сервитьорките, за да имат време да се преоблекат и да ги гримират. Оставям те за малко, отивам да видя какво става с украсяването. – Лейля се усмихна набързо и се затича. Разбира се, Илхан щеше да й мърмори, че го излага, че е станала за смях, че... още стотици неща – само и само, защото щеше да облече прекрасната розова рокля от сатен. Но какво пък? Тя обичаше да бъде винаги срещу него. А и мнението му не я засягаше.

- Какво става тук? Всичко наред ли е? – Лейля се обърна към ниския едър мъж.

- Да, госпожо Лейля. Нали Ви споменах – дори и готвач намерихме. Явно е чул отнякъде за приема – сам дойде.

- Добре, надежден ли е?

- Имаме ли голям избор? – мълчание и от двамата. Лейля стисна устни и кимна с глава. Въздъхна дълбоко.

- Нямам много време, момчета. – тя потупа мъжа. – Трябва да се прибера до вкъщи и да се преоблека. Най-вероятно съпругът ми ще пристигне с гостите от летището преди мен. Не се притеснявайте, работите перфектно. Ако междувременно се случи нещо, обадете се! – Лейля изтича към колата, бързо влезе, натисна газта. Стигна сравнително бързо до Бебек. Главата я болеше ужасно, виеше й се свят. Затвори очи и се подпря на вратата на апартамента, докато влизаше. Пред нея изплава моментът от ферибота. Ледените пръски на разбиващите се в желязото босфорски вълни сякаш полепнаха по лицето й. Тя отвори очи и разтърси глава. Всичко беше отминало. Сякаш никога не се бе случвало. Тя събу бързо обувките си и влезе в банята.

„Нали знаеш колко много обичам, когато готвиш рибата по този твой специален начин, любов моя?”

„Зная, Хурие, затова винаги така ти я приготвям.”

Гюнеш добави още малко лимонов сок. Седмото му ястие за днес. Най-любимото му. Най-любимото на Хурие. Не беше готвил оттогава. Толкова много „не беше оттогава” за един ден. Телефонът му иззвъня. Той изплакна ръцете си и го погледна.

- Гюнеш, сине? Смрачи се! Кога ще се прибереш? Наближаваш ли вече Островите?

- Майко, по-добре си лягай. Ще се прибера чак на сутринта.

- Какво се е случило? Гюнеш, добре ли си? Къде си?

- В Истанбул.

Последва дълга и тягостна тишина. Какво правеше синът й в Истанбул? Беше се зарекъл повече да не стъпва на брега му. Беше започнал работата на ферибота, за да не му се налага да се разхожда из носещите му тъга и болка истанбулски улици и квартали. Какво се случваше?

- Добре ли си? – майка му още веднъж повтори въпроса си – този път по-бавно и по-тихо.

- Да, майко, добре съм. Готвя за един прием. Ще спечеля доста пари, а е само за една вечер.

Още нещо, което я порази. Гюнеш готвеше? Колко време беше минало... Нещо ставаше със сина й. Боже, бди над него! Иисусе Христе, закриляй го!

- Ще затварям. Имам много работа. А ти не се тревожи, мамичко. Аз съм добре. Ще се видим утре сутрин. – Гюнеш й прати въздушна целувка по телефона и затвори. Рибата беше почти готова.

Лейля пръсна малко от любимия си парфюм и оправи колана на полата си. Беше облечена напълно естествено за прием – сдържано, елегантно. Не искаше да се набива на очи и да се откроява – тази роля щеше да изиграе любимата й розова рокля. Искаше да я използва като свое собствено оръжие да прикове погледите. Заслужаваше го. Грабна бялата си чантичка и излезе.

Реши да вземе такси. Илхан не й се обаждаше – предположи, че вече беше твърде почерпен, за да се занимава с това. Разбра от доверените си хора, че всички от летището са пристигнали, че идвали и други гости. Очакваше да има много хора, но явно подобни новини се разпространяваха твърде бързо из иначе огромния Истанбул – беше повече от пълно.

Лейля успя да си пробие път през тълпата, да даде няколко съвета на помощничката си за ревюто, след което да си вземе чаша с шампанско от един от сновящите наоколо сервитьори, и да приближи към най-важните гости на вечерта.

- Вие трябва да сте съпругата на Илхан! – една от жените вдигна чашата си с шампанско към тази на Лейля. Усмихнаха се една на друга. Към тях дойдоха и мъжете от групата. Зад Лейля бавно приближи и Илхан. Прегърна я небрежно през кръста.

- Да Ви запозная. Съпругата ми... Лейля. – Лейля се ръкува с един от мъжете. – А това, мила, са моите бъдещи съдружници. Идват директно от Чикаго.

- Разбрах, че следвате моден дизайн. – жената се усмихна широко. Огледа се наоколо и спря погледа си на сцената. – Ще имаме ли удоволствието да видим нещо Ваше?

- А, не. Лейля не е... – Илхан понечи да се вмъкне в разговора, но бе прекъснат от Лейля.

- Да, разбира се. След няколко минути ще започне ревюто с няколкото ми модела. Малко са, все още се уча.

- Дано един ден да се радвате на своя собствена линия. – един от мъжете се усмихна и вдигна чашата си в знак на тост. Илхан веднага се отзова и изпи съдържанието на своята на екс. Взе следваща от таблата на стоящия наблизо сервитьор.

- Момичета, време е. – помощничката на Лейля намигна на сервитьорките, които бързо свалиха престилчиците си и изтичаха зад сцената. Ниският едър мъж нахълта в караваната при Гюнеш, който в момента миеше със студена вода лицето си.

- Добре се справяш – браво. – мъжът потупа Гюнеш по гърба. – Виж. Имаме малък проблем. И четирите ни сервитьорки за малко трябва да се изявят като манекенки. Тоест – трябват ни сервитьори. Ще се справиш ли? За не повече от 20 минути. Ще ти добавим към парите.

- Да, да, няма проблем. – Гюнеш грабна подадената му от мъжа риза и бързо се преоблече. Размени готварската престилка със сервитьорската. Излезе навън и пое подадената му табла.

- Извинете, ще ви оставя за известно време. – Лейля кимна с глава на гостите от Америка. Илхан я хвана грубо за лакътя и я изгледа въпросително. – Пусни ме. Идва най-интересното от шоуто. – той се усмихна лукаво и леко я побутна. Тя изтича зад кулисите.

- Гримьорката е готова. Всичко е наред.

- Сервитьорките започнаха да излизат вече, нали?

- Да, редуваме ги с манекенки. Има около десетина минути до Вашето излизане.

- Не слагайте много грим. Трябва да наблегнем над роклята – тя е важната. – Лейля бързо изтича зад паравана. Очите й следяха стрелките на часовника. Нагласяваше се пред огледалото. Нещо не й харесваше. Твърде къса? Твърде разголена? Не, не. Беше дълга. Не... Тик-так...

- Госпожо Лейля, подгответе се. Още две манекенки и сте Вие.

- Направете ми представяне. Нужно ми е време. – Лейля реши да пусне косата си. Беше се леко накъдрила и падна като буйни вълни над раменете й.

- Дами и господа! Моля, посрещнете авторката на всички тези прекрасни модели... Госпожа Лейля Джихангир!

- Ей, ти! Ела насам! – Илхан издърпа Гюнеш за ризата и грабна една от чашите от подноса му. Вече не знаеше коя подред му беше, виждаше размазано, беше му необяснимо забавно. – Това е моята женичка! Ще я убия! Само да ми падне!

Гюнеш побърза да се отдалечи от залитащия Илхан. Аплодисментите се увеличаваха с всяка изминала секунда, проглушаваха ушите му. Той се задушаваше. Това място, тези стени, онези спомени. Остави полупразния поднос на близката масичка и отхлаби папийонката си. Проследи удивените погледи на всички. Бяха насочени към сцената. Дълги крака, стройно тяло, ефирна розова рокля, нежни ръце с безумно дълги и тънки пръсти, вълнисти кестеняви коси и широка усмивка зад бледорозови устни. И две сиви очи, които в този момент се впиха в неговите черни. Гюнеш и Лейля потрепнаха едновременно.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Юли 26, 2010 12:22 pm

Изображение
VIII.
Мъглива истанбулска нощ


"Най- краткият път между две сърца:
две ръце, протегнати една към друга
и понякога докосващи се едва-едва
с върховете на пръстите."
(Джемал Сюрейя – "Две сърца")



Лейля бутна поднесените й букети в ръцете на асистентката си и се огледа наоколо. Нямаше и следа от Гюнеш. Вместо него тя видя втренчения в нея поглед на Илхан и приближаващата му фигура. Искаше да се дръпне от него, да не разговарят сега, да не чува хапливите му думи на подпийнал глупак, но нямаше сили да стори нищо от това.

- Ти полудя ли? – Илхан вкопчи пръсти в малката й ръка. – Знаеш ли как ме изложи?

- Не съм те изложила, Илхан. Напротив – направих събитието даже още по-интересно. – тя положи неимоверна сила, за да откъсне ръката си от неговата.

- Поздравления, Илхан бей! Изключително шоу! Лейля ханъм, бяхте повече от невероятна! – един от партньорите на Илхан от Америка го потупа по гърба и отмина с усмивка на лице. Лейля погледна иронично към Илхан.

- Ти си моя съпруга, Лейля. Знаеш ли как те гледаха мъжете?

- Не започвай тема, в която не си вещ, Илхан. Сякаш много те интересувам. Сякаш... – докато се опитваше да убие съвсем ентусиазма на Илхан с празни приказки, Лейля забеляза излизащия от църквата Гюнеш. – Какви са ти плановете оттук нататък?

- Какви са „ни” плановете. Прибираме се. Заедно. – Илхан отново хвана грубо за ръката Лейля и я поведе към изхода. Няколко души ги срещнаха и ги поздравиха преди да излязат. Лейля не изпускаше от очи изчезващия в далечината Гюнеш. Най-накрая издебна подходящ момент и се изтръгна от Илхан. – Лейля! Лейля, веднага влез в колата! Веднага!

Наоколо нямаше хора. Илхан беше паркирал колата на усамотено място. Лейля не искаше да се качва. Първо – не желаеше да се вози в колата на пиян шофьор. Второ – знаеше как щеше да завърши всичко това. Щяха да се приберат в дома им в Бебек и Илхан щеше да се държи ужасно грубо с нея в леглото. Тя направи крачка назад.

- Лейля! Не ме карай да ставам лош! – Илхан заобиколи колата и приближи към нея. – Качвай се веднага в колата или...

- Стига, Илхан. Не си в състояние да караш. Вземи си такси. Аз ще отида в Reina, например... Не искам да се прибирам тази нощ у нас. – тя се огледа наоколо. Гюнеш беше изчезнал.

- Достатъчно! – Илхан удари по предния капак на колата. Само за части от секундата вече беше пред Лейля, бе я приклещил до вратата на колата с едната ръка, докато с другата сновеше под роклята й. Тя се разбунтува. Опита се да го изблъска с крака, но колкото и пиян да беше Илхан, той бе доста по-висок и силен от нея. Лейля понечи да изпищи и го направи, но й се стори, че викът й заглъхва само секунди след като е излязъл от устата й. Заплака неусетно, чувствайки зловеща неприязън към всяко докосване от страна на Илхан по нейното тяло.

„Помощ!” Гюнеш се обърна рязко назад. Не виждаше нищо. Силуети на дървета, на сгради в далечината, тъмнина. Викът повече не се повтори. Даже Гюнеш не беше сигурен дали бе чул правилно. Краката му машинално се задвижиха в посоката, от която му се причу зовът. След малко пред себе си видя силуетите на двама души. Присви очи и разпозна в тях мъж и жена. Жената се бореше отчаяно с мъжа, който необуздано се опитваше да я насили. Неусетно и за самия него, Гюнеш скочи върху мъжа откъм гърба му. Мъжът реагира с тласък назад, който изблъска Гюнеш в някаква стена. Странно, в тъмнината дори не беше видял, че зад него има стена. Чу се хлипане – вероятно жената плачеше. За части от секундата Гюнеш погледна към нея. В сивите й очи за кратко се отрази блясъкът на луната. Гюнеш разбра.

- Какъв си ти, бе? – Илхан се опитваше да фокусира Гюнеш. – Аз съм съпругът й – мога да правя с нея каквото и когато искам.

- Бягай. – Гюнеш се обърна набързо към Лейля, която се давеше в плача си. – Лейля, бягай, за Бога! Отиди на фериботното пристанище! Бягай!

Краката й трепереха, но тя намери сили да се затича в неизвестна за нея посока. Когато излезе на булеварда, спря такси и го упъти към пристанището. Не знаеше какво става, не знаеше къде се намира. Преминаваше по улици, булеварди, малки калдъръми, но се чувстваше чужда. Това не беше нейният Истанбул. Какво ставаше?

Не беше трудно за Гюнеш да се справи с пияния Илхан. Нанесе последен юмрук в лявата част на лицето и се изправи. От горната му устна течеше обилно кръв, имаше рани по цялото лице. Главата го болеше – при едно от няколкото изблъсквания от страна на Илхан в стената, Гюнеш се беше ударил много лошо в тила. Слава Богу, не беше загубил съзнание, макар сега да му се виеше свят.

Огледа се наоколо. Тъмнината ставаше все по-гъста. Главата все повече му тежеше. От устната му шуртеше река кръв. Той я избърса непохватно с опакото на ръката си и тръгна с бърза крачка в посоката, в която преди малко бе тръгнала Лейля. Трябваше да стигне по-бързо при нея. Сигурно... сигурно се измъчваше. Той забърза крачка до такава степен, че не усети кога беше вече започнал да тича. Стигна до булеварда и спря такси.

Откри Лейля седнала на една пейка, вперила очи в Босфора, покрила с ръце устата си. Сълзите се стичаха по лицето й, но тя вече не ридаеше необуздано. Седеше като хипнотизирана, а погледът й изразяваше непотнятност, отчужденост, отчаяние. Гюнеш застана пред нея. Очите се придвижиха бавно по него, спирайки се на лицето му. Лейля се размърда и стана. Протегна ръка към лицето на Гюнеш, но я спря във въздуха. Гюнеш я хвана в своята.

- Имаш много рани... – гласът й беше почти заглушен от босфорските вълни.

- Ще ги дезинфекцираме у дома. – той направи опит да се усмихне, за да я успокои.

- Аз... – Лейля дръпна ръката си от неговата и скръсти ръце. Отмести глава настрани. Погледът й беше привлечен от продавач на гевреци. Какво правеше в този късен час навън? Нямаше ли проблеми? Или не – имаше предостатъчно, затова продаваше гевреци в късните часове на нощта. – Аз ще вървя.

- Къде?

- Ще отида до някой клуб. Илхан е прекалено пиян. Няма да си спомни почти нищо от случилото се. Ще се прибере вкъщи и ще заспи. И аз ще се прибера у дома след няколко часа – ще го изчакам да заспи. – Лейля оставаше все така вгледана в продавача на гевреци. Въздъхна тежко. – Благодаря, че беше там тази вечер. Благодаря, че ме спаси. Той ми е съпруг, но тази вечер пи много и...

- Няма да се прибереш тази нощ у вас. Идваш с мен. – Гюнеш й посочи с поглед спрелия зад тях ферибот. Лейля обходи с поглед пристанището.

- Не, аз...

- Ще се качвате ли? – един от пътниците се усмихна на Лейля, оглеждайки я от глава до пети. Гюнеш я хвана за ръка и я придърпа към ферибота.

Клатушкайки се, Лейля седна на първата пейка, която видя. Гюнеш приближи до нея, след което бавно седна на отсрещната пейка.

Истанбул бавно чезнеше зад тях. Хилядите му разноцветни светлини се губеха в мъгливата нощ, плъзгайки се по бурните води на Босфора. Тази нощ Истанбул не беше същият. Тази нощ той носеше нещо друго, по-особено, по-различно.

Лейля не усети кога затвори очи и се унесе. Тялото й пулсираше, цялата трепереше. Сълзите изсъхваха на лицето й. Устните й се отваряха, когато нервно бълнуваше. Мяташе се през няколко минути неспокойно настрани. Сцената отпреди минути оживяваше пред очите й като истинска.

На отсрещната пейка Гюнеш също се отпусна и задряма. Главата му не го държеше, тежеше му, караше го да се чувства замаян. Пред очите му се появи руса жена със сини очи. „Гюнеш, любими мой, какво би направил за мен?” „Всичко, Хурие.” „Би ли пребил някого до смърт, за да ме спасиш?” „Бих го убил дори, Хурие. Никой не може да те наранява. С мен винаги ще си в безопасност.”

Сирената на ферибота стресна едновременно Гюнеш и Лейля. Двамата отвориха очи, за да видят надписа „Хейбелиада”. Станаха заедно. Гюнеш понечи да подаде ръка на Лейля, но тя избърза напред. Необяснимо и за нея самата, нямаше сили да го погледне в очите. Нещо отвътре я стягаше, караше я да се чувства безпомощна.

Двамата вървяха в двата края на улицата без да проговорят. Тишината на острова бе прекъсвана единствено от отекващите в далечината вълни на Мраморно море, разбиращи се в кея. Стъпките им бяха приглушени от вятъра.

Лейля спря пред „Хана на Химмет” и погледна към Гюнеш. Той спря няколко крачки по-надолу.

- Тази нощ ще спиш у нас. Къщичката ни е малка, но не се притеснявай. Химмет днес не работи, тъй като се навършва година от смъртта на тъща му и цял ден правят помен.

Лейля машинално пристъпи напред. Още няколко крачки и двамата се озоваха в малко китно дворче със сгушена по средата му къщурка. Влязоха тихо, пристъпвайки едва-едва, на пръсти. Гюнеш влезе в стаята си и бързо излезе от там с чаршафи, одеало и възглавница. Хвърли ги на дивана и направи знак на Лейля да влезе в стаята му. Тя пристъпи внимателно, оглеждайки се предпазливо наоколо.

- Това е моята стая. Аз ще спя в хола, на дивана. Майка ми спи в кухнята. Ако имаш нужда от нещо, кажи. – той опита да излезе, но Лейля се обърна рязко и прикова очи в неговите. Минаха повече от 10 секунди, в които се гледаха така. „Единствено ти можеш да ме гледаш дълго в очите, Хурие. И единствено ти можеш да караш сърцето ми да бие лудо, когато го правиш.” Гюнеш въздъхна силно, за да приглуши ударите на сърцето си.

- Нали каза, че ще дезинфекцираме раните ти? – Лейля огледа лицето му. От горната му устна течеше кръв.

- Аз ще се справя. Не се бой. – той кимна с глава и затвори вратата. Главата все повече и повече му тежеше. Отвори едно шкафче и извади от там кислородна вода и спирт, взе и памук и лепенки. Седна на дивана и се зае да почиства раните си, доколкото може.

Лейля се огледа в стаята, която беше озарена от лунната светлина. Леглото не беше голямо, но беше удобно. Хвърли бърз поглед по тялото си – роклята й беше съсипана, мръсна, скъсана. Не можеше да спи така. Стана и отвори високия гардероб. Имаше стари, мъжки дрехи, а на горния рафт имаше светлосиня блуза, която блестеше. Лейля я грабна – беше женска туника, обсипана с пайети. Не намери нищо друго, затова съблече роклята и облече туниката. Затвори леко гардероба и отвърза косата си, оставяйки я да пада свободно на раменете й. Чу леко изохкване от съседната стая и се приближи към вратата. Отвори я бавно. Гюнеш обаче я забеляза.

- Да ти помогна ли? – тя шепнеше, за да не събуди майка му. Не дочака отговор, а направо влезе в хола. Гюнеш я огледа. Любимата туника на Хурие. Пазеше я с години на горния рафт на гардероба. Когато го отваряше, обичаше да вдъхва аромата й, но с всеки изминал ден той все повече изветряваше.

- Намерих я на горния рафт на гардероба. Нямаше какво друго да облека. Роклята...

- Няма проблеми. – той погледна към пода. Ръцете му затрепериха. Лейля седна до него на дивана. Голото й коляно докосна неговото.

- Дай да ти помогна. – тя бързо грабна памука и спирта от ръцете на Гюнеш и обърна лицето му към себе си. Огледа го. Беше се справил с почти всички рани, освен с неспирно шуртящата кръв от горната му устна. Тя напои памука с мъничко спирт и съвсем леко докосна устната му. Той потръпна и се дръпна инстинктивно назад.

- Щипе, нали? – Лейля се усмихна при кимането на Гюнеш и пак се наведе към него. Отново докосна устната му. Действаше съсредоточено, стараеше се да спре кръвта. Гюнеш, на свой ред, се взираше в светлосинята туника. Какво правеше Лейля тук? Защо беше с туниката на Хурие? Защо го докосваше нежно и внимателно, а той й позволяваше? Коя беше тя, за Бога?

Лейля напои още едно памуче и напълно попи кръвта от устната на Гюнеш. Грабна една от лепенките на масата и грижливо я сложи върху раната. Усмихна се весело. Очите й се взряха в тези на Гюнеш.

- Лека нощ. – тя се усмихна още по-широко и стана от дивана. Той я хвана за ръката в последната минута. Пръстите й заеха празното пространство между неговите. Страхуваше се да не стисне ръката й прекалено силно – сякаш беше малко врабче, чието крехко телце можеше всеки миг да си скърши. „Колко изящна ръка имаш, Хурие! Виж, и пръстите ти съвпадат с празнотата между моите напълно...” „Това е знак от съдбата, Гюнеш. Ако някога си намериш друга, чиито пръсти да попълват празнотата между твоите още по-прецизно и от моите, значи тя ще е предопределена за теб...” Гюнеш неусетно допря устните си до пръстите на Лейля. Усети как тя потреперва, след това извърта ръката си в неговата. Той целуна дланта й. Тя продължи да трепери.

- Благодаря ти. – Гюнеш се страхуваше да отмести погледа от изящната й малка ръчичка. С всяка изминала секунда усещаше, че все повече предава Хурие. – За това, че спря кръвта. Благодаря. – той пусна с голямо усилие ръката й и погледна настрани. Сълзите напираха в очите му, не искаше Лейля да го вижда така.

Тя дръпна ръката си и я хвана с другата. Лицето й беше станало по-бледо от обикновено. Смутено се усмихна.

