ASI-BG.COM • Виж темата - ღГрад на самотатаღ - разказът

ღГрад на самотатаღ - разказът

Тук ще намерите всички стари и заключени теми от форума.
[archive.gif]

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Дек 22, 2010 12:54 pm

Изображение


XX.
Разговор до Желязната църква


"Тогава излязохме от себе си."
(Илхан Берк – "В едно крайбрежно кафене"
)


Последният път, когато двете излязоха, беше именно във Фенер. Този път обаче не бяха в кафене, а се разхождаха по улиците. Поради бурята от предната нощ, наоколо нямаше почти никого. Беше студено, но, сгушени в палтата и шаловете си, Лейля и Екин бяха потънали в мълчание, премисляйки следващите си думи.

- Радвам се, че веднага се съгласи да се видим. – Екин се усмихна широко. Лейля й отвърна със същото. Двете вървяха уверено по малката стръмна уличка.

- Откъде дойде всичко, това, Лейля? – Екин вдигна въпросителен поглед към приятелката си. Тъмнозеленият шал беше покрил устата й.

- От Reina, Екин. – Лейля се засмя тихо. Гъсто облаче излезе от устата й. – Странно, нали? Уж ти го видя първа, а виж какво стана...

- Но аз, ако бях на твое място, нямаше да се влюбвам.

- Не говори така. Не познаваш Гюнеш.

- Знам достатъчно.

- Като например? Че е християнин ли? – Лейля се усмихна леко иронично. – Хайде, започвай да ми говориш отново за Фахрие и нещастния й брак... Давай... – Лейля въздъхна.

- Иронизирай ме колкото искаш, но аз все ще продълgавам да си мисля, че това не е редно. – Екин вдигна рамене с леко пренебрежение. – Е, какви са ти плановете? Да бъдете заедно? Да се ожените? Да имате деца?

- Екин... Знаеш, че не съм от хората, които си правят дългосрочни планове за бъдещето...

- Зная също така, че си от хората, които предвидливо правят избора си. Особено, що се отнася до мъже. – Екин стрелна Лейля с поглед. Втората извърна глава настрани. – Гюнеш далеч не е най-добрият ти избор. Беден християнин. Мълчалив. Потаен. Ти дори не знаеш кой е той! Може да е убиец! Може да е бил в затвора, или...

- Бил е.

- Моля? – Екин вдигна вежди въпросително.

- Гюнеш е бил в затвора.

- И ти си все още с него? – Екин избърза напред и спря точно пред приятелката си, препречвайки й пътя. Хвана я за раменете и разтърси глава. – Виж, Лейля... Знаеш, че те обичам и уважавам, но... Това е прекалено. Наистина. Осъзнай се навреме. Той не е за теб. Християнин? Беден? Бил е в затвора? – Лейля обаче й отвърна с усмивка. Екин присви устни и я пусна. – Ти не си добре! – замаха с ръце и заклати глава. – Ти не си добре, Лейля!

- Аз... аз го... – искаше да каже „обичам”, но не се осмели. Не още. Все още не беше способна да изрече тези думи пред някого другиго, освен пред себе си. – Влюбена съм в него, Екин.

- И в какво си влюбена? – Екин продължаваше да маха развихрено с ръце. Стигнаха до Абдюлезелпаша Джадеси и тръгнаха по посока на църквата Свети Стефан. – В какво си влюбена, Лейля? В мъж, когото едва познаваш? Какво ти предлага той? Пари ли? Не, определено не. Секс ли? Сигурно е това – сексът. Видях ви как страстно се целувахте в Reina. Трябва да е сексът.

- Излишно е да казвам, сигурно, че не съм преспала с Гюнеш. – Лейля се усмихна иронично. Екин се засмя пренебрежително.

- Както кажеш. Познавам те добре. – Екин поклати глава. Направи кратка пауза. – Не толкова добре, явно, напоследък. Едно, че се, както казваш ти, „влюбваш” в някакъв християнин-бедняк. И второ,.. че си се развела с Илхан. Ето това не го очаквах от теб.

- Екин, нали си ми приятелка? Би трябвало да ме подкрепяш, а не да търсиш негативи в постъпките ми! – неусетно, Лейля повиши глас. Екин отново се спря пред нея.

- Виждаш ли сградата зад мен? – мълчание. – Виждаш ли я, Лейля? Ти сама знаеш каква е тази сграда. Свети Стефан. Българска църква. Православна църква. Християнска църква. Твоят Гюнеш от тях ли е? Български християнин ли е? Или, може би, гръцки? Или пък арменски? Не, не, трябва да е румънски. Знаеш ли изобщо кой е?

Лейля замълча. Никога не беше разпитвала Гюнеш за произхода и корените му. Може би беше гръцки християнин. Да, гръцки беше. Но Желязната църква беше най-красивата християнска сграда в Истанбул. Сигурно беше български християнин.

Слънчевите лъчи се отразиха в големия кръст на купола. Светлините сякаш се гонеха по сивото желязо на църквата, сливайки се в едно цяло се около арковидната врата. Дългите тясни прозорци излъчваха някаква мистерия, но и някакво достолепие, което караше Лейля да притръпва. Искаше да влезе в тази църква. Искаше да види какво представлява. Искаше да опознае християнския свят.

- Грешиш, Лейля. – Екин въздъхна тежко, сядайки на една от близките пейки. – Много грешиш. Не знам какво ти е разказал Гюнеш за себе си, но ми се струва, че трябва да си поговорите още.

Лейля обаче не отделяше поглед от църквата. Вървеше бавно към нея, сякаш стъпвайки на пръсти. Възрастна жена приближи към нея.

- Да помогна с нещо? – заговори й на език, непознат за нея. Лейля сбърчи вежди. Жената сигурно беше българка. Лейля поклати глава отрицателно.

- Не, благодаря.

- О, туркиня сте, простете. – жената веднага заговори на турски. – Християнка?

Лейля отново поклати глава в знак на отрицание. Жената кимна разочаровано с глава и отмина. Лейля се обърна отново към Екин.

- Виждаш ли колко далеч са световете ви?

- Стига, Екин... – Лейля въздъхна тежко и също седна на пейката. Екин се наведе към нея.

- Добре, да оставим настрана това. Разкажи ми най-елементарното – откъде е, на колко години е, какво работи...

- Готвач е. – Лейля се усмихна по детски. – Живее заедно с майка си на Хейбелиада.

- На колко години е?

- Не знам. – Лейля вдигна рамене. Ето, че изникна още нещо, което не знаеше за Гюнеш. Съвсем простичко нещо. – Не е ставало въпрос. По-млад е от Илхан, всеки случай.

- И по-възрастен от теб. – Екин се усмихна изкуствено. – На 31 е. Когато с теб сме били до тоалетна в Reina, Мустафа го е попитал. Нали знаеш, че обича да разпитва хубави мъже.

- Значи е хубав? – Лейля се засмя леко притеснено. Екин се усмихна – този път, малко по-естествено. Кимна с глава.

- Хубав е, Лейля. Нали, все пак, аз първа го забелязах онази вечер. – и двете се засмяха. Лейля се вгледа към Златния Рог със замечтан поглед.

- Има прекрасни очи. Черни... проникват някак надълбоко в мен и ме разкриват цялата. – Лейля прехапа устни. – И невероятни ръце... толкова меки, нежни, чувствени... А устните...

- Достатъчно, достатъчно. – Екин махна фриволно с ръка. – Такива разговори имахме в десети клас. Вземи се в ръце, момиче! – Екин стана рязко от пейката. – Довечера в Reina? Или някъде другаде?

- Вкъщи.

- При Гюнеш, искаш да кажеш. – Екин направи леко ядосана физиономия. – Дано само, когато се осъзнаеш, не е прекалено късно.

- Стига с тези приказки, Екин. – Лейля също се изправи и изтупа палтото си. – Някоя вечер даже ще те поканя. Гюнеш ще сготви... Непременно трябва да опиташ от гозбите му. – Лейля хвана Екин под ръка и двете отново завървяха. – Ще си оближеш пръстите, казвам ти. Даже и Мустафа може да поканя.

- Недей, недей. – Екин се засмя. – Ще ти отнеме мъжа.

- Поне той ще ме разбере като му заговоря като „десетокласничка”. – Лейля хвърли уж обвиняващ поглед към Екин, след което се засмя. Втората се усмихна насила. След това и двете погледнаха към Златния Рог.

- Чух, че Илхан заминал за Париж? Колко време смята да остане там?

- Не знам. Когато го питах, не ми отговори. – Лейля вдигна рамене. – Впрочем, ще се учудиш, но... Илхан ми остави къщата в Бейоглу след развода.

- Не се учудвам. – Екин се обърна към Лейля и леко й намигна. Тя я изгледа недоумяващо. – Илхан винаги те е обичал, Лейля.

- Не ставай глупава, Екин. Това беше брак по...

- По сметка. – Екин кимна с глава, прекъсвайки Лейля. – Зная, Лейля. Но Илхан те чувстваше много специална. Въпреки че нито веднъж не го показа.

- Ти откъде знаеш? Да не ти го е казвал? – Лейля изгледа Екин с насмешка.

- Не. – Лейля присви устни. – Нищо не ми е казвал. Беше ми споменавал някои неща за миналото си. За загубата на родителите си и двамата си братя само за един миг. В автомобилна катастрофа. Как е израснал напълно сам, в сиропиталище в Одрин. Как е бил унижаван и бит от останалите. Как е избягал и дошъл в Истанбул, търсейки спасение. Как е живял на улицата. Търсел е работа. Късметът му се усмихнал, когато собственикът на кафенето, в което работил, му казал, че е интелигентен и че трябва да учи. Записал е право в университета чак на 24. Получил е пълна стипендия, поради факта, че е сирак и сам изкарва доходите си. Пробил е в живота на 33. Сама знаеш за славата, която му се носи из Истанбул – казват, че е един от най-добрите и надеждни адвокати. Не практикува професията си, защото за човек, непознал до този момент парите и славата, всичко това му се вижда прекрасно и блазнещо. Започва да прахосва. Сама знаеш, че обича хазарта. Знаеше ли всичко това?

- Не... – Лейля преглътна тежко. Имаше чувството, че досега сякаш бе живяла в един балон, който я отделяше от останалия свят. Значи затова Илхан беше такъв? Затова се държеше така рязко и неприятно с нея? Защото му беше нанесена дълбока рана още от най-ранно детство. Рана, която не се бе затворила. А тя никога не се опита дори малко да се вгледа в него и да го разбере. Буца заседна в гърлото й. Изобщо не познаваше Илхан. Сякаш й говореха за друг човек, напълно чужд за нея.

- Мисля, че трябва сериозно да се замислиш, Лейля. За избора, който правиш. За избора, който си направила. За избора, който ще направиш. – Екин се усмихна широко и вдигна ръка за такси. – Аз трябва да вървя. Имам интервю за работа в два. Ще се видим тези дни пак, нали?

- Разбира се, Екин. – Лейля се усмихна леко тъжно. Проследи с поглед отминаващото такси. Тя вече беше направила своя избор. Да остане с Гюнеш. Да обича Гюнеш. И вярваше, че това беше възможно най-правилното решение.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Дек 26, 2010 7:50 pm

Изображение


XXI.
На обяд в Левент


"Бих ли споделил с теб, ако не те обичах..."
(Едип Джансевер - "Ако само оставаше за края началото")


Ръцете й обвиха кръста му. Той затвори очи, вдъхна дълбоко. Сладкият аромат на парфюма й го погъделичка, накара го да настръхне целия, разтрепери го. Тя му даваше топлината и куража, от които толкова се нуждаеше в момента. Точно тук – пред прорязващия поглед на Кудрет Гечмиш.

- Всичко ще бъде наред, ще видиш. – шепотът й отекна в ушите му. Гюнеш нервно се усмихна. Искаше му се всичко да бъде наред. Но дори и изходът от това дело да беше в негова полза, отлично знаеше, че Кудрет нямаше току-така да се откаже.

Кудрет проследяваше с видимо отвращение действията на Лейля и Гюнеш. Харесваше Лейля заради невинността, която излъчваше, въпреки водения от нея живот. Харесваше я, защото беше интелигентна и красива, а и доста напориста и оправна в живота за нейните едва 23 години. Но, както бе казал и преди, ако да унищожи Гюнеш означаваше да смаже по пътя си Лейля, то несъмнено би го сторил, без да се замисля.

- Можете да влезете. – дребничък мъж направи знак на Гюнеш, Лейля и Кудрет, както и на адвокатите. Влизайки в съдебната зала, Гюнеш хвърли бърз поглед на Кудрет. Вторият му се усмихна пренебрежително, след това кимна отрицателно с глава. Гюнеш присви очи и въздъхна. Отмести погледа си към Лейля и видя, че беше пребледняла и преглъщаше тежко. Леко докосна ръката й, а тя му се усмихна едва забележимо.

- Гюнеш Бейаз? – името му, изречено от възрастния съдия, отекна в голямата зала. Гюнеш се изправи. „Моля те, Господи, бъди с мен! Не ме оставяй! Не оставяй Лейля! Моля те, Господи...” – Съдът реши... – „Моля те, моля те, Господи...” - ...невинен... – „Господи...” – ...лицето Гюнеш Бейаз трябва да заплати сума в размер на 150 000 турски лири на лицето Кудрет Гечмиш, в рамките на една седмица. Заседанието приключи!

- По дяволите! – Кудрет стисна зъби. След това се усмихна дяволито и се изправи. Мина покрай Гюнеш. – Успех в събирането на парите! – Гюнеш проследи излизането на Кудрет от съдебната зала. Усещаше се слаб, виеше му се свят. 150 000 лири! Откъде щеше да събере толкова пари? За една седмица? Невъзможно!

- Гюнеш? Гюнеш, чуваш ли ме? – Лейля го хвана за ръката и го разтърси леко. Той наведе очи към нея. Беше по-блед отвсякога. Тя му се усмихна и допря дланта си до бузата му. – Всичко е наред, видя ли? Все пак, справедливостта възтържествува.

- 150 000 турски лири, Лейля... Откъде...

- Останаха ми още пари по сметката, все пак. А и... – тя преглътна тежко, след което отново се усмихна. – Ще продам къщата в Бейоглу.

Гюнеш дръпна ръката си от тази на Лейля и излезе с бърза крачка навън. Тя подтичваше след него. Студът ги удари и тя потрепери. Той се обърна рязко към нея и я стрелна с поглед.

- Не искам да се грижиш за мен, Лейля.

- Гюнеш... – тя го изгледа учудено. – Гюнеш, дължа ти го! Ти ме приюти в апартаментчето в Султанахмет...

- Сякаш ти нямаше да можеш да си го позволиш с парите, които имаш! – Гюнеш се засмя. В смеха му обаче Лейля усети притеснение. Тя бавно приближи до него. Той наведе глава и пониши глас. – Защо го правиш? Защо ми даваш парите? Защо продаваш къщата в Бейоглу? Ти така обичаш тази къща... – той вдигна тъжните си очи към нея. Тя сложи ръце на бузите му.

- Ако я задържа, всеки път, когато отида там, ще си спомням за Илхан. – тя кимна с глава и се усмихна леко. – А и... ако толкова държиш... – тя се дръпна от него и се засмя по детски. – Като станеш най-известният готвач в Истанбул и като забогатееш, ще ми ги върнеш, че даже и с лихвата!

- Лейля! – направи го. Разсмя го, въпреки че болката. Само един човек можеше така. Гюнеш разтърси глава. Не сега. Не трябваше да си спомня за нея сега. Лейля го хвана под ръка.

- Сега отиваме при една позната, която отдавна искаше да купи къщата в Бейоглу. Нотариалният акт е в мен, както и всички нужни документи. Ще сключим договора още днес, а докрая на седмицата ще имаш и парите. – Лейля извади телефона от джоба на палтото си и набра някакъв номер. – Вахиде Гюч? Да, Лейля е. Точно така. Обаждам се по твоя въпрос. Размислих. Продавам къщата. Мога ли да мина днес при теб? Да, разбира се, знам къде е. Добре, в три и половина в кабинета ти, тогава. До скоро. – тя плъзна капачето на GSM-а си и се усмихна на Гюнеш. – Е, хайде, де! Какво стоиш така скован? В три и половина трябва да съм в Левент. Дотогава... – тя хвърли бърз поглед към часовника на ръката си. – Дотогава имаме време за един обяд. Какво ще кажеш?