- Лека нощ. – влезе набързо в стаята си и се опря на затворената врата. Лунната светлина се отрази в пайетите на светлосинята туника. Две сълзи се стекоха едновременно от очите на Лейля и тя веднага сложи ръце на лицето си, за да ги попие. Всяка нощ досега тя беше с различен. А тази нощ... и тя, и всичко друго беше различно.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пет Авг 13, 2010 11:06 am

Изображение
IX.
Стръмната улица


"пред очите ми са твоите очи,
които нито един стих не успя да състари"
(Йълмаз Ердоан – "Жив въглен")


Слънчевата светлина едва-едва се процеждаше през клонките на дърветата и осветяваше мебелите в малката къщичка. Гюнеш подтичваше след майка си, но се стараеше да го прави на пръсти, да не вдига много шум, да говори шепнешком. Майка му сложи приборите на масата, а той изтича до кухнята, за да вземе още един комплект. Тя го изгледа учудено.

- Гостенин ли имаме? – Гюнеш кимна с глава и бързо седна на масата. – Кога дойде? Защо нищо не си ми казал?

- Снощи. Имаше малък проблем, затова се наложи да остане тук... – въпреки тихия разговор, Лейля се беше събудила. Протегна ръце, изтърка очите си и внимателно отвори вратата на стаята. Видя, че диванът, на който през нощта беше спал Гюнеш, беше оправен, затова реши, че всички са се събудили преди нея. Излезе уверено от стаята. Лъчите на слънцето се отразиха в пайетите на туниката. Майката на Гюнеш се обърна по посока на току-що влязлата Лейля и веднага нададе сподавен писък. Сложи ръце на устата си.

- Хурие! – майката потрепери. Зениците й се разширяваха, задушаваше се. Гюнеш се втурна към нея, докато Лейля не разбираше какво точно става.

- Майко, успокой се! Това не е Хурие! Не е! Успокой се!

- Това е нейната дреха! Хурие, дъще, от оня свят ли се върна? Да накажеш сина ми ли? Хуриееее! – майката махаше с ръце и се вайкаше. Гюнеш отпрати Лейля с поглед към стаята й, за което дори нямаше нужда – уплашена, тя сама изчезна от стаята и се зае да се преоблича. Изчака уплахът на майката да премине. Изведнъж настана тишина и Лейля плахо отвори вратата. Срещна строгия поглед на Гюнеш.

- По-добре ли е вече? – Лейля пристъпи към него. Той извърна глава настрани.

- Да, отиде да се помоли. Ще закусиш ли?

- Не, ще се прибирам в Истанбул. Няма нужда да ви притеснявам повече. – Лейля направи опит за усмивка. Гюнеш грабна якето си.

- Ето, облечи го. Навън е хладно. Ще те изпратя до ферибота.

- Ти няма ли да се качиш на него? – Лейля потърси с поглед очите на Гюнеш, но той пак се извърна настрани.

- Днес мисля да не отивам на работа. Видя как се чувства майка – по-добре да остана с нея. – външната врата изскърца.

- Иисусе, Богородице, закриляйте сина ми! – тихите думи на майката достигнаха до ушите на Лейля. Тя потрепери и пребледня. Гюнеш прехапа устни и излезе навън. Лейля го последва, но той постепенно ускоряваше крачка.

- Закъде се забърза? Чакай, не мога да те настигна! – запъхтяна, Лейля притичваше по стръмната улица. Гюнеш спря рязко и се обърна към нея.

- Какво има? – в очите му блестяха малки сълзички. – Видя примитивната ми къщичка и жалкия ми живот! Видя, че освен майка си, никого си нямам! Видя, че ни измъчва споменът за една... за една жена, която значеше твърде много за нас! Видя, че съм християнин! Стига ли ти? Сега отиди в Истанбул, върни се при твоя съпруг-изверг, живей щастливо!

- Гюнеш... – Лейля прошепна името му. Досега бе виждала Гюнеш като суров, строг, силен. В този момент обаче сълзите напираха все по-силно в очите му и той заплака. Тя приближи до него и обхвана с ръце главата му. Замъглените му от сълзите очи я гледаха с болка. Тя се опита да попие сълзите с пръсти.

- Остани... – със сподавен шепот, той хвана двете й ръце във своите и стисна здраво пръстите й. Сивите й очи шаваха по неговите черни. – Остани, Лейля. Не ме изоставяй, моля те...

- Коя е Хурие? – Лейля се престраши да зададе въпроса шепнешком. Гюнеш, разбира се, веднага реагира остро. Пусна ръцете й рязко и се обърна с гръб към нея. Настъпи твърде дълго мълчание, продължило може би минути.

- С Хурие се запознахме случайно. Тогава имах и едно малко апартаментче в Истанбул – в Султанахмет. Бях готвач – постоянно сменях работата си, а накрая ме наеха и в престижен хотел. Постепенно забогатявах, носеше ми се слава. Една вечер в хотела влезе Хурие, с родителите си. Носеше копринена бяла рокля – същата като твоята, когато с теб се срещнахме за първи път на Острова, помниш ли?

- Да... – Лейля кимна леко с глава.

- Беше толкова красива и така нежна и крехка... Руси коси, сини очи... Най-прекрасната жена, която бях виждал някога. Беше срамежлива, не вдигаше поглед към останалите хора в салона. Но мен ме забеляза и задържа очите си по-дълго на моите. Усмихна ми се. Още тогава разбрах, че тя ще бъде моята любов. – Гюнеш си пое въздух и след това издиша. Малко облаче излезе от устата му. – Бяха най-хубавите месеци в живота ми. Любовта ни растеше все повече с всеки изминал ден. Беше ме страх всеки път, когато се разделяхме с Хурие, че може никога повече да не бъда с нея. Но на следващия ден пак бяхме постоянно заедно, пак се смеехме, пак едва доловимо докосвах русите й коси...

Лейля приближи към Гюнеш и сложи ръка на гърба му. Той се усмихна с ъгълчето на устните си.

- За първи път се целунахме в Света Ирини. Да ти говори нещо? – той извъртя очи към Лейля. Тя се усмихна.

- Приемът. – Гюнеш кимна с глава. Обърна се изцяло към Лейля и я погледна с умиление. Сълзите в очите му още блестяха.

- Обещах й, че именно там ще се оженим, а и исках да й предложа брак пак точно там. – Гюнеш сви устни и наведе глава. – Но... не успях.

- Какво се случи?

- Хурие беше мюсюлманка. – Гюнеш се опита да се усмихне, но не се получи. Лейля извъртя главата си настрани. – На нас това не ни пречеше, но... родителите й научиха. Майка ми, колкото и да обожаваше Хурие, често ни предупреждаваше да внимаваме, защото богатите родители нямаше така лесно да дадат дъщеря си на християнин. Беше права. Баща й застана срещу нас, опитваше се всячески да ни раздели.

- Защо не избягахте?

- Исках. Настоявах. Хиляди пъти го предлагах на Хурие, но тя, макар също да копнееше за това, се страхуваше.

- Какво стана?

- Баща й осъзна, че няма да ни раздели по никакъв начин, затова реши да действа възможно най-дръзко. Пожела да омъжи Хурие за друг, за мюсюлманин. Аз не знаех. Хурие ми го каза в нощта, когато... – гласът на Гюнеш потрепери. Лейля го стисна здраво за ръката. – Хурие се хвърли в бурните води на Босфора. Сложи край на живота си. Не можа да се примири с това да се омъжи за някого другиго. Умря пред очите ми. А аз... аз... аз не можах да я спася, Лейля! Не можах да спася съществото, което обичах повече от себе си! – Гюнеш се давеше в сълзите си. Лейля се надигна на пръсти и го прегърна. Той я притисна силно до себе си и вдъхна аромата й. Толкова нежен, толкова красив...

- Ти не си виновен, Гюнеш! Не си могъл да направиш нищо. Хурие е преценила, че така отървава и двама ви от един изключително тежък бъдещ живот. Спасила е и двама ви. Рискувала е живота си. Виж, и тя те е обичала повече от себе си!

- Знаеш ли какво ми каза тя в последния си миг, Лейля? – Гюнеш леко се отдръпна от Лейля. – Че никога не съм й казвал „Обичам те”. Това наистина е така. Страхувах се, че мога да я изгубя, ако й разкрия слабостта си. А я изгубих като не го сторих.

- Никога не се страхувай да показваш чувствата си, Гюнеш. Нито се страхувай от това да признаеш, че обичаш. – Лейля избърза с ръка сълзите от лицето му. – Аз съм сигурна, че Хурие е знаела колко много я обичаш.

В далечината се чу сирената на приближаващия Острова ферибот. Гюнеш кимна с глава и сам избърса сълзите от лицето си. Тръгна надолу по улицата.

- Къде отиваш? Нали нямаше да ходиш на работа днес? – Лейля се провикна след него. Гюнеш не се обърна, а продължи плавно надолу.

- Изпращам те до ферибота за Истанбул.

- Няма да се върна в Истанбул. – Гюнеш спря рязко и се обърна към Лейля. Тя се усмихна широко. – Помоли ме да остана, не помниш ли?

- Лейля, аз...

- Ще отседна в хана на Химмет, за да не притеснявам повече майка ти. – тя свали якето му от гърба си и му го подаде. – Синята туника е била на Хурие, нали?

Гюнеш кимна с глава и взе якето си от нея.

- Да отидем да те настаним в хана! – усмихна й се широко.

- Няма нужда. Ще се справя и сама. Ти се погрижи за майка си. – тя също му отговори с усмивка и тръгна нагоре по улицата.

- Лейля! – гласът на Гюнеш я накара да спре и да се обърне. – Ще се отбия след около два часа през хана. Ще си направим една хубава разходка, ще те разведа из Острова.

- Добре, ще чакам. – тя се усмихна и прехапа устни. Пак тръгна нагоре по улицата.

- Лейля! – тя се засмя и отново се обърна.

- Да, Гюнеш? – двамата замълчаха и дълго време се гледаха.

- Благодаря ти, Лейля.

- За какво, Гюнеш?

- За това, че ме изслуша. За това, че остана. За това, че те има. – той й се усмихна плахо и влезе в двора на къщичката. Лейля усети как се изчервява, наведе глава и за пореден път продължи нагоре по улицата. Истанбул остана зад гърба й.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Вто Сеп 07, 2010 10:38 pm

Изображение

X.
На разходка из Острова


"Така те обикнах -
толкова си себе си!"
(Джемал Сюрейя – "Парк")


Ниските токчета, тропащи по стария паркет, накараха Гюнеш да се обърне. Очите му се приковаха в розовия педикюр, той се усмихна едва забележимо, след което плъзна погледа си нагоре по тънките стройни крака. Пропусна с усмивка леко по-заоблените и несъразмерни коленe, обходи внимателно с очи всяка дребна извивка и гънчица на кремавата рокличка. Спря се на черния колан с кремаво цветче, след това направи кратка пауза на заоблените гърди, прикрити с плътно деколте. Мина през тънката бяла шия, брадичката, полуотворените устни, леко чипото носле. Стигна до сивите очи. Осъзна, че Лейля му се усмихна.

- Ако искаш, мога още да почакам. – тя слезе още малко по стълбите и приближи до него.

- Извинявай, аз... Бях се замислил. – той се усмихна неловко и й направи път, отваряйки пред нея вратата на хана. – Къде искаш да отидем?

- Гюнеш? – тя леко повиши гласа си, тъй като той беше избързал нетърпеливо напред. Обърна се към нея. – Ще се разходим, да. Не държа да ми показваш острова, просто искам да седнем на хубаво и спокойно местенце и да поговорим.

„Хурие...”, помисли си Гюнеш, но единствено кимна леко с глава и продължи напред. „Ще говорим за Хурие. Сега сигурно е нетърпелива да надникне докрай в душата ми. Разбира се – веднъж разкриеш ли се, Гюнеш, всички гледат да разнищят нещата до самия им край.”

- Знаеш ли... – Лейля подтична бързо след Гюнеш и го настигна. Той позабави малко крачката. – Когато те видях в Reina, се чудех защо си толкова недостъпен и студен, а...

- В Reina ме сваляше, помниш ли? – Гюнеш вдигна очи и се подсмихна. Забеляза поруменелите бузи на Лейля. Тя сведе поглед.

- Както и да е. Не трябваше да започвам тази тема. – тя се изкашля тихо. Гюнеш я хвана за ръката. Тънките й дълги пръстчета се плъзнаха по дланта му.

- Не. Съжалявам за това, че се държах така зле с теб тогава. Не трябваше.

- Защо беше в Reina? Той е клуб за забавления, а ти нито се забавляваше, нито...

- Беше рожденият ми ден. – Гюнеш отдели ръцете си от тези на Лейля и ги мушна в джобовете на панталона си. – Всяка година с Хурие празнувахме там рождените си дни. Веднъж исках да пропусна – тя не се чувстваше добре, беше дори вдигнала лека температура. Но Хурие настояваше и все пак отидохме. „Традиция ни е,” казваше. Затова бях там. Празнувах. А всъщност скърбях.

- И аз празнувам винаги там рождените си дни. – Лейля се усмихна тихо. – Впрочем, той е точно след седмица. Ще дойдеш ли?

- Аз... – Гюнеш поклати отрицателно глава. Видя малка пейка наблизо и седна на нея. – Не мисля. Не обичам Истанбул, избягвам да ходя там.

- Но беше в Света Ирини.

- Това е различно, Лейля. Трябваха ми пари. Майка ми е стара и болна, нужни са й лекарства. Баща ми почина преди време. Никого си нямаме. А само от разнасянето на напитки из фериботите хляб не се изкарва.

- Как разбра за приема?

- Един старец ми каза.

„Дядо Джемил – само той ще е!”, помисли си Лейля и поклати глава с усмивка. Седна до Гюнеш, сгъвайки единия си крак.

- Ти си като нея, знаеш ли? – Гюнеш вдигна рязко очи към Лейля. Нейните шаваха по неговите въпросително.

- Какво?

- Точно като Хурие си, Лейля! С всеки жест, с всеки поглед, с всяка дума ми напомняш за нея! – той се присегна да докосне ръката й, но усети, че е твърде рисковано и я дръпна обратно назад. Лейля наведе глава. Косата й се спусна по раменете.

- Омъжих се за Илхан, защото нямахме никакви пари. Баща ми беше починал, майка ми също умираше. Бях сам-самичка, нямах си никого. Всяка нощ различни мъже ми казваха, че съм тяхната приказка, че съм тяхното съкровище, че съм най-красивата на света. Единствено Илхан обаче пожела да вземе това „съкровище” при себе си и да му даде малко пари, да му помогне. Не защото ме съжали или защото ме обичаше – той само славата и властта обича. Направи го, защото застаряваше, трябваше му уж някакво семейство за пред обществото. Е, не ми помогна. Скоро след сватбата майка почина. Останах напълно сама. – Лейля вдигна пълните си със сълзи очи към Гюнеш. – Ти бягаш от Истанбул! Ти не знаеш! Не знаеш какво е да си напълно сам сред шестнайсет милиона! Не знаеш!

- Спокойно! Лейля, недей... – прииска му се да я прегърне, но пак се въздържа.

- Никога не съм обичала Илхан. Беше ми напълно безразличен. Но след онази нощ... – Лейля започна да се дави в сълзите си. – Ненавиждам го, разбираш ли? Не искам да се връщам в онзи апартамент! Не искам в Бебек! Не искам! Искам... искам при теб! Искам с теб! – Лейля се хвърли в Гюнеш, а той инстинктивно обви ръцете си около крехкото й тяло. С всяка изминала секунда я притискаше все по-близо до себе си. Плъзна ръка по косата й.

- Всичко ще се оправи, ще видиш. Успокой се, моля те... – Лейля рязко се дръпна от Гюнеш и грубо изтри сълзите от лицето си си с опакото на ръцете си.

- Нямаш представа как ти се възхищавам и благородно ти завиждам за това, че си обичал истински.

- Недей. Не е вярно това, което казват – че по-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал. Не е така. Аз обичах безумно. И загубих тази любов. Болката е неимоверна и никога няма да заглъхне.

- Свети Августин.

- Какво?

- „По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал.” Това е мисъл на Свети Августин. – Лейля се усмихна леко през сълзи. Гюнеш се засмя.

- Ето, допълни ме. Същото би направила и Хурие, ако... ако беше жи...

- Ако беше до теб сега. – Лейля усети, че Гюнеш се натъжава все повече. Присегна се и го хвана за ръка. Той веднага вдигна очи към нея. – Прости ми. Ти искаше да ме разведеш на разходка, а аз настоях да говорим. И виж само какъв разговор си спретнахме! Кажи какво искаш да правим?

- Да се покатерим ееееей там! – Гюнеш посочи един висок хълм насреща си. Лейля се ококори.

- Ама... чак там горе ли? Най-отгоре?

- Да, мхм. – Гюнеш кимна бодро с глава.

- Ама... Много ми е високо, Гюнеш. То опира чак в слънцето! – Лейля скочи бързо от пейката, когато Гюнеш стана.

- А, твоето слънце е тук, пред теб! – Гюнеш се изпъчи самодоволно. Лейля се засмя и опря ръце в гърдите му.

- Прав си. Друго слънце не ми трябва – ти достатъчно ми грееш! – тя се усмихна широко. Сълзите от лицето й вече почти бяха изсъхнали. Гюнеш се вгледа в очите й. – Какво? Имам нещо на лицето ли?

- Не. Вече не плачеш. – той й намигна. Тя кимна шеговито с глава и тръгна напред. – Лейля? – тя се обърна.

- Мхм. – мълчание. – Кажи, Гюнеш?

- Каза, че никога не си обичала и ми завиждаш, че аз съм. – той си пое дълбоко въздух. – А готова ли си да заобичаш истински, рискувайки да се бориш, да страдаш, да те боли?

- Аз искам само да обичам и да бъда обичана, Гюнеш. И ще приема тази любов с отворени обиятия, колкото и да ми струва това. – Лейля се усмихна широко и отново пое към хълма. Гюнеш не помръдна от мястото си, а дълго я гледаше. За секунди му се струваше, че вижда Хурие, после пък беше сигурен, че това е Лейля. И отново. И отново. С всеки удар на сърцето му светът му се преобръщаше изцяло.

А в хана на Химмет, в малката стаичка на Лейля, върху дървеното нощно шкафче вибрираше телефон. На дисплея му се изписа „İlhan”. След малко изгасна. Само след секунди отново светна – „Съобщение от: İlhan. Този път вече прекали, Лейля. Знам къде си. Идвам да те прибера.”
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Сеп 11, 2010 6:14 pm

Изображение

XI.
От Бебек до Султанахмет


"Всяко място, на което намирам пристан,
напомня името ти.
...
И смехът ти се добавя към моята самоличност."
(Ахмет Телли – "Смехът ти се добавя към моята самоличност")



Лейля събу обувките си и се затича по тревата. Гюнеш скръсти ръце пред гърдите си и я погледна отстрани. Усмивката беше замръзнала на лицето му, не помръдваше. Пред него картините продължаваха да се сменят все по-бързо и по-бързо. Струваше му се, че ако сега извика „Хурие!”, тя ще се затича към него, ще го прегърне, а той ще я вдигне във въздуха и ще я завърти силно.

- Гюнеш, какво си застанал там с тази глупава физиономия? Ела! – Лейля се засмя безгрижно и легна на тревата. Гюнеш застана до нея. – Пречиш ми да виждам небето! Всеки момент ще завали, сигурно. Обичаш ли дъжда?

- Знаеш ли какво означава името ми? – Гюнеш седна на тревата, до Лейля.

- Зная. Слънце. Е, и? Моето пък значи нощ, но не съм тръгнала да се оплаквам от деня. – Лейля продължи да се смее. Гюнеш поклати глава с бегла усмивка.

- Не обичам особено дъжда – напомня ми за нощта, в която загубих Хурие...

- Е, стига! – Лейля се обърна към него и сложи глава върху ръцете си. – Нали си казахме повече да не говорим за лоши неща?

Две едри капки се стекоха по бузите й и стигнаха до устните. Тя се облиза бързо.

- Започва да вали! – тя се усмихна широко-широко, отново легна по гръб и разпери ръце. Затвори очи. Започна да ръми, постепенно заваля, дъждът ставаше все по-силен. Гюнеш седеше неподвижен, наблюдаваше радостта на Лейля, която протягаше ръце към небето и ги отпускаше към тревата като малко детенце. Изведнъж скочи и му подаде ръка. – Ела!

- Прибираме ли се? – тя се помъчи да го вдигне, но той й помогна и се изправи сам. – Лейля, къде отиваме?

- Най-много обичам да тичам в дъжда! – Лейля тичаше напред, въртеше се в кръг, смееше се. Гюнеш само я наблюдаваше отдалеч, понякога подтичваше, но само дотам. Изведнъж Лейля спря и се обърна към него. Мократа й коса беше придобила тъмнокафяв цвят и бе навсякъде по лицето й. Кремавата рокличка се бе сбръчкала и прилепнала по тялото й, оформяйки всяка извивка.

- Гюнеш... скучен си! – Лейля се завъртя като малко детенце, което се цупи, че няма играчка. – Не искаш да видиш, че на този свят освен болка, има и много радост. Виж ме мен – толкова пъти съм била наранявана, но не спирам да се радвам и на малките неща. Хайде!

- Лейля, аз...

- Хващам се на бас, че не можеш да ме хванеш! – Лейля не го изчака да довърши, а побегна надолу по стръмната улица.

- Лейля! Лейля! – Гюнеш не искаше да тича, но когато изгуби Лейля от поглед, беше принуден. Не усети как краката му инстинктивно забързаха. След секунди вече също тичаше надолу по улицата. Малките пъстри къщички се движеха все по-бързо около него. Видя Лейля в далечината и забърза още повече тичането си. Чу я да се смее. Поглеждаше назад към него с усмивка, след това продължаваше да тича. Гюнеш набираше все по-голяма скорост. Мирисът на дъжд, пороят над тях, смехът на Лейля – всичко се смесваше в главата му. Разбра, че самият той се усмихна неволно. – Лейля! Мислиш, че не мога да те хвана ли? – той я настигна и я хвана за ръката. След това я прегърна цялата. Тя не спираше да се смее.

- Хвана ме... Хва... – изведнъж тя започна да се дави. Не можеше да спре. Гюнеш обаче се усмихваше и здраво държеше ръцете й.

- А, не се преструвай сега! Хванах те и няма да се измъкнеш!

- Гю... – Лейля се дръпна назад. Кашлицата й не спираше. Не можеше да си поеме въздух, започна да маха с ръце. Гюнеш се обърка. Усмивката изчезна от лицето му и той изплашено приближи към Лейля.

- Лейля? Лейля, какво има? Кажи ми? Лошо ли ти е? Лейля? – той я разтърси, а тя му отговори със силен хрип и още по-силна кашлица. – Да отидем ли в хана? Какво става?

- Хана. – Лейля успя да каже само това и да кимне с глава, след това продължи да се дави. Гюнеш я вдигна на ръце и се затича надолу по улицата. Бързо зави, потича още малко. Стараеше се да бяга възможно най-бързо – колкото можеше, предвид тежестта. Най-накрая стигна до хана на Химмет и нахлу вътре. Във фоайето му имаше няколко мъже, облечени в костюми.

- А, ето ви и вас! – един от тях, облечен в тъмносив костюм, се изправи от дървения стол насреща и приближи с тънка усмивка към уплашения Гюнеш. – Ти си онзи идиот, който ме... Млъкни, Лейля, с теб ще говоря по-късно!

- Тя не е добре. Дави се, не може да спре да кашля. Аз... – Лейля вече беше пребледняла, усещаше, че губи съзнание, липсваше й въздух.

- О, не е взела телефона си. Но виждам, че не е взела и лекарствата си! – мъжът направи знак на един от другите да му подаде чантата на Лейля. Забърка в нея и извади шишенце с хапчета. – Сипете вода и да изпие това! – след това извади и инхалатора. – Ето!

С треперещи пръсти Лейля изпи хапчето и впръска два пъти в устата си с инхалатора. Едва стигна до близкия стол и седна на него. Продължаваше да кашля все така силно. Потърси с ръка Гюнеш, но когато той я протегна към нея, мъжът го блъсна.

- Не докосвай жена ми, ненормалник! – мъжът се приближи към Гюнеш и го огледа с пренебрежение. – Ще съжаляваш много за онова, което ми стори миналата вечер. И за това, че жена ми е била с теб през цялото това време. Ще те дам на съд за отвличане.

- Тя ще се оправи ли? – Гюнеш пренебрегна думите на Илхан и погледна с тревога към Лейля. Виждаше, че вече започва да възвръща нормалния си цвят.

- Какво те интересува, бе? – Илхан цъкна възмутено с език. – Разкарай ми се от главата и по-добре си опичай акъла. Скоро ще ти пратят призовка. И да искаш, и да не искаш, ще ме видиш отново – в съда. – Илхан се засмя.

- Не ме интересуваш ти. Мъж, който насилва жена си, е „по-достоен” да се плаши от съда. – Гюнеш присви очи. Илхан отново го доближи.

- О, драги! Ти няма да се разминеш само със съд. Живота ще ти вгорча, живота!

- Аз нямам какво да губя, мисли му ти! – Гюнеш се обърна отново към Лейля. Тя вдигна очите си към него. Той успя да прочете болка и тъга – сякаш го умоляваше да направи нещо, да не я пуска. Той обаче беше безсилен. Усещаше как губи почва под краката си.

- Хайде, Лейля, да вървим! – Илхан я вдигна грубо за ръката и я изблъска навън. Тя за последно хвърли тъжен поглед към Гюнеш. Той погледна настрани. Усещаше как сърцето му ще изхвръкне от гърдите. Сви в юмруци ръцете си. Когато и последната врата на бронирания черен джип се трясна и колата потегли надолу, Гюнеш изтича навън. Продължаваше да вали. Колата се изгуби от погледа му. Химмет приближи зад него.

- Няма да изгубиш и нея, нали? – Гюнеш се обърна към него и сви устни. Наведе глава. Химмет го хвана за раменете. – Време ти е да бъдеш щастлив, синко. Бори се за това момиче, не го оставяй да напусне живота ти още преди да е влязло в него. Недей.

Гюнеш поклати глава и кимна с лека усмивка на Химмет. Сложи ръце в джобовете на панталона си и тръгна с бавна стъпка надолу по улицата. „И аз празнувам там рождените си дни. Впрочем, той е след седмица. Ще дойдеш ли?” Днес беше 10-ти. На 17-ти вечерта, в Reina. Можеше ли да го направи отново? Странно – Хурие също беше родена на 17-ти, но декември. Все в Reina празнуваха, а след това с часове се разхождаха прегърнати край Босфора – чак до сутринта. Дали беше способен за го стори пак? Дали имаше сили да се бори за Лейля? А за какво да бори? Какво значеше тя за него, всъщност?

Стигна до ниската оградка на къщата и влезе в двора. Видя мъждивата светлинка на лампата и се усмихна, когато съзря майка си да обикаля из кухнята. Влезе вътре.

- Гюнеш, сине, ти ли си? – дребната женица веднага дотича при него. – Целият си вир вода! Съблечи тези дрехи, хайде! Облечи нещо сухо и топличко. Чай искаш ли?

- Майко.

- Да ти сипя ли гореща вода – да си накиснеш краката?

- Майко.

- Кажи, сине? – тя го погали по лицето и му се усмихна.

- Ще отида в Истанбул. – майка му рязко се дръпна назад. Сложи ръце на устата си. – Решил съм го, не ме спирай.

- Сине? Какво се е случило? Онова момиче? Сине?

- Да, майко. Тя се казва Лейля. Заради нея отивам в Истанбул. Трябва да й помогна.

- Каква работа имаш с нея, сине? Каква ти е тя? – майка му се разтрепери и побърза да седне на най-близкия стол.

- Мъжът й я насилва, майко. Живее ужасен живот. Помоли ме да й помогна.

- Сине? – мълчание. – Сине, тя така ми заприлича на Хурие! Беше й дал нейната туника, нали? Кажи ми какво става? Да не би... – жената въздъхна на пресекулки.

- Тя не може да заме... – искаше му се да каже „да замести Хурие”. Преди няколко седмици знаеше твърдо, че никой няма да може да замести Хурие, но сега... не можеше да го каже. Вместо това свали блузата си и облече първата, която попадна пред очите му.

- Гюнеш?! – майка му го хвана за ръката малко преди той да излезе през външната врата. – Тя е мюсюлманка, нали?

Мълчание. Гюнеш наведе глава, а майка му въздъхна. И двамата знаеха колко тежко беше всичко между него и Хурие именно заради религията. И двамата не искаха Гюнеш да страда отново поради същата причина. Но никой не каза каквото и да било. Майка му направи с ръка кръст във въздуха и го целуна по челото. Гюнеш й целуна ръка и набързо облече якето си.

Излезе навън. Дъждът продължаваше със страшна сила. Гюнеш се затича надолу към фериботното пристанище, слагайки в движение качулката на якето на главата си. Когато стигна, погледна часовника си. Още десетина минутки до идването на следващия ферибот. Гюнеш потропваше нервно с крак, въздишаше тежко, обикаляше наляво-надясно. Десетте минути му се сториха цяла вечност.

Когато сирената на ферибота изсвири и спуснаха стълбичката към пристанището, Гюнеш дори не изчака пътниците да слязат – грубо си проби път през тях и се качи. Седна на удобно за бързото му слизане място, след което зачака. Дъждът все така не спираше, ставаше и все по-студено. Инстинктивно, Гюнеш се сгуши още повече в якето си, но очите му шареха наоколо. Вестник, списание, книга, напитки, цигара, биберон, забрадка – всички тези неща се въртяха непрестанно пред очите му. Шумовете от непрекъснати разговори между различни хора и на различни възрасти, полове, езици се преливаха в звуците на все по-силно разбиващите се във фериботчето босфорски вълни. Гюнеш се опитваше да не мисли, но в главата му постоянно се въртеше образът на Лейля. Мислите му се насочваха към това, което трябваше да стори, за да й помогне. Как щеше да го направи? Нямаше ни най-малка представа. Беше взел якето си и поел към омразния Истанбул, тласкан единствено от безразсъдството си. Или и от нещо друго?

Гюнеш разтърси глава – сякаш последната мисъл го раздразни. Вдигна очи и едва-едва зърна минаретата на Синята джамия в далечината. Наближаваха европейския бряг. Разшава се и не след дълго стана. Побърза да стигне до вратичката, която след няколко минути трябваше да се отвори. Отново чакането му се стори дълго, тягостно, мъчително. Когато вратата най-сетне се открехна пред него, Гюнеш дори не изчака стълбичката да се спусне напълно, а прескочи набързо. Усетил твърда земя под краката си, той се затича към най-близката стоянка на таксита. Знаеше, че не разполага с много пари в себе си, но нямаше друг избор – трябваше час по-скоро да стигне до Лейля.

А тя в момента седеше сгушена до прозореца в огромния джип и трепереше. Илхан я докосна едва-едва, но тя се обърна рязко към него и го стрелна с поглед. Отново му обърна гръб. Продължиха да мълчат още около минута.

- Искам развод. – тихият й глас постигна своето – веднага жегна Илхан. Той грубо я обърна към себе си.

- Говорили сме няколко пъти за това, Лейля. Никой от нас няма да иска развод. Нали така, гълъбче? – той я погали по бузата с опакото на ръката си. Тя се дръпна рязко.

- Не мога да те дишам, Илхан! – тя присви очи. Той я хвана за шията и я доближи към себе си.

- А аз мога ли да те дишам? Когато всяка нощ обикаляш по клубовете и си лягаш с най-различни типове? А сега дори отиде при онзи! Че той даже и те защитава! От кого? От мен! Но ще види той в съда!

- За какво ще го съдиш? – мълчание. Лейля се задърпа. – Пусни ме! – Илхан я блъсна с видимо отвращение. – В какво ще го обвиниш? В похищение? В това, че ме е държал на острова насила, против волята ми? Нямаш доказателства!

- Моята дума е достатъчно доказателство, миличка! Не се бой.

- Аз няма да дам показания.

- О, ще дадеш, ще дадеш... Ще дадеш и още как!

- Не си познал, Илхан! Този път... Вече няма да играя играта ти! Стига!

- Лейля, недей така, мила! Наближава рожденият ти ден. Ако искаш хубаво бижу с диаманти, не говори повече подобни глупости. – Илхан понечи да я прегърне през рамо, но тя се изплю в лицето му.

- Не ме докосвай, животно такова! – последва шамар от страна на Илхан. От устата на Лейля шурна кръв. Тя неусетно заплака. След това хвана дръжката на вратата и заблъска. – Отворете ми! Отворете ми!

Джипът спря и шофьорът отключи вратите. Лейля веднага изскочи навън и затича.

- Глупак! Защо й отвори? – Илхан също излезе навън. Клаксоните на колите не му позволиха да пресече. Видя как Лейля се качва в някакво такси. Качи се обратно в джипа. – Не ме интересува дали е позволен обратният завой, но обърни и карай след онова такси! Хайде, глупако!

- Накъде, госпожице? – таксиметровият шофьор погледна към Лейля през огледалото за обратно виждане. Видя кръвта по лицето й. – Добре ли сте? Да отидем до болницата? Кажете нещо, госпожице!

„Тогава живеех в Султанахмет.” Лейля си спомни смътно думите на Гюнеш и изтри набързо сълзите от лицето си.

- Към Султанахмет.

- Ето, че попаднахме в поредното задръстване. – таксиджията въздъхна тежко и забарабани с пръстите си по волана. Обърна се към Гюнеш. – А ти, синко, каква работа имаш в Бебек? Като те гледам, не си от скъпарчетата, които работят, пък камо ли да живеят там. Да не би да имаш познати? – мъжът се засмя.

- Да, да, познати. – Гюнеш се оглеждаше трескаво наоколо. Бяха попаднали в характерните истанбулски задръствания и неразбории. Чуваха се викове. Дъждът най-сетне понамаляваше.

- Гледай го тоя – не знае да кара! Пфиу, не се научиха да шофират! Ама те са от другата компания за таксита – отдавна им се носи слух, че много пари искат, пък карат като аматьори. Да им се невиди! – таксиметровият шофьор натисна продължително клаксона. – И не мърда, бе! Нагъл! Ще види той!

Колоната от коли потегли. Таксиметровият шофьор продължаваше упорито да надува клаксона. Натисна газта. След това рязко натисна спирачки. Гюнеш поклати ядосано глава.

- Не сме тръгнали на състезание по заяждане! Моля те, гледай си пътя и по-бързо ме откарай до Бебек!

- Добре, добре, шефе. Извинявай. – таксиджията се усмихна виновно. След това заръкомаха. – Ама виж го тоя – такова красиво момиче вози, а пък кара като побъркан! – колата пред тях зави надясно. Гюнеш погледна в последната секунда в нейната посока. Кестенява коса, падаща на вълни. Кремава рокля.

- Запомни ли номера на таксито?

- Какво?

- Запомни ли номера на таксито, попитах? – Гюнеш настръхна.

- Д-д-да... Какво става, шефе? – таксиметровият шофьор го погледна неуверено.

- Хубаво. Завий надясно по ето тази пряка и се опитай да го откриеш. След това карай след него.

- А Бебек?

- Забрави за Бебек. Разбра ли? И сега вече можеш да настъпиш газта! – Гюнеш оглеждаше всичко наоколо. Най-накрая видя таксито. – Ето го! Мини пред него и блокирай пътя му! Не му позволявай да продължи!

- Синко, не мо...

- Направи го! – Гюнеш никога не беше повишавал тон досега. Шофьорът увеличи скоростта, след което заби спирачки пред другото такси.

- Какво става? – Лейля се надигна от задната седалка. – Проблем ли има?

- Някакъв мъж идва към таксито ни, госпожице. Изглежда, че търси Вас. – Лейля затрепери. Помисли, че е Илхан. Отвори вратата, готова да бяга отново. В последния миг видя, че е Гюнеш.

- Влизай в колата, Лейля! Бързо! – Гюнеш видя завиващия по улицата джип и побутна Лейля. Качи се след нея. – Карай, карай!

- Накъде? Към Султанахмет ли? – шофьорът беше все по-объркан. Гюнеш погледна бързо към Лейля, която наведе глава.

- Да, към Султанахмет. После ще ти обясня по-подробно. Карай сега!

- Шефе, някакъв мъж се качи в таксито на госпожа Лейля. Изглежда тя е слязла вече.

- По дяволите! – Илхан удари по кожената седалка. – Ще те пипна, Лейля! Няма да се измъкнеш така лесно!

- Я да те видя! – Гюнеш завъртя лицето на Лейля към себе си, въпреки че тя се дърпаше. Видя кръвта, стичаща се по устните и брадичката й. – Посегна ли ти? – мълчание. – Лейля, той посегна ли ти?

Тя кимна с глава и отново заплака. Илхан я притисна до себе си – все по-силно и по-силно.

- Всичко ще бъде наред, Лейля. Всичко ще бъде наред. – но този път вече Гюнеш вярваше напълно в това, което казва.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Вто Окт 19, 2010 9:30 pm

Айде, изненада. [uc.gif] [happy0195.gif]
Написах го на няколко пъти, ама... хеле, стана нещо... [hoernichtzu_snoozer.gif]


Изображение

XII.
Апартаментчето в Султанахмет


"Тези къщи, тези улици, тази площади
на нас двамата няма да ни стигнат."
(Йоздемир Асаф – "Предложение")


Докато таксито пътуваше към апартамента, Гюнеш и Лейля бяха потънали в мълчание. Сърцата им бяха някак замлъкнали, а диханията им се бяха синхронизирали с трополенето на дъждовните капки по колата. Всеки от тях беше потънал в собствените си мисли.

Гюнеш не отделяше очи от прозореца, но не виждаше нищо през него. Погледът му беше замислен, зареян някъде в далечината. Мислеше си, че няма да може да издържи на гледката на апартаментчето в Султанахмет, където често ходеха с Хурие. Където тя му готвеше от онези вкусни гозби – две-три на брой, но нейни си, специални. Където той, като готвач, се опитваше да я научи на още нещо, но тя все прегаряше ястието. Където правиха любов за първи път. За втори. За трети. Където толкова сутрини се беше събуждал преди нея, беше се подпирал на лакътя си, беше разрошвал гъстите й руси коси с пръсти, и бе обсипвал с целувки цялото й лице, докато тя се събуди. Където я бе обичал. За него този апартамент беше колкото малък на квадрати, толкова огромен на спомени.

Лейля също се бе загледала през прозореца, но, за разлика от Гюнеш, следеше внимателно всяка постройка наоколо – от хотел до дюнерджийница, от къща до бутка за вестници. Изпиваше любимия Истанбул с очи, поглъщаше го целия, радваше му се. Аленочервените й от доскоро течащата кръв устни се извиха в лека усмивка. Лейля разбра – Истанбул е нейният свят, който толкова дълго бе чакал в него да влезе нейното щастие. Сега вече усещаше града по-силно отвсякога – сякаш той я спасяваше, даваше й опора и надежда, живееше заедно с нея.

Гюнеш плати на шофьора, извини се за създаденото неудобство, и побърза да отвори вратата на Лейля. Тя слезе бавно, оправи роклята си и се огледа наоколо. Отново се усмихна. Ето това вече беше тя – стар квартал, не толкова изтънчен, шумен, хаотичен. Детството й се връщаше при нея с пълна силна. Гюнеш обаче недоразбра усмивката й и се смути.

- Да, знам. – той се усмихна виновно и отвори външната врата на кооперацията. Както преди години, така и сега, тя издаде характерния си скърцащ звук. – Това тук не е Бебек. Не е така луксозно, няма доста удобства...

- Така е. – Лейля го последва нагоре по стълбите. Когато стигнаха до последния етаж, тя се усмихна задъхано. – По-хубаво е.

Гюнеш се обърна към нея и се усмихна широко докато отключваше вратата на апартамента. Дали го мислеше наистина? Лейля заслужаваше много повече, но той не можеше да й го предложи. Поне засега. Може би в бъдеще...
А кого ли залъгваше? Винаги се бе самоубеждавал, че Хурие заслужава много, много повече от това, което й дава той. Кълнеше се всяка сутрин пред лика на Дева Мария, че ще се труди много, за да й осигури живота, който й съответства, но минаваха години, а той така и не успя. Животът го поставяше в някакъв затвор. А Истанбул беше надзирателят.

Когато Гюнеш отвори вратата на апартамента, веднага го лъхна познатата миризма на старите мебели. Скромното апартаментче в Султанахмет не се беше променило много за изминалите години. Макар и мъничко и покрито с доста прах, то продължаваше да бъде все така уютно, придаваше все същата задушевна атмосфера. Гюнеш пристъпи бавно навътре, а Лейля го последва неуверено.

- Не мислиш ли, че е тъмничко? – тя видя ключ за лампата и го натисна. Нещо присветна, след това изпука. Лейля подскочи и нададе лек писък, след това се засмя. Гюнеш се усмихна широко.

- Лейля! Крушката гръмна. – той поклати глава, засмян, и отиде до прозореца. Дръпна завесите. В стаята влезе лъч светлина. Гюнеш се обърна към Лейля с блеснали очи. Не се получи – не му стана тежко от това, че отново е тук. Да, сърцето му се сви. Но не от болка, а от нещо друго. Гюнеш се радваше. Радваше се от това, че можеше да сподели своето свещено местенце с Лейля. Тя се завъртя. Мократа кремава рокличка опръска леко Гюнеш, който прехапа устни. Тя се смееше. Той наведе глава. В този апартамент отново имаше смях. Отново имаше живот.

- Толкова е хубаво тук! – Лейля плесна с ръце по детски. – Като махнем всички тези покривки и вестници от мебелите, като изчистим навсякъде, като сложим някои нови вещи, всичко ще бъде още по-хубаво. Нали?

- Да, Лейля. – Гюнеш се усмихна тихо, наблюдавайки радостта й.

- Сега ще кажеш... – Лейля се приближи към него и си придаде загадъчна физиономия. – Откъде пари?.. – тя направи пауза и пак плесна с ръце. – Лейля за всичко е помислила, драги! Изтеглих парите от всичките си кредитни карти и ги вложих в различни банки. Също така... парите, които бяха на мое име, са преместени на различни места, и съм спряла правомощията на Илхан да се разпорежда с тях. Когато се опита да ми спре наличните пари, ще разбере, че са на нула.

- Кога направи всичко това? – Гюнеш пристъпи бавно към нея и придоби сериозна физиономия.

- Преди няколко седмици. Исках да се подсигуря, защото знам що за стока е Илхан. Е, какво ще кажеш? – тя се усмихна. Цялото й лице се озари.

- Лейля... – Гюнеш поклати глава с въздишка и се седна на ръба на перваза. – Няма да разчитаме само на теб. Ще започна работа.

- Чудесно! – Лейля продължи да се усмихва. – Аз също.

- Какво можеш да правиш?

- Да шия, да бродирам, да плета, да изготвям модели... Изобщо, всичко свързано с модата. – тя кимна утвърдително с глава.

- Добре, ще се опитам да ти намеря нещо.

- А ти ще си търсиш работа като готвач, нали?

- Ако намеря такава, ще е най-добре. – Гюнеш дръпна покривката от най-близкия стол и седна на него. – Но мога и като сервитьор, и като монтьор, и като чистач да започна – каквато и да е работа, само да спечеля някоя и друга лира.

- 25 000.

- Какво?

- 25 000 турски лири. Това е всичко, което имам в себе си, Гюнеш. Всичко, което успях да изтегля от картите и от сметките си. С това разполагам в момента. – настъпи тишина. Гюнеш се изправи и приближи до Лейля. Вгледа се в шаващите й очи и се усмихна.

- Ако не харчиш много, може и да ни стигнат за доста време. – Лейля също се усмихна.

- Мислиш, че съм глезла ли? – тя се намуси престорено. Гюнеш кимна с глава. Лейля го плесна шеговито по рамото. – Ах, ти! – Гюнеш се засмя, а Лейля се усмихна като детенце. – Смееш се, Гюнеш!

- Да. Благодаря ти. – той прехапа устни. Не беше осъзнал, че се е засмял така силно. Чувстваше се лек, безгрижен. След толкова години, най-накрая смехът му беше искрен, от сърце, спонтанен. Но се случи още нещо спонтанно – Лейля го прегърна. Изведнъж тя просто се надигна на пръсти и обви с ръце врата му. Той не реагира, а тя се притисна още повече в него.