Държейки Гюнеш под ръка, Лейля чувстваше как сякаш й порастват крила. Чувстваше се лека, но и в същото време толкова силна. Имаше чувството, че всеки момент ще полети, ще изпадне в безтегловност, ще се рее високо, високо.

Започваше да ръми. Ситните капки се стичаха по бузите на Лейля и Гюнеш, но двамата бяха толкова замислени, че дори не забелязваха. От време на време Лейля подтичваше, неотделяйки ръката си от тази на Гюнеш, а той я дърпаше обратно към себе си. На няколко пъти му се искаше да я целуне, но все му се струваше, че всеки един от хората наоколо ще ги обсъжда и ще ги гледа накриво. Обаче Лейля се осмели и леко го целуна по устните, едва забележимо. Той се усмихна стеснително.

- Разкажи ми повече за себе си, Гюнеш? На колко си години, откъде си, родители... – Лейля го изгледа с интерес. Гюнеш й се усмихна леко.

- Добре... Да започнем отначало. – той въздъхна. – Казвам се Гюнеш Бейаз. Майка ми се казва Билге. Баща ми получи сърдечна криза и почина, когато бях едва на осем. Оттогава живеем двамата с майка ми на Хейбелиада. Всъщност, винаги сме живяли в тази къща. Никога не сме били от богатите. А и на Хейбелиада има много християни – там винаги сме се чувствали в свои води.

- От кои християни си?

- Православен. – Гюнеш се усмихна. – Български християнин съм, Лейля. Прадядо ми е последният, живял в България. Родом е от София. През 1922 идва в Истанбул. Баба ми е разказвала, че се е влюбил в туркиня и решил да избяга при нея.

- Охо! – Лейля се изкикоти. Гюнеш поклати глава и се подсмихна.

- Да, Лейля... – той придоби мистериозна физиономия. – Романтиката е в кръвта на рода ми от доста време. – двамата се засмяха едновременно. – За жалост обаче, омъжили туркинята за друг. Той останал да живее в Истанбул, защото си намерил по-доходоносна работа от тази в България. Станал златар. По-късно дори забогатял, защото все повече и повече хора идвали при него. Казват, че дори Мустафа Кемал няколко пъти идвал със златния си часовник при него.

- Нататък? – Лейля премигваше насреща му като развълнувано малко детенце.

- Нататък... дядо ми все пак се оженил за туркиня. Била сирак, а и вече на години. Лесно приела християнството. Двамата заживяли във Фенер... През 29-та се родила баба ми. И нейният живот не е от леките. Омъжила се на 17, но скоро след това мъжът й починал. Повторно се омъжила на 24 и скоро след това забременяла.

- С баща ти? – вървейки покрай кулите ТАТ, Лейля инстинктивно погледна нагоре. Усмихна се, проследявайки едрите дъждовни капки да се стичат по тъмните прозорци.

- Не. Забременяла с чичо ми. – Гюнеш се усмихна. Лейля рязко извъртя главата си към него.

- Имаш чичо?

- Не точно. Баба ми родила момченце. То обаче починало от пневмония едва на три годинки. Дълго време не са могли баба ми и дядо ми да се отърсят от загубата на детето си. Когато решили отново да имат деца, баба ми била на 28. Отново не сполучила. Пометнала още в четвъртия месец. Лекарите казвали, че няма да може да има повече деца. С дядо ми се преместили да живеят на Хейбелиада – той купил малката къщичка, която ти видя, и заживели там. През 60-та, баба ми забременяла за трети път, отново с момче. Това бил баща ми. Гледали го, разбира се, като писано яйце. Когато бил на 18, срещнал майка ми. Тогава тя била едва на 16, но той бил доста пъргав и непослушен, както често казваше баба ми... – Гюнеш се засмя. – Решил да открадне майка от сиропиталището, в което живеела. Двамата сключили брак. През 79-та се раждам аз. Ето че разбра и на колко години съм. На 31. Излъгах те, че онази нощ в Reina,.. когато с теб се срещнахме за първи път, беше рожденият ми ден. Не беше. Аз съм роден на 14-ти април 1979 година, в Истанбул. Онази нощ... онази нощ се навършваха 5 години от запознанството ни с Хурие.

- Разбирам. – Лейля кимна с глава и отново отклони погледа си настрани. Погледна набързо към часовника си. Два. – Какво ще кажеш да хапнем тук? Обичам това ресторантче. А и вече сме в Левент – съвсем близко до офиса на Вахиде.

- Както кажеш. – двамата влязоха в Кьошебашъ – един от известните ресторанти в Истанбул, а и един от любимите на Лейля. Докато келнерът ги настаняваше на малка маса за двама с изглед към небостъргачите в Левент, Лейля мислеше, че всъщност това беше първият ресторант, в който обядваха заедно с Илхан като семейство.

- Лейля? – гласът на Гюнеш я откъсна от мислите й. – Лейля, какво ще пиеш?

- Един горещ чай за мен. Благодаря. – тя се усмихна любезно на келнера. След това се обърна към Гюнеш. – Запозна се с мен на същата дата, в която си се запознал с Хурие, но 5 години по-късно. – тя се усмихна и се облегна назад. Дъждовните капки барабаняха по прозореца. Гюнеш стисна устни. Настъпи мълчание. Лейля въздъхна. – Вчера се видях с Екин. Предложих й да намине тези дни през апартаментчето. И обещах, че ти ще сготвиш.

- С радост. Но силно се съмнявам да приеме. – Гюнеш поклати глава. Келнерът донесе напитките и записа останалите поръчки. Лейля изгледа Гюнеш въпросително. – Наблюдавах Екин внимателно на рождения ти ден. Постоянно ме гледаше, проучваше ме, следеше ме... Определено мога да кажа, че никак не ме харесва.

- А аз мога да кажа, че даже прекалено много те харесва. – Лейля са наведе към Гюнеш. – Когато с теб се видяхме за първи път, в Reina... Всъщност Екин те беше забелязала първа. Но на мен ми се усмихна късметът...

- Е, зависи от гледната точка... Ето какво зверче си навлякох аз... – Гюнеш въздъхна и отпи от чашата си с кола. Лейля изимитира престорена обида.

- Поръчките Ви... – келнерът внимателно поднесе ястията. Гюнеш вдигна вежди.

- Прекалено бързо ни обслужват тук...

- Това е, защото съм специален клиент... – Лейля отметна важно-важно коси и хвана приборите. Гюнеш прехапа устни и се засмя тихо. Тя го изгледа въпросително. – Ще свикнете с величието ми, господинчо... Но ще трябва да поработите по въпроса. Не е лесно да се живее със „зверче”.

Гюнеш продължаваше да се кикоти, а Лейля – да го гледа престорено обидено.

- Значи си овен, така ли? – тя отхапа от хляба до себе си. Гюнеш кимна с глава. – Ужас, ужас. Рогати, проклети, упорити... Не, не... – тя махна пренебрежително с ръка.

- Е, имаме си и позитивни страни.

- Тц. – отговори Лейля, мляскайки.

- Например... – Гюнеш зашепна. – Казват, че овните били много страстни...

- Хм. Не си го показал досега. – Лейля го изгледа учудено.

- И много грижовни...

- Горе-долу... – тя замаха с глава.

- И, обикнат ли, никога не се отказват от любимия.

- Напълно съгласна. – Лейля оживено кимна с глава.

- Да не говорим, че обичат с цялото си сърце. – Гюнеш й се усмихна мило. Лейля вдигна очи към него и примигна няколко пъти.

- Аз пък съм везни. Ние, везните, вечно търсим идеалния мъж и нерядко оставаме разочаровани. Обичаме да обичаме, но и да ни обичат. – Лейля продължаваше да примлясва, докато Гюнеш не спираше да й се усмихва, оставил вилицата си настрани. – И, също като вас – овните, сме много обичливи.

Настъпи мълчание. Гюнеш се облиза и отново отпи от колата си. Лейля посегна към чая си и отпи няколко едри глътки.

- Каква зодия беше Хурие? – Лейля проследи реакцията на Гюнеш. Очакваше да стане нервен, но той просто придоби сериозен вид – нищо повече.

- Стрелец. Обожаваше да се весели. Колкото повече баща й забраняваше, толкова повече тя бягаше от дома и излизаше навън. В същото време, беше дъщеря за пример. В семейството беше изрядна. – Гюнеш се усмихна.

- А в любовта? – Лейля срещна очите на Гюнеш. Той продължи да се усмихва.

- Скоро след смъртта й научих, че преди мен е имала някого. Вярно – бях първият й... – Гюнеш замълча. – Но преди мен бе излизала и с други мъже. Чух, че бързо й омръзвали, че търсела нещо силно и грабващо.

- Ти си й го дал, значи... Колко години бяхте заедно?

- Три години и два месеца. – Гюнеш сложи малко от ястието на вилицата си и хапна. – Раздаваше се напълно през цялото това време. Не спираше да ми казва и показва, че ме обича... – Лейля усещаше накъде отива разговора. Инстинктивно сложи ръката си върху тази на Гюнеш. Той й се усмихна и тя му отговори със същото. Стенният часовник зад гърба й отбелязваше три без пет. Той плъзна очите си обратно към Лейля. Сивите й очи бяха станали по-тъмни отвсякога. Тънките й розови устни, полуотворени и сухи, гледаха предизвикателно към него. Той се надигна от стола си, наведе се към Лейля и жадно впи устните си в нейните. Езикът й се завъртя около неговия. Държейки очите си отворени, тя се опитваше да преброи всяко пламъче в тези на Гюнеш. Ръката й докосна лявата му боза, след това прецизно изрязаните й нокти се забиха в леко наболата му брада. Завършвайки звучно целувката, той леко докосна с устните си брадичката й. След това стана от масата.

- Ще вървим ли, принцесо? – усмихна й се. Тя разтърси бавно глава, все още замаяна от случилото се. Изправи се бавно и бръкна в чантата си. Гюнеш беше извикал келнера. Плати му, докато Лейля гледаше учудено, с портмоне в ръка. Той й отвори вратата. Беше спряло да вали, но все още беше мрачно. Вероятно, наближаваше буря. – Може да нямам 150 000, но все ще ми се намерят 30-тина лири. – двамата се засмяха. Лейля сви по малка уличка и влезе в първата висока сграда. Гюнеш я последва. Качиха се по стълбите на втория етаж и позвъниха. Отвори им жена на средна възраст, с усмивка на лице. Тримата влязоха в кабинета й и се настаниха.

- Радвам се да Ви видя, госпожо Лейля... – жената се усмихна широко. Лейля извади тъмносиня папка от чантата си.

- Госпожица. Вече съм госпожица. С Илхан Джихангир се разделихме. – Лейля подаде папката на жената. – Това са копия на всичките документи относно къщата в Бейоглу, госпожице Вахиде. Исках да ги разгледате добре и да прецените със сигурност дали искате да я купите. Когато решите, ще изготвим договора. Само че, моля ви, това да не стане по-късно от седем дни.

- Разбирам... – Вахиде кимна с глава. – Имате нужда от пари. След развода...

- Може и така да се каже. – Лейля се усмихна горчиво. Гюнеш направи кисела физиономия и потропа нервно с крака.

- Добре, госпожице Лейля. Ще прегледам документите тази вечер и още утре ще се чуем, за да Ви кажа решението си. Вие можете да уведомите адвоката си и още вдругиден, ако сме живи и здрави, ще подпишем. А аз веднага след това ще преведа посочената сума в сметката Ви.

- Прекрасно. Договорихме се, тогава. – Лейля стана, усмихна се, и подаде ръка на Вахиде. Ръкуваха се.

- Ще Ви изпратя. Още утре ще Ви се обадя. – когато Вахиде затвори вратата, Лейля се усмихна весело на Гюнеш.

- Гюнееееш? – тя се засмя. – Нали каза, че от затвора те е измъкнал някакъв много добър адвокат? Пазиш ли му номера?

- Да, мисля. – извади мобилния от джоба на дънките си.

- Ще ми потрябва. Не мога да се доверя на Кудрет, все пак. – тя му намигна и затича надолу по стълбите. Гюнеш я последва.

- Лейля? – догони я навън. Отново бе започнало да пръска. – Лейля, колко поиска от Вахиде Гюч за къщата?

- На колкото е оценена, Гюнеш. – Лейля му се усмихна широко. – 350 000 турски лири. – тя завървя надолу по Халил Рахман Джадеси. Гюнеш поклати няколко пъти глава, стискайки устни, и набра номера на адвоката.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Дек 29, 2010 5:16 pm

Изображение


XXII.
Санаториумът в Хейбелиада


"Страхуваме се да повтаряме вече казани думи -
да не бъдем пак наскърбени
от старите си рани..."
(Йълмаз Ердоан – "Колко хубаво!")


Устните му се плъзнаха по бебешко меката й кожа й се скриха в кестенявите й коси. Нежният, едва доловим нейн аромат се прокрадна в ноздрите му, сякаш ги погъделичка и го накара да се усмихне неволно. Ръцете му хванаха края на светлосинята завивка и я дръпнаха лекичко нагоре. Тя се нагласи, сякаш инстинктивно вдигайки ръчички нагоре – досущ като малко детенце. Когато той я зави, тя се сгуши в одеалото, усмихна се насън, и долепи устни до възглавницата. Той се наведе още веднъж, прокара пръсти през разпиляната по мекия чаршаф коса, след което излезе от стаята с бавни стъпки и внимателно затвори вратата след себе си.

Седна обратно на леглото си-диван и подпря брадичката си с ръце. Лейля беше продала любимата си къща в Бейоглу. Заради него. Гюнеш се усмихна нервно и се облегна назад. Разведе се. Заради него. Рискува толкова много. Заради него. А той какво беше сторил? Едно нищо. Да, вярно – с всеки изминал ден й показваше, че я подкрепя и че държи много на нея, но... това не беше достатъчно. Той сам го знаеше. Съдбата вече веднъж му го беше показала. С Хурие.

Гюнеш се изправи бавно, сложи ръце в джобовете на дънките си и приближи към прозореца. Леко дръпна завесата. Очите му инстинктивно се вторачиха в младата забрадена жена, хванала за ръка малко момченце. „Сигурно е толкова прекрасно да си родител!”, помисли си Гюнеш, докато на лицето му си изписваше бледа усмивка. В ума му връхлетяха стотици спомени от детството, блъскаха се един в друг и се разпръскваха, оставяйки само най-емблематичните.

Обожаваше да гледа как майка му сресва дългата си черна коса, как после я оформя на плитка, в която заплита малки цветенца... Как после двамата лягат на една от безбройните полянки в Хейбелиада, а тя поставя плитката си като възглавница за него. Гюнеш се засмя тихо и наведе глава. Още помнеше мекотата и топлината на майчините коси – все още толкова дълги, все така грижливо сплитани, макар и без цветенцата в тях.

Помнеше смеха й преди баща му да почине. Тогава в малката къщичка цареше такова спокойствие, такава любов... Гюнеш знаеше, че неговото семейство е най-доброто, най-сплотеното на света, и не желаеше нищо друго от света. Чакаше да свършат часовете в училище, и с все сила тичаше надолу по стръмните улички на Острова, за да се прибере у дома. А още с отварянето на малката дървена вратичка, го лъхваше миризмата на готвено. Майка му го посрещаше с бърза целувка по челото, взимаше раницата и якенцето му, и с полу-строг – полу-закачлив тон му казваше веднага да си измие ръцете – в противен случай нямаше да се храни.

Дори след смъртта на баща му, майка му продължи да бъде все същата лъчезарна и вечно усмихната жена. Гюнеш знаеше – тя беше загубила всекиго в живота си, имаше единствено него. Макар нито веднъж да не го каза, Билге ханъм живееше единствено и само за сина си. Когато в живота му се появи Хурие, майка му дълго време не можеше да я възприеме – ревнуваше сина си, но не по онзи груб и невъзпитан начин, по който някои мъжки майки ревнуват децата си. Ревнуваше го, защото усещаше, че остава напълно сама, че губи и него. Когато обаче опозна Хурие, самата тя също се влюби в нея и вече беше спокойна, че оставя сина си в добри ръце.

Тогава дойде смъртта на Хурие. Докато Гюнеш страдаше и се самообвиняваше, майка му умираше по малко отвътре. Гледайки единственото си чедо да се измъчва, тя самата се разкъсваше, не знаеше как да му помогне. Повтаряше му само: „Независимо колко болка ти поднесе животът, дори да те смачка и със земята да те изравнява, ти затова си живо същество, сине – ще станеш, ще се изправиш по-силен отвсякога, ще се изтупаш от житейската кал, и ще продължиш гордо напред. Вярно – сега не виждаш светлина в тунела, но един ден... едно нещо... или един човек... отново ще върнат топлината и красотата в живота ти.”

Колко права беше майка му! Откакто срещна Лейля, животът му се преобръщаше на 360 градуса. Вече усещаше бясното нахлуване на кръв във вените му всеки път, когато тя го доближеше. Усещаше изхвръкващото от гърдите му сърце всеки път, когато устните й се допираха до него. Усещаше учестеното си дишане всеки път, когато вдъхваше аромата й. Усещаше нея. С всяка част от тялото и душата си. Усещаше себе си. По-жив отвсякога.

Момченцето се разплака и забрадената жена се наведе към него. Поговори му нещо, след това нежно обхвана с ръце малката му главичка и го целуна последователно по челото и двете бузки. То избърса с опакото на ръцете очите си, след това се засмя бодро и се сгуши в майка си. Гюнеш се усмихна широко. „Колко прекрасно е да си родител...”, помисли си още веднъж той и лека въздишка се изтръгна от гърдите му.

Телефонът му иззвъня и той се отправи с бавни стъпки към кухненската маса. Непознат номер.

- Ало?

~ Извинете, Гюнеш Бейаз?

- Аз съм, да. Кой се обажда? – Гюнеш сбърчи вежди нервно, опитвайки се да разпознае гласа от отсрещната страна.

~ Аз съм доктор Йопек. Обаждам се от Хейбелиада Санаториуму. Преди два часа приехме майка Ви по спешност. Беше получила лека сърдечна криза. Положението е овладяно, даже още тази вечер можете да я отведете вкъщи. Предписах й...

Гюнеш затвори телефона. Неусетно и за самия него как, той грабна якето си и излезе навън. Успя да спре третото такси. Минаретата, дюкянчетата, колите с яркочервени стопове, прорязващи мъглата, лодките... всичките тези картини се смесваха пред очите му и се размазваха. Дишането му беше затруднено, задушаваше се. Ушите му кънтяха от клаксоните, фериботните сирени, бъбривия таксиметров шофьор. Наближили фериботното пристанище, попаднаха в задръстване.

- Много бързам. – Гюнеш бутна две смачкани банкноти в ръката на шофьора и отвори вратата на таксито. – Ще сляза тук. Благодаря!

Гюнеш тичаше с все сила към ферибота. Трябваше всеки момент да... Потегли. Турският флаг се развя няколко пъти, след това застина, отдалечавайки се от брега. Гюнеш се огледа наоколо и видя не много голяма рибарска лодка. Приближи към нея и се наведе. Видя вътре задрямал възрастен човек. Прекрачи и скочи вътре. Лодката се поклати, а човекът се разсъни.

- Здравейте, ефенди. – притеснените очи на Гюнеш огледаха лодката. – Здравейте. Нужна ми е помощта Ви. Майка ми... е зле, в болница е, на Хейбелиада. Фериботът току-що потегли, а аз трябва да стигна някак дотам. Ще Ви платя.

- Не се бой, синко. Не гледай, че лодчицата ми е малка... Досущ като яхта се движи! – възрастният човек се засмя тихо и вдигна котвата. Лодката потегли, постепенно увеличавайки скоростта си. Човекът в началото задаваше въпроси на Гюнеш и му обясняваше нещо, но вторият отвръщаше само с леко кимане на глава и откъслечни думи. Затова скоро на лодката настъпи тишина.

Когато след близо час пуснаха котва на островния бряг, Гюнеш бутна в ръката на възрастния човек няколко едри банкноти, целуна ръката му набързо, и изскочи от лодката.

- Благодаря Ви, ефенди!

- Живи и здрави – и ти, и семейството ти! – успя да чуе отдалечаващият се Гюнеш. Той се огледа наоколо. Файтон не го устройваше, но... Видя две колелета и се затича към тях. Нае по-голямото и се качи на него.

С постепенното изкачване по стръмните склонове на Хейбелиада, Гюнеш усещаше ударите на притесненото си сърце. Какво ли бе преживяла майка му? Съвсем сама, далеч от него, в малката къщичка? Не биваше повече да я оставя така. Щеше да я вземе при себе си в Истанбул. Лейля нямаше да има нищо против.

Кремавите стени на санаториума изникнаха зловещо пред Гюнеш. Той хвърли колелото настрани и се затича по стълбите нагоре. Пресрещна го възрастна медицинска сестра. Той спря задъхан пред нея и направи бегъл опит за усмивка.

- Търся Билге Бейаз. Аз съм синът й.

- В дъното на коридора, завийте вдясно. Тя е в първата стая. – сестрата му се усмихна приветливо. Той се затича, зави набързо, и влезе в стаята, чиято врата беше отворена. Едва не се блъсна в излизащия лекар.

- Вие ли сте доктор Йопек, с когото разговарях преди няколко часа? – Гюнеш се пое дълбоко въздух, когато видя тихата усмивка на майка си. Докторът кимна с глава утвърдително, след което сложи ръката си върху рамото на Гюнеш.

- Майка Ви е по-добре. Може би се е пренатоварила. Сърцето досега не й е създавало проблеми, но... случва се. Сега само Ви съветвам да се грижите добре за нея, да не й давате да работи много-много – повече да си почива. Дадох й рецептата с изписаните лекарства и кое кога да пие. Ако имате проблем, обадете се – имате номера ми вече. – докторът се усмихна, кимна с глава към Гюнеш, а после и към майка му, и излезе от стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Гюнеш се усмихна плахо и приближи към леглото. Майка му се отмести. Той седна на края му. Тя леко вдигна ръката си и я сложи върху бедрото на сина си, усмихвайки се лекичко. Очите й бяха насълзени. С една ръка Гюнеш хвана ръката на майка си, а с другата я погали по лицето. Тя целуна пръстите му.

- Няма да плачеш, майко. Аз съм тук. Съжалявам, че те оставих сама и че...

- Не се самообвинявай, сине. Ти не си виновен. Млад си, не може вечно да стоиш при мен. – Билге ханъм се усмихна по-широко. – Напротив – даже се радвам, че си отново в Истанбул, който така обичаше. Че отново живееш, че се радваш на съществуването си... Безумно съм щастлива. А аз вече съм на години – както се казва: с единия крак съм в гроба.

- Майко, не говори така. – Гюнеш я изгледа строго. Винаги, когато чуеше подобни думи от майка си, сякаш хиляди стрелички го пробождаха в сърцето. Тя отново се усмихна.

- Гюнеш, скъпи... – тя стисна ръката му. – Съветвам те да те прегледа кардиолог. И доктор Йопек така каза. Баща ти почина от инфаркт, а аз, както виждаш, от нищото получих сърдечна криза. Може и ти да имаш проблеми със сърцето. Нищо, че си още едва на 31 – по-добре да си знаеш, вместо по-късно да бъде фатално.

- Майко... – Гюнеш поклати глава и се усмихна. Целуна ръката й, а тя го погледна с умиление. – Аз съм добре, не се безпокой. Наистина съм добре.

- Как мина делото срещу Кудрет? – Билге ханъм леко изохка. Гюнеш я погледна критично.

- Майко, не се напрягай. Да не говорим сега за това. Всичко мина перфектно. Както виждаш – на свобода съм. – Гюнеш се опита да окуражи майка си, но тя го изгледа с леко недоверие.

- Познаваш Кудрет – няма да се откаже така лесно. – настъпи мълчание. Гюнеш погледна бегло през прозореца. Навън ръмеше.

- Съдът реши, че трябва да заплатя известна сума на Кудрет. – Гюнеш се усмихна леко притеснено. Майка му се надигна, а той й нагласи възглавницата. Тя го изгледа въпросително.

- Каква сума? Разполагаш ли с нея?

- Майко... – Гюнеш сви устни и въздъхна тежко няколко пъти. Поклати глава рязко.

- Кажи ми, Гюнеш? Колко иска от теб? – тя отново го стисна за ръката.

- 150 000. – отново настъпи тишина. Майка му покашля.

- Сине... Гюнеш, откъде ще вземеш толкова пари?

Телефонът му иззвъня, но той поклати глава с усмивка.

- Обади се, може да е важно. – майка му се усмихна притеснено. На дисплея се изписа “Leyla” и Гюнеш прехапа устни.

- Ало? – той стана и приближи към прозореца. Дъждовните капки ставаха все повече и повече, все по-големи и по-големи.

~ Ало, Гюнеш, познай какво държа в момента в ръцете си!

- Не знам, Лейля... – Гюнеш се усети, че изрече името й, и погледна плахо към майка си. Тя му кимна одобрително с глава и му се усмихна широко. Той въздъхна с облекчение. – Какво?

~ Къщата в Бейоглу вече е продадена. В мен е документът, че на сметката ми се преведени 350 000 турски лири. Още днес можем да ги прехвърлим в тази на Кудрет. – Лейля сияеше. Гюнеш се усмихна. Очите му се навлажниха.

- Лейля... Лейля, ти... – буца заседна в гърлото ми. – Благодаря ти, така ти благодаря...

~ Ще ми се отблагодариш като ми сготвиш нещо голяяяяямо и вкусно. М? Какво ще кажеш? – Лейля се засмя тихо. Гюнеш прехапа устни и се усмихна. Майка му също – най-сетне виждаше сина си толкова щастлив. – Впрочем, ти къде си? Събуждам се сутринта – „Гюнеш? Гюнеш?”, а Гюнеш го няма. Дори една бележка не си оставил!

- При майка съм, на Хейбелиада. Сутринта е получила лека сърдечна криза, та...

~ Боже мой! – Лейля инстинктивно сложи ръка на устата си. – Как е тя? Нуждаете ли се от нещо? Да дойда, да донеса лекарства, да...

- Лейля.

~ Да?

- Спокойно. Всичко е наред. Тя е по-добре. Може би тази нощ ще пренощувам тук. Тъй че... планът за голямата и вкусна гозба се отлага за друг път. – той се усмихна.

~ Няма проблем. Разбира се. – Лейля закима оживено с глава. – Ако имате нужда от нещо, само ми звънни. Впрочем, аз нали имам издадено пълномощно да вкарам парите в сметката на Кудрет от твое име? Ще свърша това днес, а ти се грижи за майка ти. Предай й моите поздрави – бързо да се оправя.

- Благодаря ти, Лейля, ще й предам. – Гюнеш погледна набързо към майка си, която му шепнеше нещо. – И тя те поздравява. До скоро. – след като затвори телефона, Гюнеш отново седна на леглото, до майка си.

- Какво е станало? – тя се усмихна въпросително.

- 150-те хиляди. Лейля продаде къщата си в Бейоглу, която бившият й съпруг й остави след развода им. – настъпи мълчание. Билге ханъм кимна разбиращо с глава.

- Кога се е развела със съпруга си?

- Наскоро.

- Преди или след като те срещна? – отново мълчание.

- След.

- Защо продаде къщата? Защото така беше решила предварително, или защото на теб ти трябваха пари?

- Майко... – Гюнеш запротестира, въздишайки тежко.

- Отговори ми, Гюнеш?

- Защото на мен ми трябваха 150 000, които нямам. – поредното мълчание. Билге ханъм погали ръката на сина си и се усмихна нежно.

- Това момиче много държи на теб, Гюнеш. Не я наранявай. Видях я, когато беше в къщата ни. Държанието ти тогава, а и разговорът ви сега... И ти държиш много на нея. Не се страхувай – покажи й го. Няма какво да губиш. В противен случай страдаш повече. – тишина. Билге ханъм протегна ръката си и погали сина си по бузата. – Чу ли ме, Гюнеш? Не се страхувай да обичаш Лейля. Това ще върне смисъла в живота ти.

- Майко... – очите му се насълзиха, той усети, че ще заплаче, затова се сгуши в майка си – досущ като малко детенце. Тя прокара пръсти през косата му и се усмихна мило. Целуна го по тила.

- Случката с Хурие освен, че те научи да живееш с болката, те научи и на друго нещо. Научи те да поемаш рискове, да се бориш за това, което обичаш, да отстояваш мнението и желанията си. Не се предавай, Гюнеш. Този път се бори.

Две въздишки – на майка и син, се сляха в едно. Кратък разговор, но казващ много повече от нужното. Гюнеш отвори влажните си очи и проследи стичащите се по замъгления прозорец дъждовни капки. Искаше да се бори, трябваше да се бори, можеше да се бори. Макар все още да не знаеше колко тежка всъщност щеше да бъде тази борба.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Яну 01, 2011 6:57 pm

Изображение


XXIII.
Три години и половина


"Както и да е, ще си тръгнеш.
Нямам право да те задържам,
но остави в мен себе си."
(Азиз Несин – "И без да ми казваш, знам")


Усмивката на лицето на Гюнеш бързо замръзна. Думите на съдията кънтяха в ушите му, шепотът на съдебните заседатели сякаш ровеше в душата му. Погледна инстинктивно към Лейля, която се бе хванала за края на орнаментираната дървена масичка и се опитваше да си поеме въздух. От очите й бликаха неукротими сълзи, тя гледаше едновременно с отчаяние и ненавист към излизащия от залата съдия. Беше мъртвешки бледа. Няколко души й предложиха вода, а тя дори нямаше сила да поклати отрицателно глава, за да им откаже.

„Три години и половина затвор, без право на обжалване до изтичане на присъдата.” Страшни думи. Зловещи думи. Краят.

Щракането на белезниците прозвуча като изстрел, забит в сърцето на Гюнеш. Сивите й очи – неспособни да помръднат, изразяваха силна болка, а дори и примирение. Двама здрави мъже избутаха Гюнеш към изхода на залата. Лейля остана на мястото си. Възрастен мъж я попита дали желае помощ да се придвижи, но тя прошепна тих отказ, и не помръдна. Вдигнал високо глава, Гюнеш мина покрай иронично усмихналия се до уши Кудрет, и се заинати да продължи.

- Казах ти, Гюнеш... Рано или късно, аз ще победя. Три години и половина са ти малко. Не се съмнявай, че ще се боря и за повече. – Кудрет се наведе към Гюнеш. – И този път Лейля и парите й няма да ти помогнат. Слаб е нейният адвокат. От мен по-добър в Истанбул няма – знаеш го.

- Има. Може би в момента не е в Истанбул, но има и по-добър от теб, Кудрет. – никой не беше усетил как Лейля се бе приближила до тях. Облечена в палтото си в цвят на капучино, с изцапана от разтеклата се спирала яка, Лейля също стоеше с високо вдигната глава пред Кудрет.

- Лейля, Лейля... – Кудрет се засмя гръмогласно, след това въздъхна. – Този, за когото, предполагам, говориш... Не би се съгласил да помогне. Знаеш го.

- На твое място не бих била толкова сигурна. – Лейля присви очи. Двамата яки мъже блъснаха грубо Гюнеш напред. Лейля ги последва. Дългият мрачен коридор на Съда й се стори дори още по-тъмен и зловещ. Студеният мраморен под й позволяваше да чува всяко потракване на токчетата й. Слабата слънчева светлина, идваща от замърсените прозорци, а впоследствие и от полуотворената врата, се отрази в насълзените й очи и я накара да се обърне настрани. Единият от двамата мъже отвори вратата на висок брониран джип и блъсна Гюнеш вътре в него. Той се извъртя и в последния момент успя да види угасващия блясък в очите на Лейля. След това вратата на джипа се затвори между тях с все сила.

Пътувайки с такси към затвора, Лейля премисляше всичките си възможности. Трябваше да действа незабавно. Съдията се бе произнесъл – „без право на обжалване до изтичане на присъдата”. Това не й оставаше голям избор, освен да наеме възможно най-добрия адвокат и да даде възможно най-много пари. И за двете тя имаше едно-единствено име наум. Въздъхна, разтърсвайки глава. Замислено погледна напред, взирайки се в стоповете на бронирания джип, в който беше Гюнеш. Какво щеше да стане, ако тя се обърнеше за помощ към човека, за когото мислеше? Какво щеше да стане с нея, с Гюнеш, с тях? Вероятно щяха да го измъкнат от затвора. А после?

Сивата сграда на затвора извади Лейля от мислите й. Тя бързо плати на шофьора и излезе навън. Затича след двамата мъже и Гюнеш, но те бързо изчезнаха от погледа й. Стоейки по средата на огромен коридор, Лейля се огледа наоколо притеснено. Погледът й попадна на възрастен мъж, тракащ по клавиатурата на стар компютър. Бързо приближи към него.

- Извинете... Имам въпрос...