- Аз съм тази, която трябва да ти благодари, Гюнеш! Ти наистина се оказа слънце! – обвила с ръце врата му, тя се люлееше наляво-надясно като дете, радващо се на играчката си. – Ако не беше ти, сега... сега щях да съм в Бебек... – настроението й бързо се изпари, и тя стъпи обратно на целите си стъпала. Точно в този момент обаче Гюнеш я хвана за кръста. Погледите им се засякоха, на по-малко от десет сантиметра един от друг. – Сега щях да съм с Илхан, а той...

- Но не си. Заедно ще успеем да се справим с него, нали? – ръката му инстинктивно отметна кичур коса от лицето й. Двамата се усмихнаха едновременно. Лейля кимна с глава.

- Ще се разведа с него. Слава Богу, в днешно време вече има възможност разводите да стават само със съгласие от едната страна. – двамата стояха все така прегърнати. – А и имаме някакви пари, за да наемем много добър адвокат, така че...

- Казах ти да не харчиш много! – Гюнеш се засмя силно. Лейля го изгледа престорено сърдито.

- Гюнеш, радвам се, че се смееш, но... – тя поклати глава. - Разводът е важен разход.

- Лейля... Сигурна ли си, че искаш да се разведеш с Илхан? – Гюнеш бавно я пусна и се приближи към прозореца. Обърна гръб на Лейля и погледна навън. Проследи стичането на едра дъждовна капка по прозореца. Лейля пристъпи тихичко към него и го прегърна през гърба. Скръсти ръцете си пред гърдите му и сложи глава на рамото му.

- Сигурна съм, че искам да бъда с теб, Гюнеш. – той се усмихна спонтанно. Топла вълна премина по цялото му тяло. Опита се да добие сериозен вид.

- Аз нямам какво да ти предложа. Виждаш апартаментчето ми. Нямам почти никакви пари засега. И...

- Недей така! – Лейля се сгуши още повече в него. – Ти ще ми готвиш вкусни манджи, а аз ще ти кърпя чорапите. Не сме ли най-прекрасната двойка? – и двамата се засмяха. Гюнеш наведе глава.

- Аз съм християнин, Лейля. – настъпи тишина. Лейля дръпна ръцете си от гърдите на Гюнеш и ги сложи на брадичката му. Обърна го към себе си.

- Знам, Гюнеш. А аз съм мюсюлманка. Но в живота има много по-важни неща от религията. Аз съм готова да се боря за тях. А ти? – сивите й очи погледнаха въпросително неговите черни, търсейки нужния отговор. Гюнеш се усмихна и прокара пръсти през косата на Лейля. Тя наклони глава към ръката му и я целуна. Гюнеш я целуна по челото и я притисна към себе си.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Ное 14, 2010 9:51 pm

Изображение


XIII.
Истанбул през прозореца на автобуса


"Когато мисля за теб,
засявам рози на местата,
които докосвам с ръка."
(Илхан Берк – "Не съм виждал нито такива обичи, нито такива раздели")


Облякла една от старите ризи на Гюнеш, които намери в неотваряния дълго време гардероб, Лейля се надигна на пръсти, за да свали чайника от горния шкаф. Голите й крака се изпънаха при няколкото й опита, тя издаваше тихи, сподавени звуци, но така и не успяваше да достигне заветния чайник. Дръпна един от столовете наблизо.

Гюнеш наблюдаваше цялата тази сцена. Неможещ да отмести погледа си от краката на Лейля, той хапеше устни и стискаше силно рамката на вратата. Когато видя, че тя придърпва стол, за да се качи на него, той се приближи до нея и леко я докосна по ръката. Лейля се обърна рязко, удряйки с вълнистата си светлокестенява коса лицето му. Той се усмихна.

- Остави стола. Чайника ли се опитваш да свалиш? – тя му кимна забързано с глава и се дръпна назад. Той се присегна към шкафа, свали чайника, след това й го подаде. Тя пристъпи на пръсти към мивката, сипа вода в чайника, сложи го на котлона.

- Добро утро. – тя се усмихна широко, точно по-детски, след това притеснено сложи единия си крак зад другия. Гюнеш прехапа долната си устна. Какво му ставаше? Усещаше, че губи сякаш почва под краката си.

- Добро утро, Лейля. – той вдигна черните си очи към нея. – Да отскоча ли до магазина отсреща, за да купя нещо за закуска?

- Подценяваш ме... Мислиш, че не мога да готвя ли? – Лейля се засмя. След това изведнъж стана сериозна. – Но, все пак, купи.

И двамата се засмяха едновременно. Гюнеш грабна якето си от закачалката в антрето и излезе тичешком навън. Писъците на чайките и гласовете на минувачите изведнъж го жегнаха в сърцето. Толкова години,... а това място не се беше променило изобщо. Стори му се, че Хурие тича зад него с любимите си бели обувки с цветчета, прегръща го през кръста, целува го по врата, прошепва му: „Накъде, любими?”, а той я вдига във въздуха, завърта я, и й отговаря: „Накъдето ти пожелаеш, любима.”

Пресичайки улицата и влизайки в магазина отсреща, Гюнеш не спираше да си задава купища въпроси. Но всеки път, когато се опитваше да отговори на който и да било от тях, в съзнанието му изплуваше образът на Лейля – спяща в огромното легло в неговия апартамент. Лейля, облечена в неговата любима, макар и дълго време необличана, синя риза, подарък от Хурие. Лейля, удряща го с косата си с аромат на лавандула през лицето. Лейля. Лейля. Лейля...

Снощи, когато тя му зададе въпроса кой къде ще спи, той твърдо отговори, че не много широкият диван в хола ще бъде неговото легло, след което го постла с чаршафите, които откри на дъното на гардероба в спалнята. Отказваше дори да се докосне до огромното легло, което, имаше чувството, още ухаеше на Хурие. Лейля легна на него и не след дълго заспа, уморена от напрегнатия ден. Гюнеш дълго се въртя на неудобния диван. Спомените от дните, прекарани с Хурие в това малко апартаментче, го връхлитаха все по-силно с всяка изминала секунда. Всеки път, когато си тръгваше, тя тихо му казваше: „Другият път ще бъде още по-красиво, още по-истинско, още по-вълшебно, любов моя...” Онази нощ... дъждът... Босфора... това беше последният път. Следващ нямаше. Следващият беше сега, с Лейля. И беше толкова по-красив, по-истински, по-вълшебен от последния миг, прекаран с Хурие.

- Още нещо ще желаете ли, ефенди? – гласът на продавача сепна Гюнеш и го откъсна от мислите му. Той поклати отрицателно глава и побърза да плати. Отново излезе забързан на улицата, пресече и запрескача стъпалата нагоре към апартамента. Когато влезе вътре, усети аромата на липов чай да се носи навсякъде. Усмихна се леко.

- Е, да видя какво ми носиш... – Лейля, досущ като детенце, побърза да надникне в торбичката, която носеше Гюнеш. Отново този аромат на лавандула, който Гюнеш побърза да вдиша и да запечати надълбоко в дробовете си. – Баклава?

- Ами...

- Гюнеш, интересен избор за закуска... – тя се засмя и извади тарелките с баклавата. – Щом от първата сутрин започваме така калорично, представи си ни какви ще сме до края на месеца... – тя изимитира дебел човек, надувайки бузки и стъпвайки тежко. Гюнеш се засмя.

- Не се притеснявай, Лейля. Това е последният път, в който купувам баклава за закуска. – той седна на масата и придърпа чашката си с чай и тарелката към себе си. Същото направи и Лейля. Настъпи мълчание – всеки отпиваше.

- Е... какви са ти плановете за днес? – Лейля се усмихна ведро. Гюнеш вдигна очи. От нейната посока струеше светлина и той не можа да разбере дали слънцето навън свети така ярко, заслепявайки го, или слънцето вътре в Лейля, го кара да присвива очи. Отново погледна към чая си, примигвайки няколко пъти.

- Мисля да се поразходя из Истанбул и да потърся възможности за работа и за двама ни.

- Добра идея. След като свърша с някои задължителни неща, ще се присъединя към твоето търсене. – Лейля отхапа от баклавата.

- Предполагам, ти ще ходиш при адвоката?

- Позна. – тя примлясна набързо, след което облиза пръстите си. Гюнеш се засмя на детските й действия, а тя се нацупи. – Искам да приключа с въпроса по развода възможно най-бързо.

- Илхан няма така лесно да се вразуми, имай го предвид.

- Знам. Моят адвокат е много добър, а и не е подкупен. Илхан нищо не може да направи срещу него. – Лейля се усмихна широко. – След закуска веднага се отправям към кабинета му в Кадъкьой, за да се срещна с него, а след това ще обиколя магазините, за да купя някои неща от първа необходимост.

- Дрехи? – Гюнеш се засмя тихичко.

- Не, драги. Необходими неща за апартамента. – тя въздъхна тежко. – А следобяд мисля да почистя малко – колкото време ми остане.

- Не се престаравай. Следобяд и аз ще бъда на лице – ще ти помогна с каквото мога.

- В такъв случай, купи боя и четки. Стените трябва да се пребоядисат. Можеш ли да се заемеш с това?

- Мога. Нещо друго, господарке? – и двамата се усмихнаха.

- Няма ли да се чуеш с майка ти? Сигурно се притеснява...

- След закуска ще й се обадя. Знам ли, може и да отскоча за малко до Островите. Много неща станаха за деня, но... – Гюнеш отпи последната глътка от чая си. Видя, че и Лейля приключи със своя. Стана от масата и взе нейната чашка.

- Какво правиш? Да не би да реши да миеш съдовете? – тя ококори очи.

- Сега аз ще ги измия, защото ти бързаш за адвоката. – той пусна водата. – Но няма да е много често срещано явление, имай го предвид...

- Добре, добре. Отбелязвам го в списъка. – тя се усмихна широко и се запъти към спалнята. След секунди от там се чу тананикане, което постепенно се усилваше. Гюнеш се подсмихна. Хурие също обичаше да си пее докато се облича, докато се къпе, докато готви, чисти... Хурие също имаше прекрасен, необработен глас – досущ като Лейля. Без да се усети, той също затананика.

- Е? Как съм? – Лейля набързо среса косата си. – Същите дрехи от вчера, но така е... като нямам други...

- Изглежда пак се връщаме на темата за нуждата от дрехи... – Гюнеш реши да я подразни. – Но иначе... красива си. Независимо как си облечена.

- Тъкмо мислех да ти се обидя. – тя му намигна. – Аз тръгвам към Кадъкьой, после ще мина през Cevahir Centar.
- Да се срещнем някъде?

- Кажи си номера. Ще ти се обадя, когато приключа при адвоката, за да пазаруваме после заедно. А и след това чистене ни чака. Звънвам ти, за да запишеш номера ми. – Лейля набързо записа в телефона си продиктувания от Гюнеш номер. След това се поколеба как точно да го запише... „Моят Гюнеш” (бел.ред. „Моето слънце”). Усмихна се и приближи към него. Набързо го целуна по бузата. Той се обърна и също й се усмихна.

- Такси ли ще вземеш? – той се провикна докато тя отваряше вратата.

- Не, с автобуса ще отида. Пестя, Гюнеш, пестя. – тя излезе навън, докато той клатеше глава и се усмихваше. Избърса ръцете си в кърпата наблизо. Извади телефона си от джоба на дънките си. „Лейля”. Прибра телефона, но след това отново го извади. „Моята Лейля”. Гюнеш се усмихна и погледна през прозореца. Видя как Лейля постепенно се отдалечава по улицата.

Седяща до прозореца в автобуса, Лейля наблюдаваше Истанбул за пореден път. Струваше й се, че сега той й се усмихва, прегръща я, не иска да я пусне. Че я обича повече от всякога. Дюнерджийница, забързан продавач на гевреци, наредил няколко от тях на главата си, циганки, продаващи вестници и цветя между колите, препирни между шофьорите, малко дрипаво момченце, хвърлящо симида си на заобиколилите го чайки... Това беше бедният Истанбул. Това беше нейният Истанбул. Не й трябваше Бебек, не й трябваше Нишанташъ. Стигаше й Орхантепе, когато беше с родителите си. Стигаше й Султанахмет, когато беше с Гюнеш. Защото беше с хората, които обича.

Лейля затвори очи и се разтопи в блажена усмивка. Спомените за миговете, прекарани с Гюнеш до този момент, се въртяха в ума й като на филмова лента. Спомни си, че именно в автобус като този се беше запознала с мъдрия старец, който сякаш проникваше в душата й. Точно той й бе казал, че без любов не се живее, че тя заслужава да разбере какво всъщност е любовта.

Когато отвори очи, Лейля разбра, че автобусът беше преминал на азиатския бряг. Деляха я няколко спирки от нейната, но тя, все още с глупавата си детска усмивка, не спираше да разхожда погледа си по всяко сантиметърче на Истанбул. Така искаше да го погълне целия! Така искаше да го прегърне, да го обича! Защото усещаше, че в момента обича всичко и всекиго. Тя с усилие отмести погледа си към хората в автобуса. Възрастен мъж чете вестника си, млада жена се вайка за разваления си маникюр, малко момченце хапва шоколадова вафла, стара жена благодари на млад мъж за отстъпеното място... Лейля обичаше... не, обожаваше тези хора! Искаше й се да извика на целия свят, колкото се може по-силно, че го обича...

Тя слезе на спирката си почти като в транс и продължи все така по пътя към кабинета на адвокат Кудрет Гечмиш. Краката й се движеха почти механично, тя вървеше с широка усмивка на лице, предизвиквайки насреща си учудените погледи на минувачите. Натисна звънеца, влезе в антрето на кабинета. Разтърси глава, за да се съвземе.

- Радвам се да те видя, Лейля! Как си? – Кудрет Гечмиш седна срещу настанилата се в един от големите черни столове Лейля. – Не сме се виждали от доста време. Илхан как е?

- Точно за това съм тук. – тя погледна надолу. – Да не се залъгваме, Кудрет. И ти, и аз знаем какъв беше този брак. – тя отново вдигна очи към него. – Свършен още със започването му.

- Искаш развод. – Кудрет кимна разбиращо с глава. – Илхан не се е свързвал с мен.

- Ситуацията е по-сложна.

- Слушам те.

- Наистина искам развод. Знам, че в днешно време мога да получа такъв само със съгласие от моя страна. – Лейля преглътна тежко. – Страхувам се обаче, че Илхан има други козове срещу мен.

- Изневяра?

- Не точно, Кудрет. – Лейля поклати отрицателно с глава. – Както казах, нещата са сложни. Срещнах мъж... – Лейля замълча и въдъхна тежко. – Срещнах мъж, който ми помогна в доста тежък за мен момент. Илхан се опита да ме изнасили, а този мъж ми помогна, спаси ме. Задължена съм му.

- В такъв случай, и ние имаме коз срещу Илхан – опитът му за изнасилване. И въпросният мъж може да бъде свидетел.

- Аз живея заедно с този мъж в момента. – настъпи тишина. Кудрет сви устни леко напрегнато.

- Да, това вече не е плюс за нас. Защо не... – след това той се облегна назад нервно. – Ти нямаш при кого другиго да отидеш, всъщност. Не е чак толкова неразбираемо. – мълчание. – Как стоят нещата с подялбата на имуществото?

- Всички движими и недвижими имоти са негови – такъв беше предбрачният договор. А всички сметки на мое име, вече са занулени, защото изтеглих всичко.

- Добре. Нямаш претенции към имотите, нали?

- Никакви.

- Добре. – Кудрет стана от стола си и приближи към Лейля. – Ще бъде сложно, тъй като е срещу Илхан. Всички знаем колко силен може да бъде той. Но ще се справим. Трябва обаче да се видя с въпросния мъж, с когото живееш. Той ще ни е много необходим свидетел.

- Ще поговоря с него. Мисля, че няма да има нищо против. – Лейля стана от стола си и се усмихна. – Как е Дуйгу? Още ли не излиза от вкъщи?

- Знаеш как е, Лейля, още страда по загубата на дъщеря ни. Старая се всякак да оправя настроението й, но... уви...

- Скоро ще я навестя, ще се опитам и аз да направя нещо. – Лейля потупа Кудрет по гърба. – А полицията откри ли убиеца?

- Не. С всеки изминал ден обаче, все повече и повече искам аз да съм този, който го открие първи. Ще го накарам да страда за всичко, което причини на семейството ми.

- Недей така, Кудрет. Аллах си знае работата. – Лейля прегърна адвоката набързо. След това му махна с ръка и отново излезе на улицата. Кудрет приближи към бюрото си и взе в ръце снимка, поставена в тъмносиня рамка. На нея имаше младо, русо момиче, със светлосини очи, чиято усмивка сияеше. Кудрет прокара пръсти по снимката.

- Чу ли, Хурие? Рано или късно, ще отмъстя за теб... – Кудрет леко докосна снимката с устни.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Ное 20, 2010 3:34 pm

Изображение

XIV.
На пазар в Cevahir Centar


"Хубаво беше споменаването на името ти...
...
Сега си мисля за времената с билите хубави неща ..."
(Йълмаз Ердоан – "Променяща се любов")


Когато чу името си, Гюнеш се обърна. Лейля стоеше на няколко метра от него, но той не я бе видял – толкова хора имаше. Толкова хора, а все навъсени. Тя беше единствената с усмивка на лице. Същата усмивка като тази на...

- Хей! – Лейля приближи запъхтяно към Гюнеш и вдигна очи към него. Той се опита да прочете чувствата в погледа й, но след това усети, че я гледа прекалено втренчено, затова смутено наведе глава. – Съжалявам, че позакъснях. Знаеш какъв е трафикът в Истанбул.

- Нищо, нищо, не се притеснявай. – двамата тръгнаха заедно из мол-а. – Важното е как мина. Наред ли е всичко?


- Донякъде. – Лейля се опита да се усмихне. Гюнеш я изгледа въпросително. – Адвокатът ми иска да се срещне с теб. Казах му, че Илхан се опита да ме изнасили и че ти ме спаси. Смята, че ти си единственият ни и, всъщност, доста важен свидетел. Имаш ли нещо против да говориш с него?

- Не, разбира се. – Гюнеш снижи погледа си към Лейля и очите му срещнаха нейните. Двамата се усмихнаха едновременно. – Само кажи кога и къде да се срещна с него.

- Мисля, че ще е най-добре да му се обадим, за да разберем кога му е най-удобно. Адвокат Гечмиш е доста зает. – Лейля продължи да върви напред, но Гюнеш се спря. „Гости на хотела ни са семейство Гечмиш...” „Лейля Гечмиш...” „Аз съм бащата на Лейля. Кудрет Гечмиш.” „Баща ми е адвокат. Има много връзки не само в Истанбул и Турция, но и извън страната. Страх ме е от него, Гюнеш.”

- Какво има, Гюнеш? – Лейля се обърна към него с усмивка на лице. Видя обаче каменната му физиономия и веднага стана сериозна. Приближи към него и се опита да срещне погледа му. Той обаче гледаше настрани и стискаше ръцете си в юмруци. – Гюнеш, плашиш ме... Какво има? Нещо случило ли се е?

- Как се казва адвокатът ти? – Гюнеш дори не погледна към Лейля. Тя потрепери от ледения му тон – отдавна не й бе говорил така.

- Адвокат Кудрет Гечмиш. – Гюнеш захапа устни. Очите на Лейля шаваха неспокойно. – Гюнеш, кажи ми...

- Бащата на Хурие. – Гюнеш въздъхна тежко и се усмихна иронично. Лейля пристъпи крачка назад. Гюнеш я погледна. – Адвокат Кудрет Гечмиш е бащата на Хурие, Лейля.

- Не. Не може да... – Лейля усети как сълзи напират в очите й. Дъщерята на Кудрет беше убита. Дъщеря му се казваше... та тя дори не знаеше името на дъщеря му! Не можеше да бъде!

- Казал ти е, че дъщеря му е убита, предполагам. – Гюнеш сложи ръце в джобовете на панталона си. Погледна празно в пространството зад Лейля. – Правилно. Той се опита да ме смаже докато бяхме заедно с Хурие. Не успя. Смаза собствената си дъщеря, вместо мен. Но още не се е отказал, още иска да ми отмъсти за това, че дъщеря му се влюби в мен, а не в „перфектния син на богат лекар”, в когото той искаше.

Лейля хвана с ръце лицето си и се обърна с гръб към Гюнеш. Вдишаше и издишаше на неравни интервали. Какво се случваше с нея? Така сляпо бе повярвала на Гюнеш, а дали... дали наистина беше такъв, за какъвто го смяташе? Тя му повери всичко – миналото си, настоящето си, бъдещето си... А той... той все още имаше тайни от нея.

- Не ми вярваш. – Гюнеш кимна и преглътна тежко. – Разбирам те. Ти едва ме познаваш. А Гечмиш, предполагам, ти е адвокат от поне няколко години.

- Вярвам ти. – Лейля се обърна рязко към Гюнеш и го стрелна с насълзените си очи. – Вярвам ти, Гюнеш. Не знаеш колко много ти вярвам... Аллах... – сълзите вече се стичаха по скулите й. – Твоят Бог... Всички богове! Всички те са ми свидетели колко много ти вярвам! Как ти давам целия си живот, как те... – тя вече се давеше в сълзи. Просто се вкопчи в Гюнеш и го притисна здраво към себе си. Беше й нужен, беше й толкова нужен! Защото не искаше отново да остава сама – не и когато вече го откри.

- Ще се срещна с Кудрет Гечмиш. Още ли работи в Кадъкьой? – Гюнеш не спираше да целува косата на Лейля и да прокарва пръсти през нея. Тя само кимна, все още хлипайки. – Добре тогава. Като се успокоиш, му се обади и му кажи, че аз съм на разположение от вдругиден нататък.

- От вдругиден? – Лейля се дръпна леко назад и припряно избърса лицето си с длани. – Защо не още от утре? Работа ли имаш?

- Като постави въпроса за работа... Намерих си такава. Като сервитьор в ресторанта на един хотел. Заплащането е добро. – мълчание. Гюнеш се усмихна. – И за теб намерих нещо. Но се съмнявам да е по вкуса ти.

- Кажи, кажи. – Лейля се усмихна през сълзи. Все още ги триеше с ръце.