- По-бързо, че скоро ми свършва работното време... – мъжът цъкна с език, видимо раздразнен.

- Току-що докараха моя... мой приятел. – Лейля въздъхна тихичко.

- Зад решетките ли го вкарват? – мъжът се изкикоти лукаво. Лейля бавно кимна с глава. – На посещение отиваш, тъй ли? – тя отново кимна с глава. – По коридора вдясно. Там е чакалнята за посетители. Уведоми жената там за кого чакаш. Щом току-що са го вкарали, значи ще почакаш около половин час.

- Благодаря Ви. – Лейля се усмихна насила и забърза по дългия коридор. Когато влезе в залата, видя възрастна забрадена жена, до нея млада, отново със забрадка, и малко момиченце, играещо си с играчка бебенце до тях. И трите й се усмихнаха, а тя им отговори с престорена усмивка. Надвеси се над жената зад бюрото. – Извинете. Току-що докараха мой приятел. Искам да го видя, знаете...

- Име. – жената наду ядосано бузи и изгледа презрително под очилата си с дебели черни рамки Лейля.

- Гюнеш Бейаз.

- Изчакайте тук. – жената стана, изпуфтявайки звучно, и излезе от стаята. Лейля нервно заобикаля наоколо. Малкото момиченце спря да си играе с бебенцето, гушна го, пъхна палче в устата си, и загледа Лейля с любопитство.

- За какво е тук мъжът Ви? – младата жена се усмихна леко на Лейля. В очите й се четеше болка и смирение.

- Приятел. Приятел ми е. – Лейля преглътна тежко. – Обвинен несправедливо.

- Познато. – възрастна жена въздъхна тежко. Две едри сълзи потекоха по скулите й. Младата жена я прегърна през рамо и потърка лицето й.

- Недейте, майко, недейте. Сега ще се видим с Искендер. Всичко ще е наред. – двете жени си кимнаха и се усмихнаха една на друга. Детенцето също се усмихна. Лейля се наведе към него. То я гледаше с опулени сини очи.

- Как се казваш? – Лейля погали главичката на бебенцето. Детето дръпна палеца от устичката си.

- Аш шъм Лейля, а тя е Мария. – момиченцето се усмихна широко на Лейля. Липсваха му предните две зъбчета. Лейля също се усмихна и този път погали детенцето по главата.

- Аз също съм Лейля. – детенцето се опули още повече.

- Искендер искаше да я кръстим така. – младата жена въздъхна. – Когато тя се роди, той вече беше в затвора. Заръча ми да я кръстя Лейля, тъй като вярва, че дъщеря му трябва да се научи да живее в нощ, за да успее да се бори в нея и после да умее повече да се радва на деня.

- Прав е бил. – Лейля се усмихна широко и целуна детенцето по косата. То се скри в полите на майка си.

- Кой беше за Искендер Януш? – никой не бе чул кога жената се бе върнала. Двете жени станаха, а възрастната хвана за ръка момиченцето. Младата се обърна към Лейля и направи кръст във въздуха.

- Сигурно сте мюсюлманка, но за това няма религии. В болката и нещастието всички са еднакви – всички еднакво страдат и ги боли. – младата жена направи още два въздушни кръста и целуна пръстите си. – Господ да е с Вас, Лейля ханъм! Дано Вашият приятел бързо да излезе от затвора!

- Благодаря Ви, госпожо. Аллах да пази съпруга Ви. – Лейля се усмихна тихо. Усети, че тънка сълза се стича по дясната й буза, когато жените и детето излязоха от стаята.

- Гюнеш Бейаз? – жената стресна Лейля. Тя избърза с опакото на едната си ръка сълзата от лицето си и влезе в приемната. Седна на масата, която един от полицаите й показа. След около минути при нея влезе и Гюнеш. Беше облечен в тъмносива пижама със скъсан светлосив джоб на гърдите. Полицаите застанаха встрани.

- Лейля... – той се засили към нея, седна на пейката отсреща, и хвана здраво ръцете й. Сълзите течаха от очите й. Той леко протегна едната си ръка и едва доловимо докосна влажната й буза. Тя се дръпна настрани и стисна очи и устни. – Прибери се в... – Гюнеш се обърна на другата страна. Ръцете му инстинктивно стиснаха по-силно тези на Лейля. – Имаш останали пари в сметката, а и от къщата в Бейоглу. Купи си апартамент с тях...

- Ще се прибера в Султанахмет, Гюнеш. – тя продължи да стиска очите си, обърната настрани. Сълзите се засилваха, тя подсмръкна и рязко се обърна към него. Той направи същото. Очите им шаваха, двамата мълчаха. Намокрените от сълзите й устни се отвориха леко, след това бързо се затвориха. Тя ги прехапа и наведе глава. Отново заплака. Гюнеш плъзна ръката си по тази на Лейля. Наведе се и леко допря устни до вътрешността на лакътя й. Тя потрепери и леко се усмихна.

- Отиди някъде другаде, Лейля. Не оставай в Султанахмет – кварталът е беден, не е за теб. Вярвам, че ще си намериш и по-добра работа. Питай, знам ли, Екин, Мустафа... Ще ти помогнат...

- Ще помогна и на двама ни, Гюнеш. – този път тя погали ръката му. – Ще те измъкна от тук. Преди да изтекат тези 24 месеца.

- Как? – Гюнеш преглътна тежко и отново погледна настрани. Тънък слънчев лъч, прокрадващ се пред зарешетения мъничък прозорец, се отрази в блуждаещите му черни очи. – Нямаме право на обжалване до изтичането на трите години и половина. Нищо не можем да направим. – той я стрелна с поглед. – За нищо не те моля, Лейля. За нищо, свързано с мен. Единствено се грижи за майка. Не знам как би го приела тя. Отказа да дойде в Султанахмет, но отивай често при нея на Хейбелиада, навестявай я...

- Гюнеш! – тя стисна ръката му по-силно. – Гюнеш, чуй ме! – той отново се обърна настрани. – Гюнеш, няма да позволя да останеш тук! Нали няма да се предадеш?

- А какво ми остава, Лейля? – този път и в неговите очи плувнаха сълзи.

- Да се бориш. Заедно ще се борим. Вярвай ми – аз пък само за това те моля.

- За кого говорехте с Кудрет? Кой е по-добър от него?

- Няма значение. Познавам един човек. Ще ни помогне. – Лейля се усмихна насила. Гюнеш я изгледа подозрително.

- Какъв е по образование Илхан?

Мълчание. Лейля прехапа устни, след това ги стисна. Извъртя глава настрани. Леко начупен кичур от косата й падна по тънката й шия. Гюнеш затвори очи и кимна разбиращо с глава.

- Той е „добрият адвокат”, нали? Смяташ да ми помогнеш чрез него, така ли? – Гюнеш разтресе ръката на Лейля. Тя бавно се обърна към него.

- Казах ти, че ще направя всичко възможно, за да те измъкна от тук, Гюнеш. Илхан е една от възможностите.

- И си мислиш, че всичко ще е толкова просто? Ще го помолиш да ме измъкне от затвора, той с радост ще се съгласи, ще изляза, и ще заживеем щастливо, а той ще ни се радва отстрани? – Гюнеш дръпна ръцете си от тези на Лейля. – Не, Лейля, за нищо на света. Няма да ти го позволя.

- Беше прав. – Лейля грабна сложената си настрани чанта. Кимна с глава, стискайки устни. Изправи се и пристъпи настрани. – Беше прав, Гюнеш. По-добре да се изнеса от апартамента ти в Султанахмет. Ще отида да живея временно при Екин – докато си намеря собствено жилище. Разбира се, както ме помоли, ще се грижа за майка ти. Прекрасно е, че ти си се примирил със съдбата си.

- Лейля... – Гюнеш също се изправи и протегна ръката си към Лейля. Тя се дръпна настрани. Устните й трепереха, стараеше се да не заплаче. – Лейля, недей!.. Просто не Илхан, чуваш ли?

- Довиждане, Гюнеш. Ще дойда отново след някой и друг ден. – тя побърза да му махне с ръка и изтича навън. Сълзите течаха по бузите и палтото й. Задушаваше се от тях. Започна да се задъхва, тичайки по стълбите на затвора. Най-накрая токчетата й изскърцаха и тя се хвана за близката ограда. Не можеше да си поеме въздух, не спираше да кашля. С треперещи пръсти, тя извади инхалатора от чантата си, и впръска два пъти в гърлото си. Клекна, стискайки здраво чантата към себе си. Тихите й сълзи продължаваха да текат на струйки по лицето й, бавно капейки по тъмносивия асфалт.

Гюнеш опря дланите си до надрасканата ледена стена на килията. Наведе глава и затвори очи. Образът на треперещата от устните му Лейля изплува в съзнанието му. Илхан. Можеше ли именно той да им помогне? Щеше ли? Не трябваше да го позволява. Може би Илхан щеше бързо да го измъкне от затвора, но след това? Какво щеше да прави той без Лейля? Отлично знаеше, че Илхан нямаше да направи услуга на Лейля без да иска нещо в замяна. А какво друго в замяна, освен отново да бъде с нея?

Гюнеш разтърси глава и се обърна. Този път гърбът му се опря до ледената стена. Очите му се плъзнаха равнодушно по дебелите решетки на килията. Той се свлече надолу и седна на разбития под. Пръстите на ръцете му се забиха в черната му коса. Той стисна очи и заплака. Знаеше какво беше животът без Хурие – невъзможно съществуване. Същото щеше да бъде и без Лейля. За тези три години и половина тя щеше да го забрави – сигурен беше в това. Щеше да го забрави и да продължи напред. А той... той някакси щеше да направи същото – тук, откъснат от нея и от света. Щеше да забрани да я пускат на посещения при него.

А какво щеше да стане, ако допусне Илхан да му помогне? Вън от затвора, сред милиони, а толкова сам. Онзи проклет Истанбул щеше пак да се превърне в град на самотата за него и щеше да го убива всеки ден, всеки час, всяка минута малко по малко. Щеше да живее близо до Лейля, да минава по нейната улица, пред нейната къща, под нейния прозорец, и щеше да знае, че тя не му принадлежи. Щеше да й звъни късно нощем, щеше да чува нежното й сънено „ало”, щеше да мълчи дълго, и да затваря, усещащ наближаващите в него сълзи. Щеше да я вижда, хванала под ръка Илхан, разглеждаща скъпите витрини на маркови дизайнери, усмихваща се по-лъчезарно отвсякога, и щеше да влиза в същия този магазин, само за да я зърне за миг, но и за да го изгонят продавачките, заради неподходящо облекло. Щеше да минава нарочно покрай ресторанта, в който всяка вечер Лейля и Илхан щяха да вечерят, щеше да допира дланите си до излъскания до съвършенство прозорец, да се взира в изящното й тяло, облечено в сатенена рокля, шита сякаш точно за нея, и щеше да слива сълзите си с дъжда. Щеше да я обича, а тя щеше да бъде далеч, не негова, чужда, и нямаше да знае това.

Токчето й изтрака по асфалта, след това още веднъж.

- Благодаря Ви! – тя се усмихна насила на възрастния таксиметров шофьор и бутна едра банкнота в ръцете му. Изчака таксито да отмине, след това си пое дъх. Бързо завървя към входа на огромната сграда пред себе си и влезе през въртящата се врата. Сивите й очи шаваха по таблата пред нея. „Полет на Air France за Париж. 15:25.” Имаше още два часа.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Яну 15, 2011 9:43 pm

Изображение


XXIV.
От Париж до Истанбул; от Султанахмет до Бебек


"Слагам стари болки в куфара -
на тези места те са ми нужни."
(Йълмаз Ердоан – "За из път")


Познатият аромат на тежък мъжки парфюм, накара Лейля да се обърне рязко. Кестенявата й коса се удари в наболата му брада, от което той само въздъхна тежко и се усмихна плахо. Тънките пръсти на Лейля изпукаха, стискайки здраво билета, който тя все повече и повече мачкаше.

- Накъде така, Лейля? – бързият му поглед, хвърлен към билета в ръката й, се озари от петте букви на него – Paris. Той прехапа устни и се усмихна още по-широко.

- Аз... Аз... – тя наведе глава. Преглътна тежко, пое си дълбоко въздух. Нямаше сили да погледне Илхан в очите, но трябваше да го стори. Гюнеш. Заради Гюнеш трябваше да говори с Илхан. Заради Гюнеш трябваше да моли Илхан. Заради Гюнеш трябваше да склони глава пред Илхан.

- Изпреварих те. Върнах се току-що, както виждаш, от Париж.

- Защо? – треперещият й глас накара Илхан да събере повече кураж.

- Имах... имах неотложна работа. – той кимна с глава, стискайки дръжката на куфара си. – А ти защо си се отправила към Франция?

- Исках да говоря с теб, Илхан. – Лейля събра сили и уверено втренчи погледа си в очите на Илхан. Усмивката замръзна на лицето му и той я изгледа въпросително.

- Да не би... – искаше да каже „да си размислила?”, но сам осъзнаваше, че това е невъзможно. Затова се опита да кимне разбиращо с глава. – Разбирам. Имаш проблем. С какво мога да ти помогна?

- Илхан, аз... – не очакваше такава реакция от него, но трябваше да му каже – или сега, или никога.

Палтенцето й с цвят на капучино още повече подчертаваше сивите й очи, които сега бяха замъглени, отчаяно шаващи из всяко ъгълче. Тънките й пръсти, все още стискащи вече почти скъсания билет, трепереха в синхрон с неувереността на бледорозовите й устни. Беше нервна, беше притеснена. А той не искаше да я вижда такава – искаше да вижда единствено ослепителната й усмивка, озаряваща целия му свят. Искаше да вижда искрящите й от радост очи. Неща, които той беше успял да види през годините семеен живот с нея, но причината за тях никога не беше той самият.

Илхан леко докосна дясната ръка на Лейля. Пръстите му инстиктивно се плъзнаха по нейните. Той се подсмихна. Така беше свикнал правейки това, да усеща релефа на брачната халка на безименния й пръст. Сега не докосна нищо.

- Ако искаш, да поседнем. Ще ми обясниш. – Илхан се усмихна тихо. Тя кимна енергично с глава и забърза към близкото кафене. Бързо седна на един стол, а той – срещу нея. Сините му очи трептяха. Беше се върнал заради нея, но как... как трябваше да й го каже? Как трябваше да й каже, че Париж е пуст, ужасен, подтискащ, щом тя не е до него? Как трябваше да й каже, че я тъпчеше толкова години наред, защото го беше страх да признае пред нея и пред самия себе си, че я обича повече от всичко и всички на света? Как?

- Илхан... – тя вдигна очи към него. В тях имаше блясък – да, но не от радост. В очите й блестяха сълзи. Внезапно му се прииска да хване ръцете й и да целуне един по един пръстите й, да я утеши. – Илхан, имам нужда от помощта ти. Много е важно.

Настъпи мълчание. Искаше му се да извика „да, разбира се, каквото кажеш, Лейля – за теб ще направя всичко!”, но нещо го изгаряше отвътре, нещо не му даваше да вика, нещо го спираше. Чувството за вина и изгарящата го ревност, може би.

- Гюнеш ли? – той се усмихна за секунди. Тя кимна бавно с глава.

- В затвора е.

- Я виж ти! – изведнъж, Илхан почувства как се превръща в старото си „Аз”, но беше непосилен да се спре. – Да е жив и здрав! Колко години му дадоха?

- Три години и половина. – сълзите напираха все повече и повече в очите на Лейля. Тя потърси с поглед тези на Илхан. – Моля те, Илхан, само ти можеш да ми помогнеш! Нали си адвокат...

- Знаеш, че от години не практикувам професията си. Говори с Кудрет.

- Именно той вкара Гюнеш в затвора! – неусетно и за самата нея, Лейля повиши тон. – Съдът първо отсъди 150 000 турски лири да бъдат внесени от Гюнеш в сметката на Кудрет. След това... три години и половина затвор, без право на обжалване.

- Е, тогава няма какво да се направи... – Илхан пооправи вратовръзката си безразлично.

- Има! – Лейля го стрелна с поглед, удряйки с юмрук по масата. Хората от съседните маси се обърнаха към тях.

„Полетът на Air France за Париж ще излети с 30-минутно закъснение. Моля, пасажерите да се отправят към изхода, за бординг.”

- Ще си изпуснеш полета, Лейля. – Илхан отпи от току-що донесения му от сервитьора портокалов сок. Усмихна се иронично.

- Ти си... – Лейля стисна устни и поклати възмутено глава. Няколко пъти вдиша и издиша, след това отново погледна към Илхан. – Обвинен е в убийство, което не е извършил.

- Всички казват така. – Илхан придоби сериозно изражение.

- Ще ме изслушаш ли? – той кимна с глава, а тя сложи лакти на масата и се наведе към него. – Имал връзка с момиче на име Хурие – дъщерята на Кудрет Гечмиш. Тя била мюсюлманка, а той е християнин. Кудрет не давал да се оженят, затова Гюнеш искал да избягат. Тя се колебаела, дори страняла от Гюнеш. Кудрет обаче взел нещата в свои ръце и насила сгодил Хурие за богат мюсюлманин. Тогава Хурие се срещнала с Гюнеш, за да му съобщи за случилото се, и се хвърлила в Босфора – самоубила се. Гюнеш направил самопризнание, тъй като не можел да живее повече без нея... – Лейля направи кратка пауза. Илхан отвърна главата си настрани. – Зная, за теб може би звучи смешно това, че един мъж не може да живее без жената, която обича, но...

- Продължавай. – не, Илхан знаеше какво е да живееш без любимата си. Знаеше, че е ужасно трудно, дори невъзможно. Именно затова напусна Париж, именно затова сега сърцето му бе ускорило пулса си до неузнаваемост. Прекрасно знаеше какво е.

- Вкарали го в затвора, но майка му успяла да му помогне по някакъв начин, и го измъкнала от там след шест месеца. – Лейля въздъхна и се облегна назад. – Оттогава Кудрет се опитва да открие Гюнеш и отново да го вкара в затвора. Ето, че успя. И сега всички знаем, че ти си най-сигурният ни помощник.

- Гюнеш изплати ли 150-те хиляди?

- Да. – Лейля извъртя глава настрани. – Продадох къщата в Бейоглу. – мълчание. Илхан стисна устни и кимна с глава. Сякаш стрела се заби в сърцето му. – Илхан, аз трябваше...

- Разбирам. – Илхан скръсти ръце. – Кога произнесоха присъдата?

- Днес сутринта. Илхан, аз...

- Замълчи, Лейля. Опитвам се да помисля кой може да ни помогне. – Илхан бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади телефона си оттам. – Сещам се за няколко души, които биха ни били полезни.

- Илхан... – не успя да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й. Той неволно се присегна и допря опакото на дясната си ръка до скулите й. Дръпна се рязко, а тя плахо се усмихна. – Независимо от всичко дотук... благодаря ти, наистина ти благодаря.

- Нищо не съм направил. – той се облегна назад. – Първо – Кудрет има огромно влияние в турската съдебна система. Второ – не съм влизал в Съда от години. Трето... трето – става въпрос за мъжа, който развали семейството ни, Лейля. Не мога, а и не искам да ти обещавам нищо.

- Семейството ни отдавна беше развалено, Илхан. – тя преглътна тежко, знаейки, че навлиза в опасна зона. – Не прехвърляй вината за това върху Гюнеш.

- Ще се опитам да ти помогна, но при едно условие... – Илхан се наведе към Лейля. В сините му очи прибляснаха тъмни пламъчета. Той се усмихна като малко дете. Щеше да поиска от нея да му позволи да я вижда всяка седмица. Щеше да я помоли да й помогне с финансирането на първата й самостоятелна дизайнерска колекция. Щеше да я помоли просто да бъде някаква малка част от живота й. Нямаше как да му откаже, нали?

- Приемам. – Лейля кимна енергично с глава, прекъсвайки Илхан. – Ще се върна при теб, Илхан. Макар и без брак, ще заживея отново с теб, ще се преместя пак при теб, ще бъдем отново заедно. Само те моля – нека Гюнеш да не разбира, че именно ти си му помогнал.

Тишина. Сините пламъчета в очите на Илхан станаха още по-тъмни. Искрена усмивка на радост озари лицето му. Дори и не си бе мечтал за това! Тя... тя щеше да бъде негова! Отново щеше да докосва устните й със своите, отново щеше да чувства сливането на тялото й със своето, отново щеше да усеща аромата й върху възглавницата си... Тя се връщаше при него!

- Разбира се, Лейля. Както желаеш. – този път Илхан се присегна и хвана ръката й в своята, стискайки я здраво. Тя за пореден път извъртя главата си настрани. Сълзите течаха по бузите й.

- Още тази вечер ще взема нещата си от апартамента на Гюнеш и ще се пренеса обратно в Бебек. – тя облиза устните си и избърза с опакото на другата си ръка лицето си. Леко подсмръкна.

- Аз пък още сега отивам към Съда, за да поговоря със съдията по делото. Помниш ли името му?

- Сали Деверджъ, мисля, че беше. – тя продължаваше да гледа настрани. Пред нея стояха момче и момиче на около двайсет години. Той я изпращаше, нежно целувайки я по цялото лице.

- Познавам го. Добре, да вървим, ако искаш. – Илхан придърпа ръката й към себе си. Тя го погледна с изкуствена усмивка. – Ще вземем такси – ти ще отидеш към апартамента на Гюнеш, а аз ще отида към Съда. Довечера ще ти кажа какво съм успял да свърша. Става ли?

Лейля събра сили единствено, за да кимне с глава. Не усети кога стигнаха до таксито, кога се качиха в него, кога започнаха да обикалят по истанбулските улици и булеварди. А колко чужд й изглеждаше сега Истанбул! Сякаш нито хората, нито чайките, нито босфорските вълни не се интересуваха от болката вътре в нея. Болката, която растеше с всяка изминала секунда, която я задушаваше, която я убиваше.

Тя дръпна ръката си от тази на Илхан и се усмихна едва-едва. Той й отговори с далеч по-искрена и широка усмивка.

- Ще се чуем по някое време. – бръкна в джоба на черния си панталон. – Пари имаш ли?

- Имам, не се притеснявай. – тя кимна леко с глава. – До скоро, Илхан. И... благодаря.

- Не се притеснявай. – той й махна от таксито, когато тя затвори вратата. С бавни стъпки, тя приближи старата кооперация. Отвътре излязоха възрастна жена и съпругът й.

- Здравей, момиче. – Лейля им задържа вратата. – Жива и здрава да си, благодарим ти! – тя се усмихна бързо и затича нагоре по стълбите. Плъзна внимателно малкото ключе в ключалката на старата врата. Тя изскърца. Лъхна я познатата миризма на цветя, на женски и мъжки парфюм, смесени в едно. Тя тихо събу обувките си – сякаш да не събуди някого, и се запъти към спалнята. Затворила очи, тя хвърли чантата си настрани, след това съблече палтото си и го остави на облегалката на един от старите кухненски столове.

Спалнята. Нейната стая. Леглото, което толкова много обичаше и което ухаеше толкова много на него... Лейля плъзна ръка по вратата на дървени гардероб, отвори я бавно, въздишайки заедно със скърцането й. Извади големия черен куфар отвътре и го отвори. Без да се интересува дали мачка дрехите, дали са мръсни обувките, дали ще се надраскат шишенцата на парфюмите, тя почти хвърляше вещите си в куфара. Стърженето на ципа озвучи празния апартамент. Тракането на колелцата му отекна в тишината. Тя спря, обличайки обратно палтото си и вдигайки чантата си от пода. Съвсем леката слънчева светлина се отрази в колието на шията й и проблясна. Лейля се изправи бавно, нервно намесвайки единия крак в обувката си. Пръстите й докоснаха кристала на колието й. Тя понечи да го свали, но ръцете й затрепериха. Не. Беше му обещала, че ще го носи винаги. Нямаше да се откаже. Нямаше да го свали. Щеше винаги да бъде на врата й. Тя плъзна ръце към куфара и за последен път огледа малкия апартамент.

Погледът й се прикова върху голям бял плик върху кухненската маса. Тя остави чантата и куфара настрани и бавно тръгна към масата. На плика с големи печатни букви пишеше „СНИМКИ 17.10.” Лейля нервно разлепи плика и извади снимките от него. Спомни си, че в онази нощ в Reina единствено Екин носеше фотоапарат. Не искаше да си задава въпроса кога ги бе донесла в апартамента – вероятно ги е пратила по пощата, както често правеше, а ги бе получил Гюнеш, и бе забравил да й каже.

Той. Тя. Те. Първата им целувка. Светлините на Истанбул, водите на Босфора, цветовете на нощта. Бледорозовите й нокти се плъзнаха по снимката. Голяма капка сълза падна върху кръглата луна и се стече надолу, преминавайки точно между устните им. Лейля затвори очи и стисна с две ръце снимката. Обърна се към прозореца, отвори го с решителен замах, и вдъхна дълбоко хладния есенен въздух. Ръцете й се стегнаха около снимката, тя си пое дъх. Остър звук. Още един. И още. И още. Десетки несиметрични парченца полетяха надолу в спирала. Вятърът ги завъртя шеметно. Някои стигнаха до напукания асфалт, други продължиха да летят, а трети ту се връщаха обратно нагоре, ту политаха обратно надолу. Лейля затвори обратно прозореца и дръпна завесите. Вятърът удари по стъклото. Една малка цветна картинка, запечатала два чифта устни, се заплете между клоните на стария кестен.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Яну 29, 2011 11:07 pm

Изображение


XXV.
Да изгубиш себе си


"Булевардът е сирак. Аз съм сирак.
Под дъжда съм сам.
Мокрят се устата ми, ръцете ми, лицето ми."
(Атила Илхан – "Булевардът на мъглите")


Хладният истанбулски въздух се завъртя в дробовете му и го накара да се изкашля. Той поклати глава, след което вдигна погледа си и го впери до там, докъдето можеше. Усмихна се широко и се огледа наоколо.

Сигурно бе станало чудо. Дали Лейля знаеше, че беше свободен? Дали щеше да дойде, да го прегърне и да му каже, че никога вече нямаше да се разделят? Дали трябваше да я почака? Не, не можеше, нямаше търпение, трябваше да й го съобщи още сега.

Треперещите му пръсти набраха наизустения номер. „Свободно”. И още веднъж, и още веднъж. „Моля, оставете Вашето съобщение след сигнала.” Гюнеш въздъхна тежко, оформяйки облаче дим в студения въздух, сложи ръце в джобовете на тънкото си якенце, и тръгна с бавна стъпка надолу по стръмната улица.

Една бистра сълза се удари в дисплея на телефона и се плъзна надолу по копчетата му. Лейля подсмръкна и изтри набързо с ръце сълзите от лицето си. Стана от тъмносивото канапе и скръсти ръце, приближавайки до прозореца. Сигурно беше свободен. Сигурно чакаше тя да го посрещне. Сигурно очакваше да я завари в Султанахмет.

Телефонът й пак издрънча върху ниската стъклена масичка. Тя леко се обърна, за да види, че този път я търсеше Илхан. Присегна се нетърпеливо и, за части от секундата, произнесе сподавено „Ало?”

~ Ало, Лейля, звъня ти само да ти кажа, че всичко вече е уредено. Гюнеш е на свобода. Стана по-лесно, отколкото си мислех, но сигурно Кудрет и в бъдеще ще създава проблеми.

Мълчание. Лейля имаше чувството, че сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, да се разбие на хиляди парченца, да изчезне. Зави й се свят и тя инстинктивно се подпря на перваза на прозореца. Въздъхна тихичко.

~ Ало, Лейля, там ли си?

- Да. – сълзите напираха в очите й. – Да, Илхан. Благодаря ти, наистина много ти благодаря. Благодаря...

~ Няма нужда. – Илхан се усмихна, влизайки в колата си. – Радвам се, че мога някак да те направя щастлива. Гюнеш ти е звънял, предполагам?

- Не. – Лейля наведе глава. Не биваше да наранява Илхан точно сега, не биваше. – Не ме е търсил.

~ Сигурно скоро ще го стори, обаче. – Илхан хвърли настрани куфарчето си и закопча колана. – Добре, Лейля, аз имам да свърша малко работа с документацията по делото, а и се срещнах с един познат, който иска да видя някои неща по делото на негов братовчед, така че... Ако искаш, довечера да излезем някъде?

Лейля поклати глава, виждайки как сълзите капеха от лицето й една след друга, една през друга. Зрението й се замъгли. Имаше чувството, че ще се задуши.

- Добре, Илхан. Както кажеш. До довечера. – тя побърза да му затвори, преди той да беше разбрал какво бушува в душата й. Сложи опакото на едната си ръка върху устните си и се задави от сълзи. Седна изцяло на перваза на прозореца, качи и крака си на него, и се сгуши. Хлипанията й огласиха апартамента.

Телефонът й за пореден път извибрира, но Лейля не го погледна. Вместо това, отговори със сподавен стон. Той щеше да отиде в Султанахмет, щеше да види, че тя бе събрала всичките си вещи, щеше да разбере, че го е напуснала, щеше да я намрази. Така трябваше да стане. Стигаше й да знае, че е жив, че е свободен, че е добре. Тя щеше да продължи живота си някак, без него.

Гюнеш поклати рязко глава и вдигна ръка за такси. Защо не отговаряше? Да не би да се бе случило нещо лошо? „Не, Гюнеш, най-вероятно е заспала – и тя колко мъка видя покрай теб...” Той се усмихна, докато уличките на Истанбул се редяха китно-китно пред очите му. „Сигурно ще се прибереш, ще видиш разпилените й кестеняви коси по възглавницата, ще вдъхнеш нежния й аромат, ще докоснеш с устни меката й кожа... А тя ще се събуди – досущ като малко детенце, ще опули очички, ще скочи към теб, ще те прегърне, и ще каже, че никога няма да те пусне...”

- Бате, айде, че те чакам. 7.20. – шофьорът поблагодари с кимане на глава, когато Гюнеш му даде 10 турски лири и каза да не му се връща ресто. Беше прекалено щастлив, за да се замисля да пести.

Излизайки от таксито, той затича нагоре по стълбите, с нетърпение отключи вратата, и влезе в апартамента. Беше тъмно. Завесите бяха дръпнати. И беше тихо. Мъртво тихо.

- Лейля? – той остави ключовете си на масата в хола, след което хвърли якето си върху стария диван. – Лейля? Лейля, сигурно спиш... – с усмивка на лице, Гюнеш отвори тихичко вратата на спалнята. На леглото нямаше никого. Беше старателно оправено.

- Лейля? – Гюнеш се обърна няколко пъти наоколо. В малкото апартаментче – беше повече от ясно – нямаше никого другиго, освен него самият. Той изтича към гардероба в спалнята и с рязък замах отвори дървените врати. Скърцащият им звук се смеси с бесните удари на сърцето му. Нито една дреха. Нито една.

Гюнеш връхлетя обратно към хола, но полезрението му бе привлечено от голям бял плик на кухненската маса. До него имаше снимки. Той ги грабна и ги разгледа набързо. Бяха пристигнали преди дни – нарочно ги бе оставил на масата, за да ги види Лейля. Значи е била тук, значи е видяла снимките, взела е дрехите си, и си е заминала. Една снимка липсваше. Тяхната първа целувка.

Гюнеш извика, но така тихо, че викът му се заби в стените на апартамента и остана единствено между тях. Десетките снимки полетяха из кухнята. Гюнеш изстена, удари гърба си в стената зад себе си, и се свлече безпомощно надолу. Нямаше сили дори да плаче. Не си поемаше въздух, яростта преливаше в очите му.

Лейля стана от перваза на прозореца и, преплитайки немощно крака, се добра до стаята си. Треперещите й ръце отвориха едва-едва едно от шкафчетата на тоалетката й. Тънките й пръсти се увиха около инхалатора, който тя бавно приближи към устните си. Натисна го веднъж. И още веднъж. Лейля си пое дълбоко въздух и заднешком се добра до леглото си. Отпусна се назад. Сълзите по лицето й изсъхваха – нямаше сили да плаче повече. Тази нощ трябваше да бъде красива, да бъде щастлива, да бъде каквато беше преди. И щеше да го направи, само не трябваше да мисли за...

За пореден път телефонът й извибрира. Тя го чу как дрънчи по перваза на прозореца в хола, как стига до ръба му, и полита със страшна сила към лакирания паркет. Как се удря в него, но продължава да се тресе.

Гюнеш удари с юмрук по пода на старото апартаментче в Султанахмет, когато чу проклетото „моля, оставете съобщение след сигнала”. Значи не го бе послушала – значи бе отишла веднага при Илхан, бе го молила, а той й бе помогнал в замяна на това тя да остане при него. Нямаше да остави нещата така, нямаше.