- Едно дюкянче на Капълъ Чаршъ си търси момиче, които да им прави бродерии. Предното излязло в майчинство. – отново мълчание. Лейля се усмихна широко.

- Ти наистина си слънце. За няколко часа намери работа и за двама ни... – тя плесна с ръце. Изведнъж обаче отново придоби сериозна физиономия. – Но няма да се срещаш с Кудрет Гечмиш. – Гюнеш също посърна.

- Лейля... Рано или късно това трябва да стане.

- Гюнеш... – Лейля отново пристъпи към него. – Мисли за последствията. Тази среща ще се отрази лошо и за двама ни. Кудрет ще се откаже от делото, а може и...

- Няма да се откаже. – Гюнеш се подсмихна лукаво. – Имам доста козове срещу него.

- А той твърди, че ти си убил дъщеря му.

- Ако беше вярно, досега да съм зад решетките. Ти самата знаеш колко силен е Кудрет Гечмиш. – мълчание. Лейля поклати глава.

- Мисля да сменя адвоката.

- Това ще отнеме време и доста процедури. Междувременно Илхан ще действа. – погледите им се срещнаха. Лейля отмести своя, навеждайки глава. Очите й фокусираха златната халка на дясната й ръка. Тя прехапа ядосано устни.

- Е? – Гюнеш се усмихна широко. – Бяхме тръгнали за необходими неща, а виж ни – доникъде не сме стигнали още.

Лейля също му отвърна с усмивка, макар и леко горчива. Подтича след него. Един магазин, втори, трети... Лейля мереше рокля тук, пробваше блуза там... Гюнеш напрегнато мислеше какви бои и четки да купи. Лейля избираше кухненски пособия. Гюнеш избираше плочки. Лейля се чудеше между няколко тапицерии за мебели. Гюнеш извади ключ на Лейля за апартамента. Лейля накупи множество дреболийки за украса на апартаментчето. Гюнеш упорито се опитваше да вникне в картините на Пикасо, което разсмиваше Лейля. Лейля си направи маникюр. Гюнеш търсеше перфектната риза за нощен клуб. Лейля вдигна гордо глава, когато двама мъже подсвирнаха след нея. Гюнеш... изревнува.

- Ами... добре се подредихме... – Лейля се засмя при вида на натоварения с няколко торби Гюнеш. Тя самата не оставаше по-назад. – И това ни е само първият от многото бъдещи шопинги.

- Не било толкова лошо, впрочем... – Гюнеш се усмихна широко при вида на мъчещата се с торбите Лейля.

- Защото пробвах малко дрешки. Ще видиш ти ако направим заедно шопинг изцяло за дрехи. Тогава друга песен ще пееш. – тя се засмя и изпуфтя за пореден път. Гюнеш вдигна ръка за такси. – Нали уж трябваше да пестим?

- Но не и да рискуваме здравето ти. – Гюнеш направи знак на шофьора да поеме торбите от ръцете на Лейля. След това двамата се качиха в таксито. Лейля въздъхна шумно, а Гюнеш се усмихна и погледна през прозореца. – Към Султанахмет. Като наближим, ще те упътя.

- Изморителен деееен... – Лейля се изтегна на седалката. „А утре ще бъде още по-изморителен...”, замисли се Гюнеш. Той продължи да гледа през прозореца. Картините се меняха, понякога спираха, после забързваха, забавяха. Гюнеш усети, че се усмихва и това го стресна. Погледна към Лейля. Беше заспала. Той прехапа долната си устна и понечи да я погали.

- А сега накъде, ефенди? – таксиметровият шофьор го прекъсна. Гюнеш се сепна.

- Карай направо и като стигнеш дюнерджийницата, завий вляво. После втората пряка вдясно и спри пред магазинчето. – Гюнеш се разшава. Когато колата спря, той подаде няколко банкноти на шофьора.

- Ама не толкова, бе, бате...

- Не, искам да ми помогнеш с торбите. Дамата е заспала – доста е уморена. Не искам да я будим.

- А, така кажи, батенце. Ей сегинка. – шофьорът бързо прибра банкнотите и изхвърча от таксито. Награби повече от половината торби. – Само кажи на кой етаж.

- На предпоследния, апартаментът вдясно. – Гюнеш се усмихна любезно. Отвори вратата на Лейля и внимателно я измъкна от колата. Затвори вратата с крак. Лейля леко се разшава, след което обви с ръце врата на Гюнеш и сложи глава на рамото му. Той се усмихна. Шофьорът дотърча и взе останалите торби. Отново затича нагоре. Гюнеш тръгна бавно по стълбите, внимавайки да не разбуди Лейля. Шофьорът го чакаше горе. Гюнеш само с поглед му посочи левия джоб на якето си и таксиджията извади ключовете и отключи. След това му махна и затича обратно надолу по стълбите. Гюнеш влезе бавно в апартамента и се отправи към спалнята. Когато наближи към леглото, усети остра, пронизваща болка в сърцето. „Мили, точно като младоженци сме. Виж само как ме носиш на ръце до леглото, защото ми е лошо...” „Един ден ще те нося на ръце до леглото като булка, Хурие.”

Гюнеш отметна припряно горната завивка. Беше се заклел да не докосва това легло. Ето, че поредната му клетва бе нарушена в този момент. Внимателно положи Лейля на леглото, след което я зави. Тя се намести удобно и се сгуши в одеалото. Гюнеш се запъти към вратата на спалнята, но в последния момент се обърна. Пристъпи бавно към Лейля и приклекна до нея. Леко чупливата й кестенява коса падаше от края на леглото. Устните й бяха полуотворени, дългите й мигли изглеждаха още по-безкрайни, когато очите й бяха затворени. Гюнеш протегна ръка. Този път нямаше кой да го спре. Пръстите му докоснаха бебешко-гладката кожа на лицето на Лейля. Тя се размърда и се извъртя. Устните й докоснаха дланта му. Гюнеш дръпна ръката си и обходи с палец долната й устна. Прехапа устни, след което сам се стресна от мисълта, която внезапно го връхлетя. Отново зави Лейля, макар да нямаше нужда, и рязко се изправи. Наведе се отново, целуна я по косата, вдъхна аромата й, и бързо излезе от стаята. Затвори вратата след себе си.

Побърза да внесе торбите от пазара и да заключи. След това се свлече безпомощен на дивана. В очите му плуваха сълзи.

- Предавам те, Хурие... Предавам те... – сълзите вече се стичаха по лицето му. Той понечи да ги изтрие, но се отказа, и те продължиха да текат. – Нещо става с мен. Разбираш ме, нали? Хурие, мила моя Хурие... Ще ми простиш ли? Обичам те, обичам те, толкова те обичам... – той се изправи на дивана и сложи ръце на лицето си. Лакътят му се удари в нещо кухо. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади средно-голяма червена кутийка. Сложи я на масата пред себе си. – Твоето колие, Хурие. – Гюнеш вдигна насълзените си очи нагоре. – Ще ми позволиш ли да го подаря на друга? На друга, която точно толкова, колкото теб, ще... – Гюнеш отново избухна в сълзи. Отдавна не беше плакал така неудържимо. Хурие щеше да го разбере – така, както винаги го беше разбирала и подкрепяла. И щеше да му позволи да подари нейното колие на друга. Но нямаше да позволи да я сравняват с друга. Животът на Гюнеш трябваше да започне наново. С други чувства, с друга борба, с друга любов. Гюнеш стана решително и прибра червената кутийка в един от шкафовете наблизо.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Ное 22, 2010 12:32 am

Изображение

XV.
Един рожден ден в Reina


"Не мога вече да накарам сърцето си да замълчи..."
(Атила Илхан – "Булевардът на мъглите")


Лейля бавно отвори очи и се протегна. Отметна вълнистата си кестенява коса и разтърси глава, когато дебел сноп слънчеви лъчи буквално я удари в лицето. Сложи длани върху очите си, прозя се тихичко, след това изпъна цялото си тяло и легна по гръб. Наоколо беше тихо. И миришеше. Миришеше... на боя.

Лейля бавно се измъкна от одеалото, пооправи дрехата, с която беше облечена, и отвори вратата на спалнята. Огледа се наоколо. Мебелите лъщяха от чистота, стените бяха току-що боядисани. На масата имаше храна, храна, и още храна. Букет с най-различни цветя беше поставен във ваза, гордо стояща между чиниите. Прозорецът беше отворен и лекият вятър полюшваше копринените светлосини перденца.

- Добро утро. – Лейля се обърна рязко назад. Очите й срещнаха блясъка в тези на Гюнеш. Той не спираше да се усмихва. – Честит рожден ден, Лейля.

Усмивката замръзна на лицето й. Божичко! Беше забравила! Днес имаше рожден ден. Днес ставаше на 23. Ами приятелките й? Ами традицията да празнува в Reina? Покрай събитията напоследък съвсем беше занемарила този въпрос. А сега?

- Е... – Гюнеш направи крачка към нея. – Ако ти си забравила, поне има кой да мисли вместо теб. Провери телефона си.

Лейля се огледа наоколо, за да открие с поглед малкия си GSM. Видя, че е оставен върху шкафа в хола. Още с плъзването на капачето, видя, че я очакват 17 непрочетени съобщения и 8 пропуснати повиквания. Приятели, познати, мъже, с които беше прекарала нощта... А! Екин се беше сетила! Беше резервирала сепаре за Reina! Лейля се засмя звучно, след това остави телефона си обратно върху шкафа и се запъти към масата. Седна по турски на един от столовете. Гюнеш се усмихна и й наля чай.

- Обновен апартамент, богата закуска, вечер в Reina... – Лейля отхапа голям залък от филията, намазана с маргарин. – Пожелания, внимание. Приятели. – тя замълча. Очите й говореха вместо нея. Усмихна се и неусетно понижи гласа си. – Ти... – отново замълча. – Какво повече да искам, Гюнеш? Очертава се този мой рожден ден да бъде най-хубавият ми досега.

Телефонът й иззвъня и тя подскочи. Все още сдъвквайки, тя го грабна от шкафа. „Кудрет Гечмиш”.

- Кудрет е. – тя веднага стана сериозна и вдигна разтревожен поглед към Гюнеш. Той й направи знак да се обади. Тя плъзна капачето на GSM-а си нагоре. – Ало, Кудрет?.. Благодаря ти... Наистина ти благодаря. Чул те Аллах.

Гюнеш стана от масата нервно и приближи към прозореца. Затвори очи. Вятърът го удари силно в лицето, очите му се насълзиха. Бащата на Хурие... Аллах... Колието...

- Гюнеш? – Лейля съвсем леко докосна Гюнеш по рамото. Той се обърна стреснат. Тя му се усмихна леко несигурно. – Беше се замислил, явно – не ме чу. – тя отново седна на масата. Отпи от чая си. – Кудрет каза, че е свободен в понеделник в четири следобяд. И каза да отидем двамата с теб.

- Понеделник не е ли твърде далеч, Лейля? – Гюнеш се подпря на перваза на прозореца. Лейля се завъртя към него, апетитно примлясвайки. Изгледа го въпросително. – Илхан дотогава може да...

- Не ми говори за Илхан точно днес. – Лейля преглътна залъка си. Изведнъж се усмихна лукаво. – Или, всъщност... точно днес трябва да поговоря за него... – тя грабна за пореден път телефона си. Отново плъзна капачето му.

- Какво правиш? – Гюнеш се изправи и я изгледа подозрително.

- Звъня на... – още преди да беше набрала номера, GSM-ът извибрира в ръката й. Тя се усмихна с ъгълчето на устните си. – Още по-добре. – натисна зелената слушалка и отметна косата си настрани. – Ало, Илхан?

~ О, ти помниш кой съм! Колко мило от твоя страна, Лейля! – Илхан се засмя саркастично. – Честити ти 23. Дано добре си изкараш... в Reina.

- Не се и съмнявай в това.

~ Аз изобщо не се съмнявам, Лейля. Знам, че и пари имаш – ще се справиш. – мълчание. – Предвидлив ход от твоя страна, впрочем – да изтеглиш парите от всичките си сметки. Хитро. Не го очаквах от теб.

- Е, приеми го като изненада. – Лейля се усмихна горчиво. Гюнеш седна ядосано на стола, въртейки в ръката си голяма зелена ябълка. – Илхан... какво ще кажеш да се срещнем днес? – Гюнеш вдигна глава и стрелна Лейля с поглед. Тя се обърна настрани. Гюнеш удари леко по масата и стана. Отиде към хола.

~ Да не би да имате проблеми с онзи твоя... драгоценничкия? – Илхан отново се засмя силно.

- Не, искам да те почерпя, просто... – Лейля също се засмя. – Какво ще кажеш да се срещнем в къщата в Бейоглу? Чудесно. До час и половина съм там. – Лейля затвори телефона си и скочи от масата.

- Какво беше това? – Гюнеш се завъртя към нея. Тя се усмихна.

- Казах ти, че днес ще е най-хубавият ми рожден ден, Гюнеш. Възнамерявам не само вие да ми помогнете за това, а и аз сама да имам някакво участие. – Лейля влезе в спалнята. Облече набързо някаква бяла туника с дълъг ръкав и тъмносини дънки – все дрехи, купени предния ден. Грабна чантата си. – Не мисля, че ще се бавя много. После ще мина през някой магазин да купя рокля за довечера. Ти имаш ли какво да облечеш?

- Имам. – горчивата нотка в гласа му пролича. – Ще се оправя, спокойно. Само те моля... бъди внимателна. И ако има нещо, обади ми се.

- Ще се видим следобяд, нали? – Лейля му махна бързо и излезе на улицата. Беше казала на Илхан, че ще се срещнат след час и половина, защото горе-долу толкова й трябваше, за да се предвижи пеша от Султанахмет до Бейоглу.

Искаше отново да бъде част от Истанбул. Искаше отново да обича всичко и всички. „Ставам на 23, виждаш ли, мой мили Истанбул? Гордееш ли се с мен? Няма ли да ме поздравиш?” Разбира се, че Истанбул щеше да я поздрави. Поздравяваха я клаксоните на колите по Анкара Джадеси. Поздравяваха я виковете на циганките, продаващи цветя по Хамидие Джадеси. Поздравяваха я приканващите за молитва мюезини от минаретата на Йени Джамъ. Поздравяваха я чайките, докато тя, като малко детенце, с усмивка на лице, преминаваше покрай Босфора. Паркчето, разпростиращо се по протежение на Рагип Гюмюшпала Джадеси, я ободри още повече – тя вдишваше и издишваше чистия въздух, съдържащ в себе си най-различни аромати, и се усмихваше широко. Почти подскачайки, тя премина по моста Ататюрк, а когато го пресече, се обърна назад. Ниското есенно слънце я заслепи, но тя успя да види как дори хвърлящите един след друг въдиците си рибари, също я поздравяваха. Поздравяваха я смеховете на малките деца, тичащи в кръг около Тарихи Чешме. Поздравяваха я траканията на чашките на разнясащите чай сервитьори из кафенетата по Рефик Сайдам Джадеси. Подтича, когато нервен шофьор я накара да пресече по-бързо на ъгъла между Аръкай Сокак и Бахрийе Джадеси. Когато най-накрая излезе на Куртулуш Дереси Джадеси и погледна часовника си, видя, че й остават около десетина минутки. Ускори крачка, усети, че се поизпотява, след това разбра, че няма смисъл да бърза, и отново намали темпото. Зави по Бало Сокак, в чиито нощни клубове, в началото на запознанството си с Илхан, доста често се подвизаваше. Стигна до Турначъбашъ Джадеси, леко забърза, и накрая се озова пред огромния двор с тъмносин хамак по средата. Плешив едър мъж й отвори желязната обкована врата. Токчетата й изтракаха по плочките, имитиращи калдъръм. Ниска жена й отвори вратата на двуетажната бяла къща. Лейля влезе бавно, мина през два дълги коридора, сваляйки кремавото си палто в движение. Стигна до огромния хол, из който се носеше дим.

- Виждам, че си добре. – Лейля се усмихна иронично и седна на кожения диван. Илхан не направи дори и малко усилие да вдигне очи към нея. – Пушиш пура и четеш новостите на лаптопа си.

- Аз нямам причина да съм зле. – той издиша дима в посоката на Лейля. Чак сега отмести погледа си към нея, но успя да различи само силуета й. – Ти беше тази, която поиска да се видим. – той пак наведе глава към монитора.

- Говорих с Кудрет. Задвижваме процедурата за развод. – тя опъна лявата си ръка и нервно потропа няколко пъти с длан по облегалката на дивана. Илхан отново издиша дима от пурата в нейната посока. Тя се закашля, след това стисна устни и се обърна на другата страна. Лявата й ръка продължаваше да се движи нагоре-надолу по облегалката.

- Чудесно. Не си губиш времето, значи. – мълчание. Димът започна да се разсейва. Лейля хвърли презрителен поглед към Илхан.

- Изпуши ли я?

- Да, за съжаление. – той хлопна капака на лаптопа си. Сините му очи бяха станали още по-тъмни. Остави лаптопа на масата пред себе си. – Колко пъти го изчука?

Лейля се обърна рязко към Илхан. В очите й припламваха огънчета.

- Отвращавам се от теб, Илхан. – устните й трепереха. Той се засмя еднократно. Облегна се назад в кожения фотьойл.

- Доста кучки има по света, Лейля, но ти си една от най-изкусните – признавам те. Помня те каква беше на 19. Не ги подбираше – само въпросният да имаше повечко пари, и веднага си лягаше с него. После аз те избавих от жалкия ти живот, дадох ти пари, престиж, име... Ти обаче много бързо ме предаде. Не така, Лейля. Имахме уговорка.

- Уговорката беше да не се бъркам в твоите неща, а ти да ме оставиш да живея спокойно. – Лейля скръсти ръце и се наведе наляво към Илхан. Присви очи. – Е, ти не ме остави да живея спокойно, Илхан. Ти ме превърна в още по-голям боклук, отколкото бях преди. Пари?! Видях как семейството ми се справяше без тях – и аз ще мога. Престиж?! Какъв престиж може да ми даде застаряващ покер играч, който изведнъж е забогатял и е влязъл в така наречения „истанбулски елит”? Истанбул няма елит, Илхан, запомни го. Истанбул поглъща и изплюва такива като теб. – Лейля замълча. След това се изсмя тихо. Облегна се назад. – Да не говорим за име. Лейля Джихангир! И колко приятели ми спечели това „велико” име? Ще ти отговоря. Много приятели! И до един – фалшиви. За сметка на това, обаче, загубих и малкото верни, които имах в предишния си, жалък, както го наричаш ти, живот.

- Е, добре, да предположим, че ти дам развод. Какво ще правиш?

- Интересува ли те наистина? – Лейля се усмихна иронично. Илхан се засмя. Тя отново се наведе към него. – Ще живея, Илхан. Ще живея за себе си. Ще го направя за първи път. Сигурна съм, че чувството ще е като никое друго.

- Без пари?

- Имам достатъчно.

- Я, стига! Знам те как харчиш, Лейля! 25 000 и за три месеца няма да ти стигнат!

- Не ми стигаха за три месеца, когато бях с теб. Защото ти винаги държеше да съм най-красивата, най-скъпо облечената, най-най-най... Сега всички тези неща не ми трябват! Оставям ти всичките си вещи... не ги искам... С изключение на една...

- Не ми е притрябвало мръсното ти килимче за молитви, Лейля, не се безпокой. До вратата е. На тръгване си го вземи. – Илхан стана от фотьойла си и отиде към бара. Наля си чаша уиски и отпи голяма глътка от нея. – За това ли дойде до тук? За да ми кажеш... грешка, за да повториш, че искаш развод?

- Не искам да имам нищо общо с теб, Илхан. – тънките пръсти се плъзнаха по златната халка. Червеният маникюр леко се олющи, след това възглавничките на пръстите поеха халката и я издърпаха нагоре по безименния пръст на дясната ръка. Халката приблясна в лявата длан, след това беше покрита от същите тези тънки пръсти. Лейля си пое дъх. Китката на лявата й ръка се огъна, сякаш хвърляше зар. Халката издрънча по гранитената масичка, завъртя се няколко пъти. Лейля грабна чантата и палтото си и се запъти към вратата. Спря се пред Илхан. – Ще се видим в съда. – тя взе сложеното в голяма торба до вратата молитвено килимче и излезе навън. Вратата след нея се затвори с трясък, секващ дрънчането на пръстена по масичката.

Въздухът навън сега й се струваше още по-чист и свеж. Сякаш досега в гърдите си бе имала някаква буца, която й беше пречила да диша. Сега обаче вдишваше и издишваше с пълни гърди, с напълно нови сили. Завъртя се няколко пъти като малко детенце. Видя магазин, и още един, и още един. Маникюр, за да оправи олющените си нокти. Грим за довечера. Прическа за довечера. Една рокля, втора рокля, трета... Не, тази ще е! Не искаше да бъде прекалено изискана, искаше да бъде себе си, искаше да бъде естествена.

Гюнеш все още не се беше прибрал. Тя побърза да влезе в спалнята, да заключи вратата, да се помоли върху любимото килимче, и да се заеме с подготовката си за вечерта. От време на време поглеждаше към часовника. 16.30... 17.45... 18.24... Тя въртеше главата си, грижливо вързаната конска опашка се удряше в поруменелите й бузи. Бледорозовото червило почти липсваше – Лейля не преставаше да гризе устните си. Постоянно ставаше от крайчеца на леглото и отиваше към прозореца, очаквайки да види Гюнеш. Притесняваше се все повече и повече. Имаше чувството, че сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Чу открехване на врата и подскочи.

- Гюнеш, ти ли си? – не чу отговор. – Гюнеш?

- Аз съм, Лейля. Почти седем е вече. Резервацията е за осем. Ти готова ли си? – той остави огромния букет червени рози на малката масичка в хола. Извади кутийката от шкафа, целуна я набързо, прекръсти се. Сложи я внимателно до букета. Пристъпи крачка назад.

Вратата на спалнята се отвори. Гюнеш чу леко изтракване на тънки токчета по паркета. След това видя белия педикюр и тънкия глезен. Плъзна поглед нагоре по съвършените крака, която стояха пред него, макар и на другия край на апартамента. Копринената бяла пола падаше на вълни до коленете й, сякаш като пърхането на пеперуда. Изисканият черно-бял потник с висока яка подчертаваше изящната й шия. Гюнеш вдигна поглед към брадичката, задържа се по-дълго на устните, след това румените бузи, и сивите очи, изпълнени с блясък. Косата й блестеше от светлината на лампата.

Гюнеш уверено тръгна към Лейля, а тя на свой ред – към него. Приближиха един към друг, деляха ги само сантиментри. Тя пристъпи надясно. Лявата й ръка докосна неговата лява. Той затвори очи. Усети как косъмчетата на ръката му настръхват. Усети как въздухът се насища с аромата на Лейля. Тънките й пръсти се допряха в неговите само за миг. Той отвори очи. Тя все още беше до него. Черната й гривна се допираше до китката му. Той се наведе и я целуна по голото рамо. Усети как тя потреперва и се дръпва настрани. Тя тръгна напред и се наведе над масичката. Вдигна очи към Гюнеш, а той й отвърна с усмивка.

- Честит рожден ден, Лейля. – той се подпря на облегалката на дивана, очакващ нейната реакция. Тя взе внимателно букета с червени рози и го допря до носа си. Вдъхна аромата му, усмихна се, и отново го остави на дървената масичка. Плъзна ръка по червената кутийка и леко я отвори. Релефен кристал отрази светлината, идваща от кухнята. Лейля отвори изцяло кутията и я взе с две ръце. Плъзна пръстите си по колието вътре, след това вдигна поглед към Гюнеш.

- Виждала съм това колие. Беше в стаята ти. То...

- То е на Хурие, Лейля. – Гюнеш я прекъсна и приближи към нея. Внимателно извади колието от кутията. Мина зад Лейля. – Тя би се радвала, ако ти го носиш. Ако го носиш днес. – той сложи колието на врата й. – Ако го носиш занапред. – Гюнеш затвори очи и за сетен път пое аромата на Лейля с ноздрите си. Тя се извъртя към него, леко докосвайки носа му с косата си.

- Завинаги. – тя се усмихна широко, когато той отвори очи и я срещна само на сантиметри от себе си. Гюнеш плъзна поглед от очите й, през устните, до колието. След това обратно. Очите му се спряха отново на устните й. Поколеба се. Лейля се усмихна и се завъртя с гръб към него. Притича към масата.

- Нали каза, че резервацията е за осем... Трябва да сме там преди всички други, все пак. Нямаме време, Гюнеш. Да вървим.

- Права си. Таксито ни чака. – Гюнеш отвори вратата на апартамента и пусна Лейля да мине пред него.

Истанбул. Нощ. Гюнеш. Това вече беше нейният живот – така, както винаги го бе искала. Лейля погледна към луната. Имаше пълнолуние. Но имаше и нещо друго в тази луна – сякаш й се усмихваше, сякаш й намигваше, сякаш й казваше: „Истанбул е най-прекрасен нощем, когато имаш с кого да го споделиш.”

- Истанбул е прекрасен нощем. – тихият глас на Гюнеш откъсна Лейля от мислите й. Тя се обърна към него с ококорени очи. Той не откъсваше поглед от прозореца.

- Мислех, че не обичаш Истанбул. – тишина. – И че определено го предпочиташ денем.

- Преди и аз мислех много неща за себе си, Лейля. – Гюнеш се обърна към нея и й се усмихна. Задържаха погледите си по-дълго от обикновено.

- 14.50. – не усетиха, че бяха пристигнали. Докато Гюнеш плащаше на шофьора, Лейля вече беше излязла навън и приемаше поздравления от приятелите си. Не бяха много – само най-близките й. Останалите вече по един или друг начин бяха разбрали за раздялата й с Илхан. Екин я дръпна настрани, когато влязоха в Reina.

- Това е той, нали? – Екин посочи с поглед Гюнеш, който в този момент се запознаваше с един от приятелите на Лейля. – Онзи мъж, когото аз си бях заплюла, а ти ми отне! Беше доста сложен, но ти го впримчи, а? – Екин се засмя.

- Екин... – Лейля се усмихна. Бузите й почервеняха още повече. Очите й блестяха.

- Чакай, чакай... Този поглед не ти го знам. – Екин сви вежди и изгледа приятелката си притеснено. – Какво става, Лейля?

- Екин, аз... – Лейля поклати глава. Погледна притеснено в посоката на разговарящия с приятелите й Гюнеш. – Аз... – отново погледна към Екин. Вдигна очи към нея. – Влюбена съм, Екин. Много. И с всяка изминала секунда се влюбвам все повече и повече.

- Е, няма ли да дойдете вече на масата? – един от приятелите на Лейля, хвана нея и Екин под ръка и ги повлече към масата. Настаниха Лейля и Гюнеш един срещу друг. Екин седна до Лейля.

- Е, Гюнеш, с какво се занимаваш? – Екин се усмихна приветливо.

- Готвач съм. Отдавна не съм практикувал професията си, обаче... Тези дни ми се наложи отново да търся работа.

- Не си работил, защото не ти е трябвало. – един от приятелите се засмя гръмогласно. – Лейля, мила, откъде го намери този екземпляр? В Нишанташъ, или в Бебек?

- В Хейбелиада, Мустафа. – Лейля се усмихна широко. Настъпи мълчание. Мустафа вдигна любопитни очи към Гюнеш.

- Християнин ли си? – настъпи още по-неловко мълчание. Лейля усети как дланите й се изпотяват. Потърси с поглед Екин, която също я гледаше. Гюнеш се усмихна тихо.

- Да, християнин съм.

- Е... кого ли го интересува в 21-ви век! – Мустафа отново се засмя гръмогласно и вдигна високо чашата си. – Вдигам тост за Лейля!

- За Лейля! – чашите издрънчаха.

Вечерта минаваше бързо – в шеги, в мили приказки, в клюки, в сериозни разговори. Гюнеш почти постоянно гледаше към Лейля – как отмяташе конската си опашчица, когато се смее; как надува бузки като малко детенце, когато е сериозна; как енергично кима с глава, когато слуша някого; как отпива големи глътки от чашата с бяло вино пред себе си, защото е твърде жадна... Обичаше всеки нейн жест, всяка нейна дума, всеки нейн поглед. Обичаше...

- Лейля, би ли дошла с мен до тоалетната? – Екин стана от масата и взе чантичката си. – А вие, момчета, можете да се прехвърлите към дискотеката. Все пак... вече е почти полунощ. Да не губим време.

Двете се запътиха към тоалетната. Екин дръпна Лейля грубо за лакътя.

- Няма да ти задавам въпроса „какво си мислиш, че правиш”, защото виждам, че си хлътнала до уши. – Екин кимна отрицателно с глава. – Само внимавай, Лейля, наистина те моля.

- Да, Екин, пак ще ми кажеш, за Фахрийе, която се омъжи за християнин. Казах ти – зависи от човека, не от религията.

- Ами Илхан? Знам, че се развеждате, но... – Лейля вдигна дясната си ръка във въздуха. Екин се усмихна, когато не видя халка. – Говорихте ли с него? Ще ти даде ли развод?

- Говорихме. А и аз вече съм задвижила процедурата. Ще видим как ще се стекат обстоятелствата. – Лейля въздъхна тежко, припомняйки си, че адвокатът й беше именно Кудрет Гечмиш. – Да не говорим за това тази вечер, Екин, може ли?

- Разбира се. – Екин се усмихна, целуна набързо приятелката си по бузата, след което двете се отправиха към дискотеката. Светлините се отразяваха във водите на Босфора. Въздухът миришеше на спирт, на мъжки и женски парфюми, на море, на лудост, на страст.

Ритъмът се ускоряваше. Диджеят редуваше различни стилове, смесваше ги с турска музика. Светлините от мостовете преминаха като светкавици през черните очи на Гюнеш, след което се отразиха в сивите на Лейля. Той стана и приближи до нея. Усети дъха й върху устните си.

- Не ти казах, че си красива. Прости ми. – беше се надвесил над ухото й така, за да може тя да го чуе сред шумотевицата наоколо. Вдигна очи към нея. Тя се усмихна смутено. Бузите й бяха станали огненочервени. – Красива си. – тя не успя да го чуе, но проследи движението на устните му, и го разбра. Наведе очи надолу.

- Честит рожден ден, Лейляяяяяяя! – гласът на диджея гръмна из Reina. Няколко разноцветни фойерверки се отправиха към небето една след друга.

- Честит рожден ден, Лейля. – Гюнеш прошепна това тихичко. И, странно, именно този шепот, стори й се на Лейля, сякаш беше изречен от Истанбул. Истанбул... целият нейн Истанбул я поздравяваше. Поздравяваше я с устните, с думите, с гласа на Гюнеш.

Гюнеш пристъпи още една крачка напред към Лейля. Любимата й песен отекваше във фона и сякаш се удряше в ушите й. Не, това беше кръвта, която сърцето й изпомваше побесняло. Гюнеш плъзна ръцете си по тези на Лейля. Обходи голите й рамене, спря очите си на колието и го докосна с пръстите на дясната си ръка. След това, с опакото й, той погали брадичката и бузата на Лейля. Очите й шаваха по неговите. Той вдигна и лявата си ръка. Пое лицето й в дланите си и се наведе към нея. Винаги досега Лейля беше затваряла очи, когато я бе целувал мъж. Този път нямаше да ги затвори. Този път щеше да запечата всеки миг, всяка светлинка, всеки звук от ставащото наоколо. Тя усети мекотата и топлината на устните му върху своите. Усети как пръстите му се плъзгат по косата й и се забиват между кичурите й. Езикът му се вплете в нейния, тя захапа долната му устна и издиша силно. Устните му обходиха нейните няколко пъти, след това обиколиха по румените й бузи, по нослето, по челото й. Гюнеш се спря за секунди и погледна към Лейля. Усмихнаха се един на друг. Той отново се наведе към нея и докосна устните й със своите. Небето над Истанбул стана тъмнорозово от последната заря.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Дек 08, 2010 12:32 am

Изображение
XVI.
Падащо златисто листо


"А то- аз съм се свечерил.
Падат листата ми
бавно- бавно.
Името ми е есен."
(Атила Илхан – "Името ми е есен")


Лейля се завъртя на пети и погледна към Гюнеш. Той се усмихна тихо, сложи ръце в джобовете на палтото си, и наведе глава надолу.

- И нали запомни, Лейля?! Непременно да се обадиш тези дни. Трябва да излезем двечките както ние си знаем.

- Разбира се, Екин, не съм забравила! – Лейля се обърна към таксито и помаха с ръка. Колата потегли. Лейля пак се обърна към Гюнеш, който отключваше входната врата. Тя приближи към него бавно и леко неуверено.

- Благодаря ти. – от устните й излезе облаче дим заради студа. – Благодаря ти за най-незабравимия рожден ден в живота ми. – тя се надигна и леко докосна с устни бузата му. Той се извъртя и я целуна по устните. Тя леко загуби баланс, но той я хвана за кръста и я придърпа към себе си. Когато дългата целувка свърши, двамата се усмихнаха един на друг. Гюнеш направи път на Лейля да мине пред него. Докато тя подтичваше нагоре по стълбите, той се движеше бавно, прескачайки едно-две стъпала. Не отделяше поглед от голите й крака и нежното й телце, пърхащо пред него. Изведнъж натрапчива мисъл мина през ума му и той потрепери. Усмивката му изчезна. През последните няколко часа беше забравил за Хурие. Това, което мислеше за невъзможно, се случи. Някоя друга беше успяла да замести Хурие.

- Ехе, какво стана? Много се замисли нещо... – Лейля слезе две стълбички надолу и сложи ръце на раменете на Гюнеш. Той вдигна очи към нея и се опита да се усмихне, но не се получи. – Какво има, Гюнеш? Нещо случило ли се е?

- Не, Лейля, нищо. – той поклати отрицателно глава и леко се дръпна от нея. Приближи към вратата на апартамента и я отключи. Отново направи път на Лейля да мине. Тя влезе в коридора и, сваляйки палтото си, не спираше да гледа въпросително към Гюнеш.

- Добре ли си?

- Да, да, нищо ми няма.

- Изведнъж пребледня... – тя приближи към него и пое лицето му в ръцете си. Очите й шаваха притеснено по неговите. – Да не е от студа навън? Да ти направя чай... кафе... Кажи ми!

- Нищо ми няма, Лейля. – той хвана ръцете й в своите и целуна пръстите им. Усмихна се лекичко, когато видя как бузите й добиват бледорозов оттенък. – Утре ни чака дълъг ден. Трябва да поспим.

- Прав си. – тя се усмихна широко и го целуна набързо по устните. – Лека нощ, Гюнеш! И да ме сънуваш! – тя му намигна и се засмя по детски. След това изтича към спалнята и затвори вратата след себе си.

- Лека нощ, Лейля... – прошепна Гюнеш, сядайки бавно на своето легло – диванът в хола. Сложи ръце на лицето си и разтърка очи. Въздъхна тежко няколко пъти, след това бавно легна, без да прави усилие дори да отметне горната завивка.

Лейля се зави до брадичката и впери поглед в прозореца. Не спираше да се усмихва, очите й грееха, отразявайки мъждукащата светлинка на уличната лампа. Спомни си какво би направила само преди месец в подобна ситуация. Би преспала с мъжа, който я бе целунал. А на сутринта би си тръгнала без колебание. Сега нямаше нужда да преспи с Гюнеш. Сега й беше повече от достатъчно да чувства, че той е в другата стая, да чува дишането му докато спи, да усеща, че той е с нея. Тя затваряше и отваряше очи, но така и не можеше да изтрие картината на приближаващите устни на Гюнеш към нейните. Все още усещаше топлината им и, хапейки устни, леко се смееше. Въздъхна силно и се омота в одеалото. Не усети колко бързо заспа, с усмивка на лице.

- Добро утро, принце... – Лейля сложи ръчички зад гърба си и се завъртя кокетно. Бялата копринена рокличка се удари няколко пъти в коленете й. Бледата слънчева светлина се отрази в кристала на колието й. Гюнеш се прозя и разтърка очи. Приближи към масата и дръпна един от столовете. Вдигна поглед към Лейля, която го гледаше в детинско очакване. Той се усмихна и приближи към нея. Целуна я по челото, а после и съвсем лекичко по устните.

- Добро утро, Лейля. – той седна на стола си и я проследи внимателно докато тя сипваше кафе в чашката пред него. След секунди тя също седна до него.

- Надявам се питката да ти хареса. По рецепта на мама е. Отдавна не съм я правила. Всъщност, откакто се омъжих за Илхан... – Лейля леко се натъжи и наведе глава. Гюнеш, който в този момент отхапваше от питката, повдигна с два пръста брадичката й.

- Не искам да те виждам тъжна. – той преглътна залъка. – Днес, след като поговорим с Гечмиш, нещата ще се пооправят.

- Надявам се. – Лейля стана рязко от масата и се подпря на кухненския плот. Скръсти ръце пред гърдите си. – Гюнеш, притеснявам се. Ами ако стане някакъв скандал, а дори и доста по-лошо, между теб и Кудрет Гечмиш? Все още не съм никак сигурна дали постъпваме правилно.

- Лейля... – Гюнеш поклати отрицателно глава. Облегна се назад. – От години си повтарям, че трябва да променя живота си. Не мога да го направя, ако не застана очи в очи с човека, който разруши предишния ми.

- Той търси отмъщение, Гюнеш. И го търси от теб.

- Наясно съм с това. – Гюнеш се изправи и приближи към Лейля. Сложи ръката си на плота, точно до нея. Другата прокара през косата й. Усмихна се леко. – Но нали сме заедно – ще се справим с него.

- Ами Хурие? – Лейля извъртя поглед към прозореца. Ръката на Гюнеш замръзна на лицето й. – Гюнеш, казваш, че искаш да промениш живота си. Това, че ще се изправиш срещу бащата на Хурие, не променя нищо. Миналата нощ не променя нищо. – Лейля отново се обърна към Гюнеш. Той дръпна ръката си от лицето й и погледна настрани. – Ти още обичаш Хурие, Гюнеш. Трябва да се изправиш срещу това, а не срещу...

- Аз вече започвам да забравям Хурие, Лейля. – Гюнеш се дръпна от плота и се обърна с гръб към Лейля. – От това ме боли най-много. Това не ми дава мира в момента. Вярвах, че никога няма да я забравя, но... Не си права. Миналата нощ промени доста неща. Миналата нощ... миналата нощ ме дари с няколко часа, в които и за миг не помислих за Хурие. Това е, което ме плаши.

- Ти продължаваш напред, Гюнеш, това е нормално. – Лейля потрепери от думите му, което пролича дори в гласа й. Той се усмихна и се обърна към нея.

- Звучи вулгарно. Тя е мъртвата, аз съм живият... Аз трябва да продължа да живея, защото имам тази възможност. Не тя.

- Вулгарно е, да. Но е самата истина. – Лейля приближи към него и обви лицето му с ръце. – Аз съм тук, Гюнеш, до теб. От сега нататък ще съм винаги до теб, каквото и да става. - той я целуна по челото и се усмихна.

- Да вървим. Ако не друго, поне да не закъсняваме за Гечмиш. – той облече палтото си набързо и отвори външната врата. Лейля изтича навън. Когато излязоха на улицата, Гюнеш вдигна ръка за такси.

Макар и да мълчаха, Гюнеш и Лейля си казваха много повече само с погледите, които от време на време си разменяха. Усмихваха се, след това отново се вглеждаха през прозорците на таксито.

Черните очи на Гюнеш се плъзгаха по дюкянчетата, по дюнерджийниците, по мостчетата, по забързаните минувачи, по яхтите... Дали мразеше Истанбул? Дали този град му бе все така неприятен? Дали искаше да избяга оттук? Не. Отговорът на всеки един от тези въпроси беше „не”. Гюнеш усещаше как сърцето препуска в гърдите му. Отново се влюбваше в Истанбул. Сякаш преоткриваше нов свят, нови тайнства, нови съкровища. Сякаш Истанбул беше една красавица с кестеняви коси и сиви очи, която отваря обятията си и го приема в тях. Сякаш Истанбул беше позабравеното чувство на любов, спотаило се дълбоко в душата му. Сякаш Истанбул беше Нея. Истанбул беше Лейля. И затова той вече усещаше как все повече и повече заобиква този град.

Сивите очи на Лейля се спираха на различни хора – млади, стари, усмихнати, намръщени, забързани, отпочиващи... С усмивка на лице, тя проследяваше бурния дневен живот на любимия си Истанбул и се чувстваше едно цяло с него повече от всякога. Истанбул й беше дал име и живот. Истанбул й беше дал подкрепа и спокойствие. Истанбул й беше дал Гюнеш. И именно затова в този момент Лейля се опитваше да вдиша колкото се може повече от макар и леко мръсния, но пълен с босфорски пръски, истанбулски въздух, през леко отворения прозорец.

Когато двамата слязоха от таксито и позвъниха на звънеца на входната врата, Гюнеш дръпна Лейля за лакътя. В очите й се четеше тревога. Той прокара пръсти през косата й и леко се усмихна, макар самият той да чувстваше как напрежението в душата му ескалира.

- Не искам да се притесняваш, чу ли? – той сложи ръце на талията й, неотделяйки поглед от очите й. – Аз съм с теб, ти си с мен. Заедно ще се справим с каквото и да било. – той я целуна набързо по челото. Вратата се отвори и те се отправиха към кабинета на Кудрет. Лейля почука на вратата и леко я открехна. Кудрет говореше по телефона. Направи й знак да влезе.

- Добре, Перихан, ще се чуем по-късно по въпроса за пенсионния фонд. Да, да. Имам клиенти. До чуване! – Кудрет затвори телефона и се обърна към вратата. Една секунда. Няколко пропуснати удара на три сърца. Мъртва тишина. Ледените сини очи на Кудрет Гечмиш се впиха яростно в по-черните от когато и да било очи на Гюнеш. Лейля прехапа устни.

- Мисля... мисля, че се познаваме. – Кудрет не отдели поглед от очите на Гюнеш, който, на свой ред, постъпваше по същия начин. – Гюнеш Бейяз... Интересно... – Кудрет пристъпи настрани от бюрото си и приближи към Гюнеш. – След толкова време ми е интересно да се видим... Отново.

- Не мисля, че „интересно” е точната дума.

- Нима? Може би трябваше да кажа „приятно”, извинявай.

- Имате да се извинявате за много други неща, господин Гечмиш, не се хабете за нищо. – Гюнеш беше свил ръцете си в юмруци.

- Как е майка ти, Гюнеш? Чух, че прекарала инсулт. Жалко. И то – точно след смъртта на възлюбената ти. Явно много тежко го е преживяла.

- Тежко преживя не само смъртта на „възлюбената ми”, която, междувпрочем е и Ваша дъщеря, но също така преживя тежко и това, че баща й се опита да ме обвини за убийството й.

- Аз успях да те обвиня, Гюнеш. Не забравяй, че лежа зад решетките шест месеца. Все още не мога да разбера обаче как стана така, че излезе от там.

- Справедливостта възтържествува. – Гюнеш хвърли бегъл поглед на Лейля, която в момента отпиваше голяма глътка от чашата с вода на бюрото. Ръката й трепереше.

- О, не. Точно ти не ми говори за справедливост. Ще те върна там, където ти е мястото. Работя вече по въпроса. И се радвам, че най-сетне се срещнахме – така ще ми е даже още по-лесно. – Кудрет пусна фалшива усмивка.

- Ще се радвам да видя действията ти, Кудрет. Но сега сме дошли за друго. Лейля... – Гюнеш леко докосна Лейля по талията. Тя вдигна очи към Кудрет.

- Това ли е мъжът, с когото живееш, Лейля? – Кудрет я изгледа с насмешка. Поклати отрицателно глава. – Не съм очаквал проява на толкова лош вкус от твоя страна, имайки предвид репутацията ти...

- Кудрет! – Гюнеш стисна ръцете си в юмруци още по-силно. Лейля застана между двамата.

- Ако се отказваш от делото, го кажи веднага, Кудрет. Все още разполагам с време да си намеря друг адво...

- Няма нужда. – Кудрет прекъсна Лейля, махайки пренебрежително с ръка. – Делото вече приключи.

- Не те разбрах? – Лейля сбърчи вежди и изгледа Кудрет въпросително. – Как така „приключи”?