Гюнеш рязко стана от пода, грабна якето си, и излезе тичешком навън. Нахълта в такси, от което тъкмо влизаше възрастна жена.

- Знаеш ли адреса на къщата на Илхан Джихангир?

- Знам, бате, ама ще ти излезе солено дотам, а и днес е...

- Не ме интересува какво е днес и колко ми взимаш. Карай. – Гюнеш за пореден път се опита да се свърже с Лейля, но тя не отговаряше. Написа й бързо съобщение: „Трябва да говоря с теб.”

Лейля се сепна, когато чу, че телефонът й издаде различен звук. Тя скочи от леглото и изтича натам. Вдигна апарата от пода и плъзна капачето нагоре. Съобщение от Гюнеш – „Трябва да говоря с теб”. Дали знаеше? Не трябваше да знае – бяха се договорили с Илхан просто да свърши работата и да изчезне. Нищо повече.

Лейля остави телефона си на тоалетката в стаята си и отвори широко гардероба пред себе си. Изведнъж старият й живот – на блясък и преструвки, се върна с пълна сила към нея. Тя се усмихна тъжно и грабна тъмносинята къса рокля с блестящи мъниста. Сложи я върху себе си и се огледа в огледалото отстрани. С ловко движение махна ластика от косата си и съблече блузата си. Смени сутиена си с такъв без презрамки, след това свали и дънките си. Бързо облече роклята и я оправи в бюста. Ето я старана Лейля – трябваха й само няколко лъскави бижута и грим, и всичко си идваше на мястото, по старому. Тя се наведе, за да извади тъмносините блестящи обувки с ужасно висок ток от най-долния рафт на шкафа, и ги обу бързо. Огледа се още веднъж, хващайки и пускайки косата си няколко пъти. Наведе се към огледалото, за да изтрие с пръст следите от доскорошните си сълзи.

Острият звук на звънеца я накара леко да подскочи. Тя изтича към входната врата и вдигна слушалката на домофона.

- Кой е? Кого търсите?

- Имате доставка на цветя, госпожо. – Гюнеш леко преправи гласа си. – За госпожа Джихангир?

- Да, сега ще Ви отворя. – Лейля цъкна леко раздразнено с език. Не беше „госпожа Джихангир”, не искаше да я наричат така. Но най-вероятно цветята бяха от Илхан. Тя натисна копчето за отваряне на долната врата, след което отключи тази на апартамента и зачака. Вратата рязко бе дръпната от другата страна. В апартамента нахлу Гюнеш. Лейля неволно пристъпи назад, а той затвори вратата след себе си. Тя влезе в хола и се обърна с гръб към него. Усещаше, че ще заплаче всеки момент.

- Чудесно, Лейля, чудесно... – Гюнеш се усмихна, стискайки ядовито устни и юмруци. – Помолих те да не искаш помощ от Илхан, а ти точно това направи. А сега това нищожество те е накарало да останеш с него и...

- Никой не ме е карал да правя каквото и да било, Гюнеш. – Лейля отказваше да се обърне с лице към него, знаеше, че не бе способна да го погледне в очите, казвайки му всичко това. – Сама прецених така. Сама исках да остана при Илхан.

- Не ти вярвам... – Гюнеш отпусна стиснатите си юмруци. Очите му се плъзнаха по съвършените крака на Лейля, след това обходиха ръба на късата й рокличка, нагоре по тънката талия, по шията, по небрежно вързаната на конска опашка кестенява коса. Той прехапа устни и неволно направи още една крачка към нея. – Да вървим, Лейля, хайде. Хайде, да се прибираме в Султанахмет.

- Никъде няма да ходя, Гюнеш. Ти си върви. Илхан скоро ще се прибере.

- Обърни се и ми го кажи в очите, Лейля! – Гюнеш несъзнателно повиши тон, а Лейля несъзнателно се обърна рязко към него. Беше събрала всичките си сили, беше си поела дълбоко въздух. Сивите й очи бяха станали почти черни и изгаряха.

- Върви си. Върви си веднага, Гюнеш. Тръгвай. Не искам да те виждам.

- Това не си ти. Той те е принудил, казал ти е нещо и...

- Аз го обичам. – мълчание. Сякаш хиляди ножове се забиха в сърцето на Гюнеш. Той преглътна тежко и направи опит да се усмихне. – Аз го обичам и той ме обича. Щастливи сме заедно. Беше въпрос на време да го разберем.

- Това ли искаш? Да останеш с него оттук нататък?

- Да, оставам с него. А ти си върви и, моля те, остави ме. – Лейля усещаше, че силите й вече изчезват, но тя продължаваше да си поема въздух по-дълбоко и по-дълбоко. Гюнеш приближи до нея и вдигна ръката си бавно. Едва-едва погали лицето й и доближи устните си до челото й. След това пристъпи назад – сякаш нищо не бе станало.

- Бъди щастлива, Лейля. Ти го заслужаваш. – Гюнеш се запъти към външната врата. – А, да. Благодаря ти за помощта – ако не бяхте ти и любимият ти, още щях да гния в затвора. При първа възможност ще ти върна 150те хиляди. – той трясна вратата на апартамента след себе си. Лейля бързо изтича към прозореца, но не дръпна прозрачната бяла завеса. Светлината на залязващото слънце открои стройния й силует и Гюнеш неволно вдигна погледа си нагоре, за да запомни за последно всяка една извивка на тялото й, което обожаваше дори без да го познаваше докрай.

Гюнеш забърза крачка, когато усети как няколко едри капки намокриха сивия асфалт. Истанбул започваше своята тъжна дъждовна песен. Истанбул му пригласяше. Истанбул страдаше заедно с него. Истанбул го мачкаше, тъпчеше, обиждаше, убиваше. Истанбул отново му припомняше грозната си страна.

Сега Гюнеш щеше да се прибере в тясното си апартаментче в Султанахмет, щеше да пусне малкия телевизор втора употреба, и да заспи, слушащ развихрените дебати за новоприетите турски закони. Щеше да легне на спалнята, на която досега беше спала Лейля, щеше да прегръща възглавницата й, за да усети поне още веднъж аромата й, докато той не изчезнеше напълно. Щеше да гледа, да гледа, да гледа и гледа снимките от рождения й ден и щеше да целува усмивките й на всяка една от тях. Щеше да бъде свободен, но в по-жесток затвор от досегашния. Ала Гюнеш не виждаше проблем в това – беше му до болка познато, знаеше какво точно щеше да прави оттук насетне. Преди три години и половина беше загубил единственото същество, придаващо смисъл на живота му. Сега историята се повтаряше. Но заедно с Лейля, Гюнеш осъзнаваше, че този път губеше и себе си.
Последна промяна t1n43t0 на Сря Мар 02, 2011 2:56 pm, променена общо 2 пъти
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Фев 05, 2011 6:18 pm

Изображение


XXVI.
Град на самотата


"Самота моя, да живея съм принуден, заедно с тебе!"
(Левент Юксел – "Самота моя")
---
"Yalnızlığım yaşamak zorunda olduğum beraberliğimsin!"
(Levent Yüksel – "Yalnızlığım")


Лейля опря гърба си до ледената бяла стена и се свлече надолу. Сълзите я задушиха за пореден път, стичайки се по все още недогримираното й лице, плъзгайки се по тънката й шия, попивайки в тъмносинята й рокля. Токчетата й изскърцаха по лакирания паркет, сливайки се със звука на хлипанията й.

За първи път през 23-те си години живот, Лейля усети, че умира. Умираше бавно, съзнаваше го, но беше безсилна да го спре. Разбираше как болката постепенно изпива кръвта й, след това я всмуква вътре в себе си, завърта я и я изхвърля напосоки. Чувстваше как цялото й тяло се руши на хиляди, хиляди парченца, които летят навсякъде, кръжат около нея, после се натрошават, стават още по-ситни, докато не изчезнат напълно. До нея нямаше никого. Но нищо – нали казват, че човек е сам в смъртта си. И тя така щеше да умре – напълно сама. А защо ли и трябваше някого?! Изгуби всеки един, за когото някога беше живяла. Сега вече нищо не й трябваше.

Знаеше, че Гюнеш нямаше да я разбере. Знаеше, че той щеше да търси вината в себе си, щеше да се самообвинява, щеше да търси досег до нея, може би. А тя щеше да бяга, да отрича, да го отблъсква от себе си. Знаеше, че животът й от този момент насетне се превръщаше в кръгообразна гонка, в която тя щеше да приеме ролята на бягащия. Знаеше, че това беше съдбата й – това беше заслужила, това бе търсила сама.

Имаше Илхан и това, сигурно, й стигаше. Пак щеше да обикаля всяка нощ по клубовете, пак щеше да се напива, пак щеше да преспива с различни мъже. Нали това беше нейният живот? Нали това беше нейната игра, чиито правила определяше именно тя? И всичко, изживяно през тези дни с Гюнеш, щеше да остане някъде назад, назад, сякаш в някой и нечий друг живот, забравено, отминаващо.

За нея вече нямаше да има Гюнеш, нямаше да има слънце. Но защо й бе нужно слънцето? Нали имаше нощта? Нали имаше луната, звездите? Нали имаше Истанбул, който в момента бе залят от порой, в който сега бушуваха силни ветрове, който сега стенеше от ударите на светкавици и гръмотевици? Нали имаше себе си и верния свой другар – тялото си, която всяка нощ й предоставяше куп удоволствия? Нали имаше парите на Илхан и престижа на името му? Какво повече й трябваше? Нищо... Нищо. Нищо!

Само тези проклети сълзи се лееха напразно. Само тези проклети ръце, свити в юмруци и удрящи по стената, я правеха слаба. А тя не беше такава. Тя беше силна, беше независима, подчиняваше всекиго. Тя вдъхваше респект, тя караше всички да й падат на колене. Мъжете й се възхищаваха, жените й подражаваха. Тя трябваше да бъде различна от останалите. Тогава защо през последните дни действаше точно като тях? Беше сбъркала, беше кривнала от пътеката. Този живот с Гюнеш не беше нейният, не беше правилният, не трябваше да бъде живян.

Телефонът й извибрира, но тя знаеше кой е и какво пише в полученото съобщение. Илхан сигурно се надяваше вече да е готова и до час щеше да бъде пред апартамента, за да я вземе. Вечерята щеше да бъде богата, щяха да пият от най-скъпото и хубаво френско вино, щяха да мълчат... да мълчат или да говорят, което, всъщност, за тях беше едно и също. Говореха, говореха, говореха... и нищо не казваха. Думи, които бяха красиви и помпозни, само за пред хората, и които после отсъстваха, биваха забравени така бързо, както и бяха дошли, отекваха някъде в далечината. Умираха.

Като него. Апартаментът в Султанахмет беше леденостуден. Беше празен. Беше мрачен. Беше пронизващо жесток. Завесите бяха дръпнати и само няколкото размазани лъча светлина от мокрите улични лампи се сливаха в една точка и разпръскваха бледото си отражение по стените. Холът в цвят сепия беше тих, беше пуст, беше мъртъв.

Гюнеш отвори шкафа, който не беше отварял от точно три години и половина. Уиското още седеше недопито, бутилките още бяха поне наполовина празни. Гюнеш грабна първата, която очите му видяха, след това придърпа към себе си чашата от малката дървена масичка, и я напълни догоре. Отпи малка глътка, затваряйки с пета вратата на шкафа. Тя се отвори, Гюнеш извика ядовито, и я изрита повторно. Седна на дивана и отпи отново. И отново. И отново. Затвори очите си, а пред тях беше една зелена поляна, една широка усмивка, две сиви очи... Отпи. И отново. И отново. Напълни чашата. И пак отпи.

Очите му зашаваха по масата, по шкафовете, по долапите. Той стана решително, грабна палтото си, и излезе тичешком навън на дъжда. Отскочи до магазина отсреща и, без да проронва и дума на забележката на магазинера, че не го е виждал да пуши от сумати време, Гюнеш си взе два стека цигари. Изкачи стълбите обратно към апартамента машинално, без замисляне, скоростно. Старателно заключи вратата след себе си, хвърли палтото си настрани, и, късайки целофана с яд, отвори първия стек. Измъкна една от кутиите, отвори я, грабна със замах една от цигарите и я пъхна в устата си. Отново отвори шкафа, наведе се, пипнешком откри старата си запалка.

Бледо пламъче проблясна в мрачния хол. Гюнеш всмука от цигарата, след това издуха дима. Стаята се превърна в мъглив цигарен облак. Гюнеш се наведе към дървената масичка, обви с пръсти стъклената чаша, пълна с уиски, и я поднесе към устните си. Алкохолната течност се разля по всичките му органи, възпламени го, накара го да се закашля.

Лейля покашля. Илхан се наведе към нея, притеснено търсейки контакт с очите й. Тя го погледна съвсем набързо, след това отклони погледа си към прозореца на колата. Илхан се обърна на другата страна, сложи лакътя си на рамката на прозореца, и подпря с ръка брадичката си. Дори и само за части от секундата, той беше видял повече от нужното – Лейля беше разбита отвътре. Лейля беше загубила онова, което толкова дълго бе преследвала – щастието. Илхан затвори очи и кимна леко с глава. Лейля минаваше по същия път, който той вече от години бе отъпкал. Сега Лейля осъзнаваше какво е да обичаш истински. Лейля пускаше на свобода Гюнеш, вярвайки, че така той щеше да бъде в пъти по-щастлив – това, което Илхан бе сторил с нея. Лейля се отричаше от своето щастие в името на това на Гюнеш – това, което Илхан постоянно правеше за нея. Лейля вярваше, че ще продължи напред без да обича – това, в което Илхан вярваше също.

И в този момент Илхан разбра, че беше своего рода спечелил някаква малка битка, която, всъщност, го накара да загуби войната. Лейля вече никога нямаше да бъде негова. Тялом – може би, но духом никога. Никога. Духом тя принадлежеше на друг и болката от това, че си тръгна от него, щеше да я изгаря през цялото време. Болката от това, че изостави любимия си, за да бъде с друг, щеше да я отдалечи още повече. Още сега тя отказа да погледне към Илхан, отказа да отговаря повече от едносричково на въпросите му, отказа да му обърне внимание. Беше суха, формална, студена. И нямаше да се промени. Може би щеше да стане още по-далечна, още по-вулгарна, още по-отблъсваща. Може би щеше да стане една друга, непозната нему Лейля, в която самият той, с погрешното си разбиране за любов, я бе превърнал. Може би щеше да намрази и самата себе си за постъпките си.

Гюнеш мразеше себе си. Мразеше се за това, че бе повярвал, че животът му се бе променил. Мразеше се за това, че бе съзрял слънчевия лъч в края на мрачния си тунел. Мразеше се за това, че бе започнал да обича така силно, както обичаше преди години.

Животът му не се промени. Ето го – тук, сега, давещ мъката в алкохола и цигарите, умиращ секунда след секунда, самосъжаляващ се, страдащ, нищожен. Такъв беше преди три години и половина, такъв беше и в този момент.

Слънчевият лъч в края на мрачния му тунел се оказа светлината на стара улична лампа, чиято крушка изгоря силно, гръмна, а стъклените й парчета се разлетяха по цялата негова улица-сърце, забиха се в плътта му, инфектираха го, убиха го.

Беше започнал да обича наново – да обича себе си, Истанбул, живота, любовта, Лейля. Беше започнал да забравя Хурие и да осъзнава, че е способен да заживее отново, да има един по-красив, по-истински живот, по-различен.

Но Хурие отказваше да излезе от него. Гюнеш знаеше, че не бива да я забравя, че не бива да я оставя назад в миналото си, че не бива да обича никоя друга след нея. Знаеше, че съдбата му бе отредила един живот, изпълнен с болка и страдание, един тежък кръст върху раменете към осеяната с тръни негова Голгота. Знаеше, че сега Господ го наказваше за това, че бе дръзнал да поиска собственото си щастие.

Лейля се усмихна. Изкуствена усмивка. Усмивка на изтощение, болка, себепогубване. Очите й сновяха по сякаш неразбираемите букви в лъскавото меню, насълзяваха се, размазваха зрението й, караха я да се задъхва. Тя остави менюто настрани, извини се на Илхан с поредната си фалшива усмивка, каза му да й поръча същото, което ще вземе и за себе си, и изтича към тоалетната.

Дланите й се впиха в мивката от кафяво-черния гранит. Сивите й очи се вдигнаха към огледалата пред нея, но не успяха да я фокусират. Сълзите се удариха в бялата мраморна мивка и зиг-загово се спуснаха към канала.

Не, все някога тя щеше да изплаче сълзите си. Все някога щеше да се умори от болката. Все някога щеше да преглътне страданието. Щеше да спре да я боли. Щеше да спре да чувства, нали? Нали? Нали?

Лейля изплакна лицето си с ледена вода, след това машинално сложи ръцете си под машината за изсушаване. За последно погледна към огледалото. Доскорошният й нетърпелив блясък в очите бе заместен от този, предизвикан от сълзите. Лейля се обърна настрани и инстинктивно се усмихна на влязлата в тоалетната жена. Ръцете й – отдавна останали без дори капчица, продължаваха да се движат безцелно под шумящата машинка. Лейля разтърси глава, дръпна ръцете си, въздъхна със затворени очи. Животът продължаваше.

Животът продължаваше, все пак, и Гюнеш го знаеше. Той всмука поредната цигара и издуха навън. Мощната струя дим се удари в почти празната чаша уиски, завъртя се в нея, и излезе навън, изцяло закривайки лицето на Гюнеш. И в този дим той разбра, че за него животът щеше да продължи като една мъгла – гъста и покриваща го целия, откъсваща го от света, от радостите в него, от всичко и всички, че и от него самия.

Неговата Лейля вече я нямаше. Неговата нощ с чупливи кестеняви коси, разпръснати по меката възглавница, неговите звезди с искрящи сиви очи, проучващи всичко и всички наоколо, неговата луна с полуотворени розови устни, чийто допир той все още усещаше върху своите. Нямаше я.

Сега устните му допираха чашата с алкохол и цигарата. Сега устните му изричаха проклятия към него самия. Сега устните му отправяха извинения към Господ за сторения грях – да обичаш.

Нямаше я Лейля, но и без нощ се живее, нали? Дръпнатите завеси на апартамента щяха да сътворят един нов живот за Гюнеш – изпълнен само с нощи, без слънчева светлина, без изгреви, без залези. Гюнеш сам щеше да създаде своите нощи, сам щеше да ги търси, когато Лейля му липсваше, пак щеше да вижда техните светлини, затваряйки очи и спомняйки си тези на мостовете в онази нощ в Reina. И щеше да бъде същото, нали? И Лейля пак щеше да бъде до него, нали?

Лейля кимна с тънка усмивка в отговор на говорещия Илхан. Не го чуваше, не го разбираше, дори не го слушаше – просто несъзнателно кимаше. Хранеше се машинално и ужасно бавно – така, както етикетът изисква. Старият й живот – този на преструвките, отново започваше. И щеше да го живее така, както тя най-добре знаеше и можеше. Щеше.

Лейля посегна към чашата с бяло вино, но пръстите й само се плъзнаха по скъпия кристал. Сивите й очи проследиха как чашата полита надолу към излъскания до съвършенство мраморен под.

Гюнеш извика немощно, стисна празната чаша, и я запрати към стената пред себе си. Тя се удари с мощен трясък.

Парченцата се разпиляха по мрамора, хвръкнаха нагоре, отекнаха из целия ресторант.

Парченцата се врязоха в стария тапет, после се отчупиха от него и се разбиха в напукания паркет.

Лейля затвори очи, отчитайки с ударите на сърцето си всяко строшено стъкълце.

Гюнеш не затвори очите си докато звукът от последното отчупващото се стъкълце не заглъхна в тишината на самотата му.

Лейля погледна през огромния лъскав прозорец. Гюнеш погледна през малкото ъгълче прозорец, оставено от дръпнатите завеси. Две дъждовни капки се стекоха надолу и се разбиха в паважа. Две сърца заглъхнаха.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Чет Фев 17, 2011 8:29 pm

Изображение


XXVII.
На закуска в Кандилли


"Моля те – и ти недей да тъжиш!
Всеки от себе си сам бива надвит.
Не изговорихме всичко, което имахме с тебе –
една капка в очите ми..."
(Сертаб Еренер – "Една капка в очите ми")
---
"Ne olur sende fazla üzülme!
Hep kendi kendine yenilme.
Konuşmadığımız her ne varsa seninle
bir damla gözlerimde..."
(Sertab Erener – "Bir Damla Gözlerimde")


Два пръста се плъзнаха по голия гръб на Лейля и се спряха на кръста й. Две ръце обхванаха талията й и я придърпаха към силно тяло. Лейля затвори очи и стисна устни. Като на филмова лента пред нея се нижеха десетки образи – Хейбелиада, Света Ирини, Reina, залитането от ферибота към водите на Босфора...

Лейля се сепна и рязко отвори очи. Пристъпи крачка напред. Илхан наведе глава. По устните му плъзна лека усмивка. Знаеше, че ще стане така. Знаеше, че не биваше да бърза. Знаеше, че тя все още не беше готова, а и кога ли изобщо щеше да бъде, всъщност? Уви, изпитото вино бе замъглило разсъдъка му, малко или много.

- Не искам, Илхан, разбери ме... Не ми е добре, а и напоследък доста ми се посъбра. Нека не тази нощ... – Лейля направи усилие да вдигне стъклените си очи към него. Той кимна с разбиране и приближи към леглото. Ръката му обхвана една от възглавниците.

- Както кажеш, Лейля. Може би си права – аз избързах. Ще спя в стаята за гости. До утре. – той направи няколко бързи крачки към нея, целуна я едва-едва по бузата, усмихна се съвсем забележимо, и излезе от стаята. Лейля заключи вратата след него.

Чу се рязък звук на разкопчан цип. Тъмносинята й рокля се свлече надолу, а след нея и черният чорапогащник. Токчетата изскърцаха върху мраморния под, след това обувките паднаха една след друга. Гривна, колие, обеци, часовник се разпръснаха хаотично по тоалетката. С едно ловко движение, Лейля освободи косата си от затегнатия ластик и го хвърли настрани, без да гледа накъде. Тъмнорозовата нощничка от сатен накара кожата й да настръхне при допира й с нея. След секунди Лейля вече беше в леглото.

Очите й пареха. Винаги ставаше така, когато беше прекалила със спиралата и когато... плачеше. Инстинктивно, Лейля се присегна към захвърлената в края на леглото й чантичка, и извади инхалатора от нея. Затвори очи и впръска няколко пъти в устата сил „А готова ли си да заобичаш истински, рискувайки да се бориш, да страдаш, да те боли?”

Лейля отвори рязко очи. Гласът на Гюнеш сякаш кънтеше в главата й. Онази разходка из Хейбелиада, онези спомени, тичането, смехът... Тя му бе отговорила, че иска единствено да бъде обичана и че щеше да приеме тази любов с отворени обиятия, колкото и да й струваше това.

А постъпваше ли именно така? Приемаше ли тази любов? Съгласяваше ли си да обича и да се бори за нея? Готова ли беше за нея?

Лейля дръпна решително одеалцето си и стана. Заметна се с мекия халат и приближи към прозореца. Бледата лунна светлина ту се появяваше, ту чезнеше из водите на Босфора. Сърцето й ту биеше, ту спираше, мислейки за изпуснатите шансове, за споделените мигове, за безборбената си любов, за него... Тя се бе предала в тази неравностойна битка. Неравностойна – да. Защото как можеше тя да застане срещу толкова много неща? Как щеше да се изправи срещу призрака на Хурие? Как щеше да се пребори с нея, как щеше да я изтрие от паметта му? Ами как щеше да се справи с различието в религиите? Не, не беше и нямаше как да рискува да се бори.

Дали рискуваше да страда? О, неизбежно. Сърцето й, чието биене лека-полека заглъхваше с всяка една босфорска вълна и с всеки един полъх на есенния истанбулски вятър, сякаш се разбиваше на хиляди, хиляди парченца. Досущ като счупената чаша в ресторанта. Досущ като скършената току-що пред погледа й клонка на огромния дъб. Досущ като напуканите прозорци на старите истанбулски къщи.

Оставаше рискът от болката. Болката я имаше. Тя растеше, избуяваше, поглъщаше. Тя беше като нелечим тумор, който първо опива, после човек свиква, започва да живее с него, примирява се, че един ден той ще го убие. Усмихва се, опитва се да бъде щастлив, но знае, че един ден същият този тумор ще го накара да склопи очи и да си отиде от този свят.

Мощна вълна се разби в брега и Лейля усети как тиха усмивка се изписва на лицето й. Истанбул й говореше. Истанбул й казваше, че е сама, че е загубила една битка, в която дори не бе дръзнала да влезе. Нейният пъстър, многолик, обичан Истанбул я изоставяше. Идваше един друг Истанбул – онзи, 16-милионният, в който всеки е сам. Онзи, мръсният, с амбулантните търговци и кашоните им по старите улици. Онзи, опасният, с пияните убийци и вулгарните изнасилвачи. Онзи, за който баща й я предупреждаваше и от който й казваше да се пази.

Лейля наведе глава. Баща й го нямаше. Майка й я нямаше. Гюнеш го нямаше. Беше й останал единствено Истанбул. В този момент обаче тя осъзна, че и той си отива. Истанбул вече го нямаше. Лейля разбра – оттук насетне тя беше напълно сама.

Писъците на няколко чайки разсъниха Гюнеш и той небрежно протегна ръка. Чу се остър звук от падането на бутилки по пода, след това самият той изпуфтя и се обърна на другата страна. Телефонът му иззвъня и той скочи като попарен, грабна го, за да открие, че беше алармата, която всеки ден звънеше в един и същи час. Гюнеш изключи телефона и зарови пръсти в рошавата си коса. Главата го болеше ужасно, клепачите му уморено падаха. Той се изправи, решен да отиде към банята и да изплакне лицето си, но, когато стигна до вратата на хола, се олюля, и бе принуден да се подпре на стената, а след това и да се свлече по нея и да седне на пода. Сложил лакти на коленете си, Гюнеш с усилие отвори очи. Размазаното му зрение едва успя да фокусира бледият слънчев лъч, влизащ в апартамента от недокрай дръпнатите завеси. Той се засмя иронично и наведе глава. Ето – една нощ вече бе минала. Една нощ без Лейля. Значи и другите щяха да минат.

Гюнеш се обърна назад към изпопадалите по пода бутилки. Да, трябваше да отскочи по някое време до магазина отсреща и да си купи още алкохол. Още много алкохол. Съдейки и по угарките на цигарите, може би и още няколко стека цигари. Толкова алкохол и цигари, колкото да не му се налага да излиза поне още няколко дни.

Той се отпусна назад, облягайки глава на стената зад себе си. Тежко въздъхна. Не искаше да излиза навън. Не искаше да вижда гордите майки, хванали за ръка децата си. Не искаше да вижда спокойните старци, играещи табла. Не искаше да вижда щастливите момчета, ритащи топка, нито сладките момиченца, които вече започваха претенциозно да кокетничат край тях. Не искаше да вижда улицата, магазина, бръснарницата. Не искаше да вижда дърветата, тротоара, птиците. Не искаше да вижда задушаващия и убиващ, омразен Истанбул.

Може би трябваше да се върне в Хейбелиада, да бъде до майка си, да й помогне да се възстанови по-бързо. Но как можеше изобщо да бъде полезен на нея, когато сам бе такава развалина? Не, сигурно щеше да отиде след някой и друг ден. Само не сега. Само не сега, когато се чувстваше празен, нищожен, мъртъв. Не сега. По-късно, когато дойдеше добре познатата му фаза на безличие към всичко наоколо. Тогава щеше да отиде при майка си, щеше да се върне в малката къщичка, и щеше да продължи монотонния си живот – Острова-фериботът-Острова. По-късно.

Телефонът на Лейля иззвъня и тя стреснато скочи от леглото. Протегна се, за да види, че я търси Екин. Остави я да звъни и хвърли телефона настрани. Бавно стана от леглото, протегна се и се отправи към банята. Екин продължаваше да звъни и да звъни. Лейля пък продължаваше да игнорира обажданията й, дори спря звука на телефона си. Изплакна лицето си с хладка вода, изми зъбите си, среса косата си. Върза я на висока конска опашка и се наведе към огледалото. Спирала, лек туширан грим, целящ да прикрие подутите й от сълзи очи, светлорозово червило. Огледа се още веднъж – безразлично, по навик, безмисловно. Машинално отвори гардероба си и извади любимия си доскоро бял панталон и блузата, която обикновено носеше с него – бяла с черни вълнообразни линии. Облече се набързо, обу високите си бели обувки, тип чехли, обсипани с черни мъниста, и излезе от стаята.

- Илхан? – Лейля предпазливо се огледа наоколо, но не видя никого. Икономката приближи запъхтяно до нея.

- Господинът помоли да Ви предам, че ще Ви чака във Вашето кафене в Кандилли, за закуска. Каза също така да не се притеснявате – има на разположение цял ден, защото няма да ходи на работа. А, и ключовете за мерцедеса Ви са на масичката в хола. – икономката се усмихна плахо. – Да Ви ги донеса ли?

- Няма нужда, Демет, аз ще се справя. Благодаря ти. – Лейля се усмихна набързо. Токчетата й затропаха по мраморния под. С ловко движение, тя грабна ключовете от масичката, след това погледна през прозореца. Навън грееше слънце. Лейля взе слънчевите си очила от поставката над камината, грабна и палтото си, и излезе решително навън.

Макар да беше не повече от 10 градуса, времето беше чудесно за това време от годината. Слънцето се отразяваше във всяка локвичка и капчица по асфалта. Лекият вятър беше по-скоро топъл и приятен. Чайките – също усетили прекрасното време, шумно общуваха помежду си с писъци, плясвания на криле, спускане до самите води на Босфора и отново стремително политане нагоре.

Вратата на гаража се спусна. Лейля даде мигач и умело се включи в поредното истанбулско задръстване. Знаеше по-пряк път, по който да стигне до Кандилли, но й трябваше известно време. Ноктите й, на които този път липсваше лак, забарабаниха нервно по лоста за скорости. Лейля плъзна покрива на червения Мерцедес назад и се изтегна на седалката си. Слънцето се отрази в бляскавата рамка на тъмните й очила. Лейля се подсмихна иронично и погледна настрани. Определено Истанбул я изоставяше. В душата й валеше дъжд, а навън блестеше слънце. Сърцето й се разбиваше все повече с всяка изминала секунда, а Босфорът мълчеше. Вътре в себе си тя крещеше, а навън пееха единствено птичките – всичко друго бе относително спокойно.

Лейля даде десен мигач и навлезе по малките улички, които така добре познаваше. И които сега й се струваха скучни, празни, непознати. Сякаш за първи път виждаше дюнерджийницата на Ахмед бей, сякаш за първи път чуваше трополенето на табленото зарче, хвърлено от Серхан ага, сякаш за първи път колата й спираше рязко, за да не спука някоя футболна топка. Чужди улици, чужди хора, чужд град. Не нейният. Тя вече не принадлежеше на Истанбул, нито пък той на нея. Тя вече беше сама, безпътна, бездомна.

Несъзнателно, Лейля настъпи педала на газта. Дясната й ръка инстинктивно се премести върху копчето на радиото и тя усили музиката. Отново се облегна назад и подпря лакътя си върху вратата, барабанейки с пръсти по челото си. Дори без да се усети, баладата, която бе слушала толкова, толкова пъти, се вмъкна между устните й и тя я затананика. Когато наближи вторият куплет, реши да се вслуша в думите. Замлъкна. Преглътна тежко, след което се подсмихна, следейки с премрежен поглед стоповете на колата пред себе си. „Може би грешим по пътя си, изгубихме се, загубихме се, вътре в себе си го спотаявахме! Всяка грешка да се поправи трябва, нали? Нас ни спира гордостта ли, високомерието ли?”

Зави рязко след моста Мехмет Фатих и форсира колата си по поредните малки, непознати, неясни улички. „Толкова много неща имам в себе си, все мълчахме вместо да говорим. Не изговорихме всичко, което имахме с тебе, криех го в очите си.” Лейля рязко заби спирачки и изгаси колата, спускайки обратно покрива й. Излезе решително и включи алармата. Влизайки в кафенето, тя се огледа и бързо забеляза Илхан – седнал на тяхната маса, с любимата им гледка към Босфора. Сега тази гледка вече не й беше любима. Сега тази гледка вече й беше непозната.

Тракането на токчетата й го накара да се обърне към нея. Тънка усмивка се изписа на лицето му и той се изправи, дръпвайки й стола, за да седне. Тя обаче поклати отрицателно глава и само остави чантата си на същия този стол. Приближи към перипета, подпря се на него, и се вгледа в далечината.