- Днес получих уведомление, че Илхан е подписал всички документи, нужни за развода. Така че... развод има, даже отново само по съгласие от едната страна. Но Илхан е този, който е направил първата крачка. – Кудрет извади една малка черна папка и я хвърли на бюрото. Лейля я грабна и я прелисти. – Нещо повече, Лейля. Илхан прави нещо, което никой от нас не е очаквал. Дава ти семейната ви къща в Бейоглу.

Настъпи мълчание. Лейля четеше написаното от адвоката на Илхан. Очите й се насълзяваха. Какво ставаше? Нима това беше същият онзи Илхан, който се опита да я изнасили? Който никога не се интересуваше от нея и чувствата й? Който обожаваше да я мачка? Даваше й най-скъпата си собственост – любимата й къща в Бейоглу. И й даряваше свободата. Илхан не беше такъв. Поне не и този Илхан, когото тя познаваше.

- Виждам, че и ти вече си направила стъпка в правилната посока. – Кудрет се изсмя пренебрежително. – На ръката ти липсва пръстен.

- Говори ли с адвоката му? Говори ли с него? Каза ли ти защо прави всичко това? – Лейля дори не чу хапливия коментар на Кудрет. Гласът й трепереше. В момента Гюнеш държеше папката и четеше написаното в нея.

- Илхан е решил да замине за Париж за известно време. Явно случващото се не му влияе добре. Поне така твърди адвокатът му. Подписал документите вчера, твърде набързо, много притеснен.

- По кое време? – Гюнеш подаде папката обратно на Лейля.

- Вечерта. – Кудрет седна зад бюрото си. Гюнеш кимна разбиращо с глава. След като бяха говорили с Лейля, значи. – Днес заминава. И аз, честно казано, не очаквах това от Илхан, но... той си знае. Поне ни улесни и няма нужда да водим жестока битка в Съда.

Отново настъпи мълчание. Лейля се усмихна неуверено и погледна към Гюнеш. Той погледна към Кудрет.

- Избегна една битка, Кудрет. Остана друга. – Гюнеш присви очи. Кудрет се облиза и се усмихна иронично.

- Онази битка беше в Съда, Гюнеш. Тази, която предстои, се простира далеч отвъд него. Тази битка е между мен и теб. Съдът е само посредник.

- Стига, Кудрет! – Лейля, неусетно дори за нея самата, повиши тон. – Стига. Достатъчно закани и заплахи. Няма смисъл. Всичко е останало в миналото. Не трябва да...

- Казал ти е за Хурие, предполагам. – Кудрет с усилие отмести погледа си към Лейля. Бавно стана от стола си. – Казал ти е, разбира се. Но ти е казал неговата гледна точка. Забелязах изражението на лицето ти, когато споменах, че Гюнеш е лежал шест месеца в затвора. Не знаеше за това, нали? Не знаеш и че Гюнеш направи самопризнание, нали? Не знаеш, че каза, че е блъснал дъщеря ми в Босфора, защото е искала да се омъжи за друг, нали? Че я убил от ревност, защото тя не го обичаше! Не знаеш нищо от това, нали?

Лейля прехапа устни и наведе глава. Усмихна се горчиво и кимна енергично с глава. Леко начупената й коса се затресе по раменете й.

- Не знам. Прав си, Кудрет, не знам. – Лейля вдигна очи. – Но знам нещо друго – че Гюнеш е обичал Хурие. Обичал я е повече от всичко и всички други, повече от себе си дори. Че още я обича. Ето това ти не го знаеш. – Лейля грабна чантата си, набързо прибра черната папка в нея, и се запъти към вратата на кабинета. – Благодаря ти за помощта по делото. – тя кимна с глава и изтича навън.

- Не сме приключили, Гечмиш. – Гюнеш стрелна с поглед Кудрет, който се изсмя гръмко. – Битката продължава.

- Ще се постарая да завърши колкото се може, по-бързо, Гюнеш. И то – в моя полза.

- Не бъди толкова сигурен. – Гюнеш приближи към вратата, но гласът на Кудрет го спря.

- Лейля е прекрасен човек, Гюнеш. Имаш късмет, че я харесвам наистина много. Но, внимавай, дори това няма да ме спре, когато реша да те унищожа докрай. – Кудрет присви устни и ги плъзна в изкуствена усмивка. Гюнеш поклати пренебрежително глава и бързо излезе навън. Изтича на улицата и видя как жълто такси спира пред Лейля. Тя отвори вратата, но Гюнеш я спря.

- Остави ме, Гюнеш. – тя се усмихна безлично, без дори да погледне към него. – Искам за малко да остана сама. Ще отида в къщата в Бейоглу. Не ме чакай тази вечер.

- Лейля... – Гюнеш хвана пръстите на ръката й, но тя ловко се дръпна. Влезе в таксито. – Лейля, да поговорим... Хайде, слез. Ще повървим и всичко ще ти обясня.

- Имаше предостатъчно време да ми обясниш, Гюнеш. Много пъти те питах. Много пъти те питах, а ти все мълчеше, все се колебаеше. Разбирам те – все още те боли от случилото се и, може би, нямаш вина. Затова те защитих пред Кудрет – защото наистина те разбирам. Но ти така си преценил – не си споделил с мен. Така си сметнал за добре за себе си. Сега аз смятам за добре за себе си да остана сама. – Лейля отново се усмихна тъжно. – Утре ще се чуем. Приятна вечер! – тя затвори вратата на таксито и то потегли. Гюнеш присви устни и наведе глава. Очите му проследиха спираловидната траектория на падащо златисто листо. Лейля беше права – въпреки че не й беше казал нищо от изброените, тя го беше защитила смело, без да задава въпроси. Сега имаше право да се чувства разочарована и да иска да остане сама. Лейля застана до него, въпреки че той я нарани. Хурие заставаше до него, въпреки че той я нараняваше. Рефренът започваше да се повтаря.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Дек 12, 2010 5:30 pm

Изображение


XVII.
Къщата в Бейоглу


"Любовта и надеждата
са едно и също.
Самотата и смелостта също."
(Мелих Джевдет Андай – "Излизам на улицата")


Лейля съблече кремавото си палто и го сложи внимателно върху облегалката на кожения фотьойл. Ниските й токчета затропаха по паркета, след това се сляха с шумолене и със звука на сякаш търкащи се колелца. Лейля спря по средата на коридора и се обърна надясно.

Колкото и да не го обичаше, колкото и да не й беше приятен, Лейля го познаваше прекалено добре. Черният панталон с дълги бели райета, светлосинята риза, чийто ръкави той в момента притеснено прегъваше, ароматът на силен мъжки парфюм... Знаеше всяко негово действие, всеки негов поглед, всяко негова въздишка.

Илхан въздъхна. Пооправи още веднъж ризата си, след това взе черното си сако от леглото пред себе си, и се облече. Лейля проследи всичко това, без да отрони и звук. Илхан обаче усети присъствието й. Оправяйки бавно яката на ризата си, той затвори очи. В главата му преминаваха като филмова лента всичките мигове, прекарани с нея. Всяка целувка, всяко любене... Тя не знаеше. Тя не знаеше, че с всяко нейно уж изкуствено допиране до тялото му, го караше да трепери. Тя не знаеше, че всеки поглед на сивите й очи, караше сърцето му да забие стотици пъти по-бързо в гърдите му. Тя не знаеше, че, въпреки че не й го показа нито веднъж, той я обичаше.

- Тръгваш ли? – сухият й глас се заби като нож в гърдите му. Той закопча едно от копчетата на сакото си и се обърна към нея. Взе куфара си.

- Да. Заминавам за Париж.

- Колко време ще останеш там?

- Важно ли е? – той се опитваше да избегне погледа й. – Интересува ли те?

- Интересува ме друго, Илхан. Нали все повтаряше, че уговорката ни е друга? Нали не трябваше да се развеждаме? Нали нямаше да ми дадеш развод? Какво стана?

- Няма значение, Лейля. – той направи бегъл опит да се усмихне. Лейля забеляза горчивината в очите му. Направи неволна крачка напред. – Ще остана там толкова, колкото ми е нужно, за да те... – искаше да каже „забравя”, „преодолея”, „превъзмогна”, но сякаш буца заседна в гърлото му. – За да те оставя да живееш така, както искаш. Получи така желаната си свобода. Извини ме. – колелцата на куфара отново заскърцаха по пода.

- Защо тогава ми даде и тази къща? – Лейля подтича зад него. Илхан се обърна рязко. Небесносините му очи, пълни с болка и разочарование, се впиха в тези на Лейля.

- Никога не съм ти давал нищо от себе си. Не и по задължение. А ти обичаш тази къща. – Илхан отново опита горчива усмивка. Обърна гръб на Лейля и продължи по коридора. Когато стигна до вратата и я отвори, отново хвърли поглед към Лейля. Тя беше спряла по средата на коридора и го гледаше въпросително и объркано. – Онази нощ, която прекарахме заедно. Първата ни. Помниш ли? В онази нощ исках да бъдеш моя тялом. Ти беше. Опознах те и не след дълго поисках да бъдеш моя и духом. Това никога не стана. Беше моя на хартия, но не и наистина. Дано поне онзи мъж да те направи истински щастлива – така, както аз никога не успях.

Илхан слезе бавно по външните стълби, мина покрай басейна, и излезе от малката портичка. Подаде куфарите на шофьора си. Обърна се за последно назад. Лейля я нямаше. Не беше дошла да го изпрати. Той затвори очи и си спомни за последния миг, в който зърна очите й – само преди минути. Така щеше да остане тя в съзнанието му – безразлична към него, чужда, далечна. Илхан отвори вратата на черния джип и се качи. Слънце почти нямаше, но той сложи слънчевите си очила. Обърна се на другата страна, отказвайки да поглежда повече към къщата, която с такава любов купи преди години. Купи я заради Лейля. Тя искаше точно такава къща, а той мина през какво ли не, за да я зарадва с нея. Затова нямаше смисъл да я задържа за себе си – щеше да му напомня още повече за Лейля, щеше да го наранява още повече. Джипът потегли.

Лейля отвори затворената преди минути от Илхан външна врата на къщата и бавно пристъпи навън. Слабите слънчеви лъчи я накараха леко да притвори очи, докато свикне със светлината. Слезе бавно по стълбите, след което скръсти ръце и потърка раменете си. Есента вече беше към края си, застудяваше. Бялата рокличка с черни щампи, без ръкави, нито презрамки, леко се развя от тихия вятър. Пръските от разбиващите се в брега вълни на Златния Рог попиха по голите крака на Лейля и я накараха да настръхне. Вратата се хлопна леко зад гърба й. Тя пристъпи още няколко крачки напред, все още държейки ръцете си скръстени. Вървеше бавно, втренчена в отсрещния бряг. Обърна се леко надясно, проследи с поглед мъничките коли по Босфорския мост, след това наведе глава. Напукано тъмнокафяво листо погъделичка крака й. Тя се усмихна и леко го побутна с върха на бялата си обувка. То падна във водите на Босфора, а тя го проследи как се върти, върти, изчезва от погледа й. Отпусна ръце и сложи лактите си на мраморния перипет. Очите й се шляеха по бляскавите босфорски води и тя видя как една малка капка падна в тях, образува почти невидими кръгчета и изчезна. После още една и още една. Валеше – да, но не в Истанбул, а вътре в Лейля. Тя вдигна насълзените си очи. Слънцето проблясна в бистрите й сълзи, вятърът развя начупените й кестеняви коси. Треперещите й устни се отвориха едва-едва и от тях излезе балонче, когато тя въздъхна.

През главата й минаваха хиляди мисли, блъскаха се една в друга, преплитаха се, объркваха се. Искаше й се да бъде пак малкото момиченце, седящо на покрива на старата сграда в Орхантепе, мечтаещо да прегърне Истанбул и да му се наслади. Тогава Истанбул й говореше, обещаваше й, че ще я подкрепя винаги, че ще бъде до нея. И го правеше. Взирайки се в минаретата, в старите конаци, в сараите, в останките от византийските постройки, Лейля усещаше как болката й се смалява, някак изчезва, губи се.

Истанбул за нея беше бащата, когото бе изгубила твърде рано – строг, суров, но обичащ я с цялото си сърце, грижещ се за нея и благополучието й. Истанбул беше майката, която се давеше в мръсотията на старата фабрика, погубваше се в бедността, страдаше, чезнеше. Истанбул беше Илхан, който й показа света на пошлостта, на алчността, на желанието за пари и слава. А сега Истанбул беше и Гюнеш. Истанбул сега беше приел едно ново, непознато за Лейля, лице. Изведнъж Истанбул се разкриваше пред нея с целия си блясък, заслепяваше я, караше я да затаи дъх, да тръпне в очакване. Той се превръщаше в очарование, в щастие, в любов на всеки ъгъл.

Катраненочерното нощно истанбулско небе бяха очите му. Безбройните звезди, блещукащи тихо, почти незабелязано, бяха пламъчетата в същите тези очи. Бурните босфорски води бяха бушуващите чувства, които той предизвикваше у нея. Светлините на хилядите сгради бяха като лицето му, което се озаряваше, когато бяха заедно. Истанбул сякаш се сливаше с Гюнеш, сякаш преливаше в него, сякаш го прегръщаше и го поднасяше на Лейля.

Тя въздъхна силно още веднъж и от устата й отново излезе мътно балонче. Наведе глава и вплете пръстите на ръцете си едни в други. Какво още не знаеше за него? Когато Кудрет й каза набързо за престоя на Гюнеш в ареста, когато той не отрече... какво беше всичко това? Тя му вярваше. Вярваше му, защото, гледайки в очите му, разбираше, че той няма вина. Единственото, в което беше виновен, бе, че е обичал. Че е обичал и не е имал смелостта да го признае.

А тя? Дали тя обичаше? Лейля за пореден път вдигна поглед. Вгледа се в една чайка, която, разперила крила, съсредоточено се почистваше с човка. Усмихна се неволно, неотделяйки замисления си поглед от чайката. Колко бързо бе станало всичко! Онази нощ в Reina, когато всъщност Екин й бе показала Гюнеш. Дръпнатото му държание. Островът. Фериботът. Той я бе спасил от падане в бурните води на Босфора. Той я бе спасил от изнасилване. Рожденият й ден. Първата им целувка. Хурие. Илхан. Лейля преглътна тежко. Устните й се извиха в горчива усмивка. Чайката отлетя с писък.

Дали Гюнеш щеше някога да забрави Хурие? Дали щеше да загърби миналото и да отправи очакващ поглед към бъдещето? Дали щеше да я обикне някога? Лейля затвори очи. „Когато изгубиш всичко, ама всичко, което си имал, ще разбереш, че животът, който си живял и си мислил, че обичаш, всъщност не е струвал нищо. Бил е изкуствен. А за да се промени този живот и да стане истински, дъще, трябва да не си сама, да има някого до тебе.” Думите на стария Джемил отекнаха в ушите й. Животът й беше изкуствен, празен, лъжовен. Живееше ден за ден, безцелно и скучно. Докато не срещна Гюнеш, който й показа смисъла да се бори и да се усмихва от сърце.

Тя отвори очи и се дръпна от перипета. Бавно се качи по стълбичките и влезе обратно в празната сега къща. Тихо влезе в обляната в мъглива светлина трапезария и приближи към прозореца. Допря ръката си върху масленозелените кадифени завеси и почти докосна с устни стъклото. Босфорът беше все така спокоен, хората от отсрещния бряг й се струваха все по-мънички, все по-забързани, все по-отчуждени. Спомни си за Илхан и това как преди години я беше довел за първи път в тази къща, с тъмносиня превръзка на очите й. Застанали пред този прозорец, той свали превръзката от очите й. Тогава тя видя кулата Галата, видя Босфора, видя модерните и старинни сгради, наредени приятелски една до друга, и не се стърпя да се усмихне. Поглеждайки към Илхан, тя го бе видяла също да се усмихва – истински, непресторено, за пръв път. Той я бе гледал с обожание и със сякаш детска радост от това, че тя бе щастлива. Беше й подарил мечтаната къща с мечтания изглед. Беше я зарадвал. А тя дори не му показа признателност, освен едно тихо „благодаря”. Сега, когато си спомняше този етюд, осъзна, че тя така и не бе опитала да разбере Илхан, да почувства какво е вътре в душата му, да го се опита да го обикне. Едва сега тя всъщност осъзнаваше, че той бе правил някакви крачки към нея, но тя всеки път бе спирала стремежа му да се сближат. Ето – дори и сега той направи първата стъпка, той й даде развод, той бе по-силният от двамата.

„На тебе ти е отредено да срещнеш друга, голяма любов. И още много, най-вероятно, ще страдаш, дъще. Но няма голяма любов без голямо страдание.” Лейля отново си спомни за стареца. Беше ли прав? Дали щеше да срещне голямата си, но и тъжна любов? Дали Гюнеш всъщност не беше тази любов? Отново въпросът „Обичам ли?” отекна в ума й. Тя кимна с глава и се усмихна тихо.

- Обичам... – едва доловимият й шепот накара дори нея самата да настръхне. – Обичам го, Аллах. Обичам Гюнеш. – сълзите отново напираха в очите й, тя си пое дълбоко дъх и ги освободи. Потекоха по скулите й. Тя пусна кадифената завеса и прикри лицето си с ръце. Седна на перваза на прозореца. Хлиповете от плача й се смесиха с лекия й смях. Лейля плачеше и се смееше едновременно. Повтаряше думата „обичам” десетки пъти, опитваше се да спре напиращото да излезе от гърдите й сърце, задушаваше се от плача си, но в същото време не спираше да се усмихва. Ето това било щастието – да те боли, че най-накрая го чувстваш, и да си толкова безумно радостен, че да не можеш да си намериш място. Гюнеш беше толкова по-различен, по-друг, толкова не като нея. Не я бе наранил с това, че не й каза истината за случая с Хурие. Нито я нараняваше с рязкото си поведение. Болеше я от това, че обичаше. Обичаше за първи път в живота си и не знаеше какво да прави, как да действа. Болеше я от това, че, когато Гюнеш я прегръщаше и я притискаше до себе си, тя се чувстваше като малко врабче, най-накрая сгушено в своето меко гнезденце. Болеше я от това, че я беше страх да не го изгуби, да не остане сама, а и този път – напълно сама. Болеше я, че беше готова да му даде всичко свое, а не знаеше дали и той щеше да стори същото. Болеше я от миналото и от неизвестността на бъдещето. Но го обичаше. С всяка изминала секунда – все повече и повече.
Последна промяна t1n43t0 на Чет Дек 16, 2010 8:02 pm, променена общо 1 път
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Вто Дек 14, 2010 4:00 am

Изображение


XVIII.
Тъмните води на Босфора


"Дали умрях, или пък оцелях..."
(Азиз Несин – "Значи живея")


Гюнеш се изправи бавно. Бежовото пликче в ръката му изпука, когато пръстите му се плъзнаха по ръба на хартията. Извади от него малка бяла хартийка, прегъната на две. Когато я отгърна, успя да различи само две думи, написани с по-едър и удебелен шрифт: „Съдебна призовка”.

Той се усмихна и хвърли пликчето с бележката върху масичката наблизо. Седна на дивана и се облегна назад. Затвори очи и сложи ръце на лицето си. Въздъхна дълбоко.

Хурие изникна в съзнанието му, докато издишваше. Гюнеш сбърчи чело, опитвайки си да си спомни всяка една секунда от станалото в онази нощ. Тъмните води на Босфора, шумът, „татко иска да ме омъжи за друг”, плисъкът, колието, линейката, смъртта... Дишането му се учестяваше и го притискаше. Тя се бе извъртяла и бе полетяла във водите на Босфора за части от секундата. Беше му казала, че така и не бе чула свещеното „Обичам те” от него. Беше решила да накаже себе си, за да не нарани него. Но не предвиди, че и той ще бъде наранен, че и него ще го боли, че и той ще бъде наказан.

На вратата се позвъни. Гюнеш дръпна ръцете от лицето си и няколко пъти примигна, за да фокусира по-добре. Бавно отмести погледа си към вратата, но не стана от дивана. Настъпи тишина. Само след секунди звънецът отекна три пъти, на равни интервали. Гюнеш подскочи и се запъти към вратата с бързи стъпки. Усещаше как сърцето му ще изхвъркне от гърдите. Беше Лейля.

Тя стоеше пред него, облечена в бяла рокля с големи черни щампи, с кестеняви коси, падащи на вълни по раменете й, и с огромни сиви очи, вперени в него. Не се усмихваше. Беше ли плакала? Вероятно. Но сега беше тук, пред него. Така искаше да я прегърне... Така искаше да вдъхне аромата й... Да я докосне поне...

- Добро утро. – чантата се плъзна по рамото й и тя я хвана с две ръце пред себе си. Не отделяше поглед от Гюнеш.

- Добро утро, Лейля... – той й се усмихна, тя му отговори с бърза усмивка, и влезе вътре. Гюнеш й помогна да съблече палтото си и да го остави на закачалката. Тя пристъпи бавно към кухнята, плъзна ръка по масата, и се обърна към Гюнеш. Усмихна се широко.

- Искам да ти кажа. – Гюнеш приближи към нея и сложи ръце в джобовете на дънките си. – Искам да ти кажа защо бях в ареста за шест месеца.

- Слушам те. – Лейля дръпна близкия до нея стол и седна, кръстосвайки крака. Гюнеш приближи друг стол до нея и седна. Тя не отделяше поглед от него. Ръцете му се потяха, той ги потърка една в друга, и въздъхна тежко.

- Десетина дни преди случилото се, бях предложил на Хурие да избягаме. Тя ми отговори уклончиво, но каза, че ще помисли. Това ми даде надежда, започнах да търся оферти, къщи, работа из различни кътчета на света. Намерих няколко предложения, бях щастлив. Опитвах се да се свържа с Хурие, да говоря с нея, но тя не вдигаше телефона, а когато все пак отговаряше, ми казваше, че учи за изпити, че е много заета, че ще се чуем по-късно. Не ми звънеше обратно. Започнах да се притеснявам. – Гюнеш си пое дълбоко въздух. – Отидох в университета, с надеждата да я пресрещна там и да поговорим. Три дни подред я чаках, но така и не я видях. Реших да попитам за нея. Отговориха ми, че от седмица и нещо не е посещавала лекции и упражнения, но не ми казаха причината за отсъствията й. Наближаващи изпити нямало.

Гюнеш се изправи и нервно забарабани по облегалката на стола си.

- Продължих да й звъня настойчиво, но продължаваше все същата история. Един ден тя ми се обади и поиска да се видим на нашето място, пред Света Ирини, в 10 вечера. Бях там близо час по-рано, бях нетърпелив, исках да й разкажа всичко за офертите, които бях получил. Тя дойде, целуна ме леко. Не беше нервна, не беше и спокойна. Имаше нещо, което виждах дълбоко в очите й... Тревожех се. Опитах се да й заговоря за плановете си, но сякаш буца засядаше в гърлото ми. Докосвах я, милвах я, целувах я, държах я до себе си, но... – Гюнеш преглътна тежко и поклати глава, затваряйки очи. - ... тя беше по-чужда отвсякога.

Гюнеш се дръпна от стола и приближи към прозореца. С възглавничките на пръстите си се подпря перваза. Беше обърнал гръб на Лейля.

- Решихме да се поразходим. – той вдигна глава и се вгледа в забързаните по улицата минувачи. - Стигнахме до Босфора. Говорих й разпалено, вече не издържах да споделя с нея всичко. Тя кимаше, усмихваше се някак горчиво, отговаряше с откъслечни думи. – Гюнеш се усмихна тъжно. – Тогава ми каза. Баща й искал да я омъжи за друг. Годежът вече бил минал. Принудил я да се съгласи, нямала друг избор. Другият... другият бил мюсюлманин, син на богат лекар, а и той самият бил такъв. Заболя ме... заболя ме, защото разбрах, че тя бе избягвала всякакъв контакт с мен, защото е била с него, дори и против волята си. Заболя ме, че, изоставя ли я, тя щеше да остане завинаги с него. Заболя ме, защото щеше да бъде негова, а не моя. Ревността у мен се пробуди. Повече от всякога исках да заминем, умолявах я, но тя вече беше решила. Знаеш ли какво ми каза? – Гюнеш извърна глава към Лейля. В очите му плуваха сълзи. – „Ще заминем, Гюнеш. Ще заминем много далеч. Но не заедно.” Винаги ще помня тези думи, винаги ще ме изгарят ей тук, Лейля, точно тук! – той удари с юмрук от лявата страна на гърдите си. Отново се обърна към прозореца. – Обърна се... и скочи... изчезна в Босфора. Какво ли не опитах, но не се получи. Течението бе прекалено силно. Когато я измъкнаха от водата безжизнена, не знаех какво се случва наоколо. Сирени, викове, блъскане...

- Кудрет... – гласът на Лейля беше тих и сподавен. Тя се изкашля, обвивайки с длан гърлото си. – Кудрет каза, че си направил самопризнание.

- Прав е. – Гюнеш отново се усмихна тъжно. – Полицията дойде скоро след това. Задържаха ме за разпит, тъй като бях единственият свидетел. Хора в Истанбул – милиони, но аз бях единственият близо до Хурие, заедно с нея в онзи момент. Не ме разпитваха дълго. Казах й, че аз съм я бутнал. Казах й, че тя е обичала друг, че съм го разбрал едва сега, и че съм полудял от ревност, и съм я убил.

- Гюнеш... – Лейля плъзна ръката, с която държеше гърлото си, към устните си.

- Тя беше мъртва, Лейля. – Гюнеш наведе глава и стисна силно очи. Опитваше се да не се разплаче. – Тя беше мъртва и аз го осъзнавах малко по малко. Колкото повече го възприемах, толкова повече болеше. Нея вече я нямаше в моя свят. Какъв беше смисълът да живея аз? Какъв беше смисълът да продължавам да съществувам в една вселена без нея? Обвинявах се толкова много заради това, което ми каза секунди преди да полети към водите на Босфора. Каза ми: „Искам само поне веднъж да ми кажеш онези две думи. „Обичам те”, което никога не ми каза...” И аз разбирах, Лейля, аз осъзнавах, че никога не й бях казал думите, които толкова пъти изричах наум и на глас пред самия себе си! Бях виновен! Бях я убил! Аз бях я убил!

- Гюнеш! – Лейля скочи рязко от стола си и застана зад него. Обви с ръце гърба му и сложи глава на рамото му. Той дишаше тежко, само две бистри сълзи се стекоха по бузите му. Побърза да ги изтрие с дланите си.

- Със самопризнание успяха да ме вкарат в затвора. Майка ми обаче не се предаде. Нейн познат съдия преразгледа делото. Изпратиха ми вещ адвокат. След четири месеца престой зад решетките, бях готов да кажа истината на някого. Адвокатът ме разбра, сподели и със съдията по делото. Случаят беше преразгледан. Лежах още два месеца и ме освободиха под гаранция. – Гюнеш се извъртя. Хвана ръцете на Лейля в своите. Усмихна се съвсем леко. – От тогава Кудрет ме преследва. Вярва, че аз съм убиецът на Хурие и иска да ме унищожи.

- А истинският й убиец е именно той. – Лейля кимна леко ядосано с глава. Присви устни. – Той е бил главната пречка във връзката ви. Той е пожелал тя да се омъжи за друг, дори я е насилил да го стори.

Настъпи мълчание. Гюнеш целуна набързо ръцете на Лейля и отиде към хола. Взе пликчето от масичката и се върна. Остави го на кухненската маса пред нея.

- Призовката от съда. Кудрет веднага действа. Подал е жалба и иска делото да бъде преразгледано. Още вдругиден. – Гюнеш отново се подпря на облегалката на един от столовете. Лейля грабна призовката, хвърли й бърз поглед, и отново я остави на масата. Приближи към Гюнеш и сложи ръка на рамото му. Косата й погали бузата му и той се усмихна с ъгълчето на устните си. Вдигна ръка и я погали по лицето, след това прибра косата й зад ушите. Не спираше да се усмихва. Надигна се и обви с ръце лицето й.

- Нали знаеш, че съм с теб. Ще дойда с теб в съда, ще помогна с каквото...

- Стига ми да знам, че си до мен, Лейля. – той я прекъсна, търкайки с палци долната й устна. Лека руменина обля страните й.

- Благодаря ти, че сподели с мен. – тя се усмихна широко. Очите й светеха.

- Благодаря ти, че ми даде възможност. – той също й отвърна с усмивка. Наведе се към нея и леко докосна устните й със своите. След това целуна нослето й. Тихо се засмя и пристъпи назад. Плесна лекичко с ръце. – Е? Планове за днес?

- Следобяд имам лекция и упражнение. – Лейля въздъхна дълбоко, но усмивката така и не слизаше от лицето й. – Отдавна не съм ходила в университета. – А ти какво ще правиш?

- Ще отида на работа, най-вероятно. Смяната ми наближава.

- До довечера ще се върнеш ли, принце мой? – тя се изкикоти тихо. Той се подсмихна.

- Не само ще се върна, принцесо моя, но дори смятам да Ви сготвя. Какво ще обичате?

- Нещо семпло. – Лейля се завъртя кокетно, с ръце зад кръста. – Имам Баялдъ, например?

- Доста семпло, бих казал. – Гюнеш се усмихна широко, след което кимна с глава. – Имаш го. Впрочем, и ти скоро трябва да се явиш на работа.

- Нали уж започвам от другата седмица?

- Е, отиди да провериш какви са условията, дали ти харесва...

- Щом ти си открил работата, значи ми харесва. – тя му намигна. Гюнеш се засмя. Настъпи тишина. Двамата не отделяха погледи един от друг.

- От днес нататък ще ти споделям абсолютно всичко, Лейля. Нищо няма да премълчавам, за нищо няма да те лъжа.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

- Тогава и аз ти обещавам винаги да съм до теб и никога да не те наранявам. Нали така? – тя се приближи до него. Той я целуна по челото и я притисна до себе си. Тя затвори очи и се усмихна тихо.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Чет Дек 16, 2010 8:07 pm

Изображение


XIX.
Пейката до Румели Хисаръ


"Aşk için ölmeli, aşk o zaman aşk!"
(Sezen Aksu – "Her Şeyi Yak")
---
"За любовта трябва да се умре – любовта тогава е любов."
(Сезен Аксу – "Всичко запали")


Лейля потрака с молива си по чина. Въздъхна дълбоко, подпряла с ръка главата си, след това вдигна очи. Големият кръгъл циферблат на стенния часовник показваше, че секунди я делят от края на упражнението. 5, 4, 3...

- Добре, колеги, това е за днес. – учителят стана рязко от стола си и се зае да прибира папките си. Чудесно. Дори няколко секунди по-рано. Лейля набързо прибра нещата си, каза „довиждане” на преподавателя, и излезе навън. Свежият, макар и доста хладен, есенен въздух я удари в гърдите. Тя се усмихна, когато вдиша и издиша последователно няколко пъти.

Тъмносините й боти потропваха по асфалта, докато тя ту забавяше, ту ускоряваше крачката си. Обичаше университета, обичаше и лекциите, и упражненията, но сега нямаше сили да стои там. Сега умът й беше някъде другаде, рееше се далеч, далеч...

Както винаги напоследък, мислите на Лейля бяха заети от Гюнеш. Чудейки се какво прави той, как е, какво мисли, на лицето й се изписваше ту усмивка, ту намръщена физиономия. Пулсът й бе по-ускорен от когато и да било, дишането й – все по-учестено.

Стигайки до крепостта Румели Хисаръ, Лейля все повече намаляваше скоростта си на вървене. Беше следобяд, слънцето се канеше да залезе, и тя за нищо на света не искаше да пропуска палитрата от цветове, която щеше да се появи върху истанбулското небе.

Небето ставаше розово-лилаво. Босфорът шумолеше – понякога по-тихо, понякога по-силно; опръскваше черния панталон на Лейля със ситни солени капки. Когато наближи Яхийя Кемал Джадеси, Лейля съзря малка пейка, сгушена между дърветата, на която седеше прегърбен старец. Тя присви очи, опитвайки се да си спомни откъде й бе позната фигурата му, след това забърза крачка и приближи до пейката.

- Джемил ефенди? Това Вие ли сте? – Лейля застана пред стареца и леко се наведе. Той вдигна очи. Внезапна усмивка се разля по цялото му лице.

- Лейля, дъще... Радвам се да те видя! – той дръпна вестника, който бе сложил до себе си, и потупа пейката. – Ела, седни!

- Как сте, ефенди? Скоро отново се сетих за Вас...

- Аз съм добре, момичето ми. Всеки ден – все същото. Ти как си, добре ли си? И аз се сещам за теб – много често, даже.

- Добре съм, Джемил ефенди. – Лейля въздъхна и вдигна очи. Странно, пейката беше сгушена сред толкова много дървета, но те сякаш бяха направили нещо като отворче, през което се виждаше Босфорът, мостът Мехмет Фатих, отсрещният бряг... Небето вече преливаше от лилаво към светлосиньо.

- Виждам, харесва ти моята пейчица. – старецът се усмихна и отдели очите си от Лейля. Също впери поглед в гледката пред себе си. – Това беше нашето място с Шейда. Толкова често идвахме тук! Любувахме се на Босфора, на Азия! Тогава оня мост там... нямаше го. Имахме само един мост – Босфорският. Та сега... сега даже е по-красиво, особено по залез и с настъпването на нощта. Обичаш ти Истанбул, нали?

- Обичам Истанбул повече от всичко... – Лейля събра дланите си и ги сложи между краката си. Въздъхна силно, докато очите й, придобили детински блясък, шаваха наоколо.

- Не е вярно. – старецът продължи да се усмихва. С усилие, Лейля премести погледа си върху него. – Не е вярно, че обичаш Истанбул повече от всичко. В живота ти вече има и нещо друго, което обичаш наравно с Истанбул.

Настъпи тишина. Лейля отмести очи от възрастния човек. Небето ставаше тъмносиньо, светлините на моста Фатих Султан Мехмет се включваха.

- Разкажи ми, дъще, не се бой. Споделената мъка, казват хората, е двойно по-малка. Споделената радост, казвам аз, е двойно по-голяма. – Джемил й се усмихна благо и се намести към нея. – Е?

- Не знам откъде да започна. Не знам...

- Гюнеш е християнин, нали, дъще? – Лейля се вгледа в старческите очи. Кимна леко с глава.

- Да, ефенди. Аз съм мюсюлманка. – тя се усмихна тихо. Отново измести погледа си към Босфора. Цветовете на моста се сливаха с цветовете на небето и сякаш ставаха едно цяло в спокойните босфорски води. - Срещнахме се... срещнахме се в един бар. Всичко стана съвсем случайно. Тогава той не ми обърна никакво внимание, дори накрая ме засегна. После... – Лейля въздъхна. – После срещнах Вас. Спомняте ли си? Когато отивахме на Островите? Вие – на Кинали, а аз – на Хейбели. Е, аз исках за малко да се откъсна от сивото си ежедневие. Пренощувах там. Бях се унесла, заспала. Гюнеш ме откри. Оказа се, че е продавач на студени напитки на фериботите за Истанбул.

- Зная, дъще, зная. – старецът кимна с глава.

- После дойде Света Ирини. Всъщност, втората ни среща с Вас. Онзи прием, който трябваше да организирам със съпруга... с бившия си съпруг. – Лейля отново погледна към стареца. – Гюнеш беше там. Бил е готвач на приема. Не знам как се случи да е там точно онази нощ, но... той ме спаси. Илхан щеше да ме изнасили...

- Аз му казах за приема, Лейля. Нали си спомняш, че с теб бяхме заедно, когато със съпруга ти се разбрахте за Света Ирини? – Джемил поклати нервно глава. – Както разбирам, с бившия ти съпруг. Извинявай.

- Да, с Илхан се разведохме. – Лейля се усмихна с ъгълчето на устните си. – Аз поисках развод, но накрая се оказа, че той е действал първи. В началото ми беше ядосан, когато го напуснах. Не очаквах да ми даде така бързо развод, и то – по свое желание, а и да ми даде къщата в Бейоглу. – Лейля вдигна рамене.

- Може би още те обича...

- „Още”? – Лейля се засмя тихо. Нощта в Истанбул започваше все по-осезаемо. – Илхан никога не ме е обичал, Джемал ефенди. Нито аз него, нито той мен. Бракът ни беше по взаимна договорка, по сметка. Никаква любов, никакви чувства.

- Но с Гюнеш е друго, нали? – старецът се усмихна и се наведе към Лейля. Мълчание. Единствено вълните на Босфора нарушаваха тишината между двамата. – Личи си, че си влюбена, дъще. И това е прекрасно. Момиче като теб заслужава да обича и да бъде обичано.

- Той обича друга. – Лейля проследи с поглед малка лодчица, носеща се спокойно по течението на Босфора. Двама възрастни мъже вечеряха на нея, вероятно – риба. – Преди години е бил влюбен в момиче на име Хурие. Тя е била мюсюлманка, а той – християнин. Правели са какви ли не планове за бъдещето си, но баща й, когато разбрал за тях и намеренията им, бил против и застанал срещу Гюнеш. Въпреки това, те искали да избягат, но Хурие все не събирала нужния кураж. Накрая баща й ги изпреварил – принудил я да се омъжи за друг, за мюсюлманин. Но тя не искала. Стигнали само до годеж. След това, една нощ, докато Гюнеш и Хурие разговаряли на брега на Босфора, тя скочила във водата и с това сложила край на живота си.

- Аллах... – старото сърце се развълнува. Джемил леко се дръпна назад, сбърчвайки вежди. – Тя не е искала да живее без него, затова... Аллах, Аллах...

- Той също. Признал се за виновен, защото не искал да приеме да живее без нея. – Лейля наведе глава и впери празен поглед в ръцете си. – С помощта на Всевишния, е излязъл от затвора. Но сега бащата на Хурие отново го преследва и не знам дали това някога ще свърши.

- Щом сте заедно, ще се преборите с това, дъще. – старецът сложи ръката си върху тази на Лейля.

- Не се страхувам от това, ефенди. – Лейля вдигна уплашен поглед към него. – Страх ме е от непрестанното сравнение с нея. Страх ме е, че той не би бил способен да обикне някоя друга след Хурие. От това ме е страх, ефенди. И не зная какво да правя. – две малки струйки потекоха от очите й. Тя инстинктивно се сгуши в стареца. То обви с една ръка рамото й и я притисна до себе си. С другата започна да я гали по косата.

- За любовта трябва да се умре, дъще. Любовта тогава е любов. – Джемил набързо целуна Лейля по косата. Тя хлипаше все повече и повече. Появи се лек ветрец. Босфорът вече не бе така спокоен.

- И твоята Шейда е починала. Това ли е любовта? Наистина ли човек трябва да умре? Ами другият? – Лейля все повече и повече се притискаше към възрастиня човек.

- Човек трябва да умре, когато обича, Лейля. Но тази смърт не е буквална. Човек умира тогава, когато отрича досегашното си Аз, когато загърбва предишния си живот и започва един нов, неизвестен нему, скрит. Човек умира тогава, когато рискува всичко, което има, в името на любимия. Човек умира тогава, когато разбира, че любовта му е толкова голяма, че всяко препятствие, всяка мъка всъщност губят смисъла си. Човек умира, когато постави любимия над себе си. Чак когато спрем да бъдем егоисти и започнем да поставяме щастието на другия над своето собствено, това значи, че сме умрели. Умрели сме, за да се преродим в един друг живот. Любовта тогава е любов, дъще.

- Чувствам се толкова различно, Джемил ефенди. Когато съм с Гюнеш, съм сякаш друга. В един миг не искам да спра да се усмихвам, а в другия – не спирам да плача. Това любов ли е? – Лейля се извъртя и някак по детски се взря в очите на стареца. Той и се усмихна и я погали по челото.

- Любов е, Лейля. Любов, която тепърва ще става все по-голяма и все по-силна. И един ден ще я признаеш не само пред него, не само пред себе си, но и пред целия свят. И ще умреш, за да се възродиш в един нов живот, заедно с Гюнеш.

- Иска ми се и той да започне нов живот с мен. – Лейля отново погледна към Истанбул. Вятърът се засилваше.

- Той вече е започнал. Виж, престрашил се е да живеете заедно.

- Целуна ме. – тя се усмихна и прехапа долната си устна. На старческото лице също се появи широка усмивка.

- Виждаш ли? Вече започва да се променя, малко по малко започва да обича отново. Ще му трябва време – да. Защото болката по нещастната любов е огромна, но... ще обикне отново. И той ще умре, за да заживее по-различно, с теб.

Лейля се изправи рязко и изтри сълзите с опакото на ръцете си. Бръкна в чантата си, извади малко листче и химикалка, и набързо написа нещо. Подаде листчето на Джемил.

- Това е номерът ми, Джемил ефенди. Прав бяхте – прекрасно е да споделиш с някого. Ще се радвам ако и занапред се виждаме и си говорим, а даже и за по-дълго. – Лейля се усмихна тихо. – Другият път ще говорим за Вас. Би ми било интересно да чуя и Вашата история, ако не възразявате.

- Разбърза се... – Джемил прибра листчето във вътрешния джоб на тъмносивото си палто. – Да не би Гюнеш да те чака?

- Да, познахте. – Лейля се подсмихна. Лека руменина плъзна по бузите й. Тя преметна голямата си женска чанта през рамо. Наведе се и целуна стареца по бузата. – Обещайте да ми се обадите скоро и да се видим!

- Обещавам, дъще. А ти обещай да се пазиш! – той й махна, докато тя подтичваше надолу по стълбите.

- Обещавам. – тя също му помаха.

Излезе на Яхийя Кемал Джадеси и се огледа наоколо. Погледна набързо към часовника си и видя, че часът наближава седем и половина. Вдигна ръка за такси, но никое от тях не спря – повечето бяха заети. Реши да повърви малко, защото знаеше, че наблизо има таксиметрова стоянка. Вятърът удряше косите й през лицето, шумът на все по-мощните босфорски вълни се сливаше с този на клаксоните на хилядите коли по булевардите и улиците. Лейля погледна към небето и не видя нито една звезда. Светлините от моста Фатих Султан Мехмет очертаха извивките на огромни пухкави облаци. Малка капчица вода се стече от челото, по бузата, до брадичката на Лейля, и падна на асфалта, по който вървеше. Последваха я още няколко. Заваля.

Лейля се затича и влезе в първото от чакащите на стоянката таксита, което видя. Шофьорът й говореше нещо – най-вероятно, един от много монолози, които таксиджиите обичаха да водят, но тя чуваше само ориенталските ритми, идващи от радиото, наблюдаваше стичането на дъждовните капки по прозореца, и не спираше да се усмихва като малко детенце.

Не усети кога стигнаха в Султанахмет, кога плати на шофьора, и кога вече беше пред вратата на апартамента и натискаше звънеца. Позвъни още няколко пъти. Точно когато започваше да се притеснява, вратата се отвори. Гюнеш й се усмихна.

- Малко позакъснях, но, слава Богу, ти – също. Вечерята е готова. – той се запъти към кухнята, а тя след него. В движение хвърли палтото и чантата си където свари. Умираше от глад, а нямаше никакво търпение да вкуси от готварското творение на Гюнеш. – Вашето имам баялдъ, принцесо...

Лейля се наведе над масата, грабна вилицата, сложи малко от имам баялдъ-то на нея, и я поднесе към устата си. Примлясна няколко пъти, накрая се облиза, затворила очи. Когато ги отвори, видя тези на Гюнеш, пълни с блясък и очакване.

- Е? – той прехапа устни нетърпеливо.

- Другите да ми завиждат! – Лейля остави вилицата в чинията си и приближи към Гюнеш. Обви с ръце шията му и се вгледа по детски в очите му. – Аз си имам най-добрият готвач за свой персонален!

- Е, чак най-добрият... – Гюнеш се засмя тихо, слагайки ръцете си на кръста на Лейля. Тя кимна енергично с глава.

- Най-добрият. – Лейля се надигна на пръсти и впи устните си в тези на Гюнеш. Езикът й се вплете в неговия, след това се заигра. Тя се засмя и се отдели от него. Петите й отново докоснаха пода. – Умирам от глад! – тя прошепна това и с лек радостен писък, седна на стола. Гюнеш стисна ръцете си в юмруци. Нещо ставаше вътре в него. Нещо, което го объркваше все повече и повече.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Следваща


  • Advertisement

Назад към Архив

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 6 госта

cron