- Не си забравила гледката, нали? – Илхан застана до нея така, че гърбът му се опираше в перипета. Лейля също се извъртя по този начин.

- Но тя ме е забравила.

- Не те разбрах? – Илхан сбърчи вежди.

- И не очаквам. – Лейля вдигна поглед към него и се усмихна изкуствено. – Чувствам се по начин, по който... дори аз не разбирам... – тя въздъхна, след което се усмихна по-широко. – Както и да е. Поръча ли от любимата ни закуска с прясно изцедения портокалов сок?

- Лейля... – Илхан неволно направи малка крачка към нея. Опакото на ръката му се опря до косата й, пръстите му потрепериха по бузата й. Тя сви устни и се обърна на другата страна. Ръцете й забарабаниха нервно по перипета и тя се отдели от него. Пръстите на Илхан докоснаха ръба на сатенената й блуза, след което се плъзнаха по яката на палтото й. Илхан прехапа устни и разтърси глава.

- Поръчах, разбира се. И любимото ти мокачино поръчах.

- Браво. – Лейля се усмихна – отново изкуствено, и седна на дръпнатия от Илхан стол. Келнерът тъкмо сервираше закуската.

- Имаш ли някакви планове за деня? – Лейля поклати отрицателно глава, докато отхапваше от намазаната с конфютюр препечена филийка. – С Екин няма ли да се виждаш? Преди малко ми се обади разтревожена, че не й вдигаш.

- Не искам да се виждам с нея тези дни. Не ми е до това. – Лейля отпи от мокачиното пред себе си и преглътна. Вдигна рамене. – Знам ли, най-вероятно ще отида на лекции. Днес имам две – следобяд. После, ако искаш, пак можем да вечеряме някъде навън.

- Довечера ще излизаш ли?

- Сигурно. А ти?

- Мога да дойда с теб. В Reina ли ще ходиш?

- Вече не мисля да ходя там. – Лейля отново отпи от мокачиното си. – Ще дам отстъпката си на Екин – и без друго напоследък тя е по-редовната. Reina вече... не ми харесва, доскуча ми. Смятам малко да разнообразя.

- Чудесно. – Илхан се усмихна, старателно режейки шунката в чинията си. – Значи ще дойда с теб. Чух, че тук, в Юскюдар, имало някакъв нов клуб – бил хубав.

- Илхан... – Лейля остави приборите си настрани и стана от масата. Опря ръцете си на перипета, след което ги прибра към себе си и подпря лактите си. Илхан също стана от масата и отново приближи към Лейля.

- Какво има, Лейля? Нещо нередно ли казах?

- Не, просто... – тя сплете пръсти и се вгледа в чайката, която прелетя над водите на Босфора и направи следа във водата с крачетата си. – Притискаш ме. Снощи ме разбра – благодаря ти. Но не искай от мен да бъдем навсякъде заедно, постоянно. Нужно ми е пространство. Нужна ми е свобода. Нужно ми е време. Разбираш ли?

Илхан сложи ръце в джобовете на белия си панталон. Лекият вятър развя контрастната му черна риза. Той наведе глава.

- Помниш ли Джевдет Аксел?

- Състудентът ти? Адвокатът на собственика на хотел „Четири сезона”? – Лейля каза всичко това безчувствено. Не отделяше поглед от Босфора и отсрещния европейски бряг.

- Същият. – Илхан се усмихна горчиво. – Дължи ми услуга още от студентските години. Ще му се обадя да му кажа, че искам да пренощувам в една от стаите на хотела за няколко нощи.

- Илхан, не исках... – Лейля затвори очи и стисна устни.

- Знам, Лейля, няма нужда да обясняваш. Мисля, че така ще е най-добре и за двама ни – известно време ще спя на хотел. По-добре ще е за теб да останеш сама. – Илхан също вдигна глава и се вгледа във водите на Босфора. Лейля обаче наведе своята и въздъхна. Да остане сама? Та тя вече беше сама. Напълно сама. Болезнено, убийствено сама. Вече нямаше никого. Но най-много я болеше от това, че вече не познаваше и самата себе си. Някъде между страданието и горчивината, някъде между колебанието и неувереността, бе изгубила и себе си.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Вто Мар 01, 2011 11:46 pm

Изображение


XVIII.
На Острова


"Как можеш да ми кажеш "забрави",
изобщо да не се познаваме да допуснеш?
Да забравя сила нямам, любима, ти прости..."
(Гьокхан Йозен – "Единствена")
---
"Nasıl dersin "unut" hiç tanımamış farzet?
Unutmaya gücüm yok, sevgilim sen affet…"
(Gökhan Özen – "Birtanesisin")


Сирената на ферибота инстинктивно го накара да се обърне назад. Зад гърба му, потънал в мъгла и гъст дим, се простираше Истанбул. Отново зад него, отново далеч от него, отново сякаш в чужд за него живот.

Стискащ светлокафявия кожен сак с поолющени дръжки, Гюнеш напрегна прасците на краката си, за да изкачи стръмната уличка, водеща до къщата. Вратнята беше заключена уж старателно, но Гюнеш знаеше, че дори и неопитен крадец лесно можеше да провре ръката си между вече ръждясалите решетки и да отключи за секунди. Както стори и той самият.

Когато застана пред вратата на къщата, усети как за миг потрепери, после безизразните му очи проследиха силуета на прелитащ над главата му гларус. Гюнеш почука. Имаше ключ, но не искаше да го използва. Отговор не получи, но предположи, че майка му бе полегнала, затова трябва да почака. Така и стана.

- Гюнеш? Сине? – нисичката Билге ханъм се надигна на пръсти, обви със старческите си кокалести пръсти главата на сина си, и долепи устни до челото му за няколко секунди.

- Майко... – Гюнеш направи бегъл опит да се усмихне, но тя разбиращо кимна с глава, леко помръдна назад и му направи път да влезе.

- Сигурно си гладен, синко. Тъкмо мислех да спретна баклава... – Гюнеш обаче хвана майка си за ръка в последния момент.

- Недей, майко, не съм гладен, нито жаден. – Гюнеш остави стария сак настрани и, все още държащ ръката на майка си, седна на близкия стол. Тя седна срещу него. Той сложи другата си ръка върху нейната и й се усмихна. Тя му отговори с плаха усмивка. – Как си, майко? По-добре ли се чувстваш? Не трябваше ли да поостанеш още малко в санаториума?

- Лекарите ме посъветваха да остана, за да съм под постоянно наблюдение, но по-добре ми е тук, у дома, Гюнеш... – тя също сложи ръката си върху неговата и му се усмихна благо. – Ти как си, сине? Блед изглеждаш... А и те търсех вчера, за да ти кажа, че съм се прибрала у дома, но телефонът ти беше изключен.

Гюнеш пусна ръката й и се изправи. Приближи до безупречно измитите от майка му прозорци и сложи ръце в джобовете на дънките си.

- Извинявай, майко. Не за такъв син си мечтала – зная. Не за син, който не се интересува как си, дали си излязла от болница, дали си добре...

- Гюнеш, не говори така! – Билге ханъм разтърси глава и застана зад сина си. Старите й ръце обгърнаха гърба му и се спряха на корема му. Напуканата й кожа усети мокрота и тя се сепна. Синът й плачеше. – Я ме погледни! – Билге ханъм побутна Гюнеш. – Погледни ме, Гюнеш! – обърна го към себе си. – Гюнеш, сине, какво има?

- Всичко се повтаря. Развалината от преди близо четири години отново си появява, майко. – Гюнеш за пореден път се дръпна от майка си, обръщайки й гръб и подпирайки се на перваза на прозореца.

- Лейля ли? – майка му преглътна тежко. Той тихо кимна с глава. – Какво се е случило? – мълчание. – Гюнеш?

- Напусна ме. – отново мълчание. – Тръгна си, майко. – Гюнеш въздъхна и вдигна глава. Дъхът му се удари в прозореца и замъгли стъклото. – Избра да се върне при бившия си съпруг.

- Говори ли с нея? Защо е станало така? Гюнеш... – майка му разбра, че пулсът й се ускорява и започва да се задъхва, затова побърза да седне на диванчето. Гюнеш продължи да гледа безизразно през прозореца.

- Няма значение, майко. Тя избра него. – Гюнеш въздъхна звучно и седна на перваза. Усмихна се насила. – Но е права. Той доскоро й беше съпруг – явно не го е забравила. А и е богат, известен, с престиж. Аз какъв съм? Кой съм? Защо изобщо бях с нея?

- Защото я обичаш, Гюнеш. – думите на майка му се забиха като остър нож в сърцето на Гюнеш. Катранените му очи се врязоха в тези на Билге ханъм и се заковаха в тях за няколко секунди. След това той наведе глава, разтърси я, и погледна на другата страна. – Обичаш я и си мислиш, че си я изгубил.

- „Мисля си?” – Гюнеш се засмя иронично, нарочно отбягвайки останалото, казано от майка си. – Майко, аз я изгубих. Тя повече няма да се върне. Знаеш ли какво ми каза, когато й поисках обяснение? „Аз го обичам и той ме обича. Щастливи сме заедно. Беше въпрос на време да го разберем.” Това как ти звучи? Звучи ли ти така, сякаш ще се върне?

- Не знам какво се е случило, Гюнеш, не мога да...

- Бях в затвора. – Гюнеш стрелна с поглед майка си. Тя замълча, но когато се опита да каже нещо, той отново я прекъсна. – Не говоря за 150те хиляди, които, както знаеш, тя плати за мен. Кудрет Гечмиш успя да ме вкара в затвора без право на обжалване. – Гюнеш преглътна тежко. – Илхан Джихангир – съпругът на Лейля, е адвокат.

- Чувала съм го. – Билге ханъм успя да си поеме въздух, макар да й бе тежко. – Когато преди години Кудрет спечели делото срещу теб и те вкараха в затвора, първо ме посъветваха да се обърна към Джихангир, но той искаше доста пари за услугите си.

- Казах на Лейля да не се обръща към Илхан за помощ – за нищо на света. – Гюнеш сякаш не чу казаното от майка си и продължи, със зареян празен поглед. – Но тя не ме послуша. Беше го помолила да ме измъкне от затвора и, предполагам, той е поискал в замяна тя да остане с него. Логично. – Гюнеш вдигна рамене и се засмя горчиво.

- Тя ли ти го каза?

- Не. Твърди, че той нищо не е искал от нея и че тя сама го е решила, но...

- Гюнеш... Синко... – майка му събра сили и приближи до него. Сложи ръка на рамото му. – Не прави същата грешка. Не се предавай. Помниш ли какво ми каза наскоро? Помниш ли какво осъзна? Че Хурие всъщност се е жертвала – рискувала е себе си, в името на това ти да си щастлив. Мислела е, че, ако си отиде от този свят, ти ще живееш по-добре и по-свободен.

Гюнеш отново се усмихна горчиво и кимна леко с глава. Майка му долепи бузата си до неговата.

- Сине, не виждаш ли, че Лейля прави същото? Не виждаш ли, че и тя се жертва, мислейки си, че без нея ти ще си по-щастлив? Не го ли разбираш?

- Тя е различна, майко. – мълчание. – Майко, тя не е християнка! – Гюнеш впери очи в тези на майка си. – Спомняш ли си как след случилото се с Хурие ти започна да се молиш на Господ да не ме среща повече с мюсюлманка? Знам колко много самата ти негодуваш срещу това, знам, че...

- Нищо не знаеш, Гюнеш. Не знаеш, че, каквото и да говори една майка, тя винаги усеща със сърцето си кога чедото й е щастливо и кога – не. А в момента виждам как ти се разпадаш на парченца, а аз се чувствам безсилна да те събера. – майка му инстинктивно го прегърна, а сълзите му несъзнателно потекоха по скулите му и попиха в старата й жилетка.

- Всичко се повтаря, майко... – Гюнеш притисна майка си още по-плътно до себе си. Тя разтърси глава, галейки го нежно по косата.

- Не, Гюнеш, само така изглежда. Този път всичко ще бъде различно. Ти вече научи урока си, синко. Сега вече няма да се предадеш. Не се предавай, Гюнеш. Бори се за Лейля. Бори се за щастието. Бори се за любовта. – мълчание, нарушено единствено от сподавените хлипове на Гюнеш. Майка му го целуна по тила. – Първата стъпка е да признаеш собствените си чувства пред себе си, да ги осъзнаеш, да ги разбереш. След това ще ги признаеш и пред нея, за да можете двамата да се борите срещу всичко друго и всички останали.

Гюнеш целуна майка си по двете бузи и отново я притисна до себе си. Тя изкашля и той уплашено се дръпна от нея, помагайки й да седне на диванчето. Тя покашля още няколко пъти и той й подаде водата. Тя поклати отрицателно глава и му посочи плота в кухнята, където бяха лекарствата й. След секунди той се върна с малката кошничка, от която тя извади тъмнооранжева кутийка, извади хапче от нея и го изпи. Гюнеш проследи всичко това с уплаха в очите.

- Лекарите са били прави, майко. Няма ли да е по-добре да се върнеш в болницата? – Билге ханъм кимна с глава и отпи от чашата с вода, подадена й от Гюнеш.

- Сега, когато ти си тук, съм по-склонна да се върна в санаториума. – Билге ханъм ловко хвана ръцете на сина си и ги стисна. Взря се в очите му. – Само едно ми обещай, Гюнеш. Няма да си постоянно до мен. Няма да се предаваш и да бягаш. Ще се бориш да живееш без да се самосъжаляваш. Ще водиш битка със сивотата на живота. Ще спечелиш Лейля.

Гюнеш наведе глава и целуна една по една набръчканите ръце на майка си. Тя го погали по косата и леко се усмихна.

- Обещай ми, Гюнеш. Обещай ми го. – майка му обви с ръце лицето му и отново се вгледа в очите му. Той преглътна и плахо се усмихна.

- Обещавам.

- Това не ми стига. – Билге ханъм поклати отрицателно глава, стискайки устни. – Имаш ли да ми кажеш още нещо?

Мълчание за пореден път. Две сиви очи. Бляскава усмивка. Меки кестеняви коси. Ухание на цветя. Гладка кожа. Сатенен допир. Лейля. Онази Лейля – далечната и толкова близката. Онази Лейля – непознатата и толкова ясната. Онази Лейля – чуждата и толкова неговата. Онази Лейля, която обичаше.

- Обичам я. – неусетно усилилият се вятър се удари в прозорците на къщата. Дъждът забарабани по первазите. – Обичам Лейля, майко. Искам да бъда с нея, искам и тя да ме обича. Искам Лейля! Обичам Лейля! Майко! – безпомощните черни очи на Гюнеш се взряха в усмихнатите на майка му. Той сложи глава на гърдите й и тя прокара пръсти през косата му.

- Само поискай да живееш, синко. Само поискай да се върнеш отново в Истанбул, да го погледнеш от хубава му страна, да видиш красотата му. Само поискай отново да работиш това, което най-добре умееш – да готвиш и да радваш останалите с гозбите си. Избери да живееш така, както искаш. Така ще спечелиш Лейля – не като страдаш и се предаваш. – Билге ханъм целуна Гюнеш по косата. Черните му очи шаваха из малката тъмна къщичка. Изведнъж влажните й стени му се сториха сияйни, ръждясалата вратня на двора му се стори златна, мокрите прозорци му се сториха коприна. Изведнъж дърветата, дъждът, Босфорът му се сториха Рая. Чиято столица беше Истанбул. Чиято господарка беше Лейля. Господарка на неговия Рай. Господарка на неговото сърце. Господарка на неговия живот. Защото я обичаше.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Мар 12, 2011 10:25 pm

Изображение


XXIX.
Един безкрайно далечен и ужасно чужд Истанбул


"Когато застанем един до друг, сме по- отдалечени.
Когато сме заедно сме - по-сами.
Една болка постоянно сълзи.
Мястото й е неизвестно.
И тя е сама.
И аз сам."
(Азиз Несин – "Гнездо")


Колието от бяло злато се плъзна по дългата шия на Лейля. Устните на Илхан се допряха до голото й рамо, тя леко потрепна и се обърна с лице към него. Усмихна се тихо, насила, след което се вгледа безразлично в очите му.

- Ще тръгваме ли? – гласът й беше сух, безличен, отблъсващ дори.

- Прекрасна си. – посрещна я треперещият и несигурен глас на Илхан. Лейля продължи да се усмихва насила. Леко се дръпна от ръцете на Илхан, сложени на раменете й, и се наведе да вземе чантичката си от табуретката.

Огромният черен джип, излъскан до съвършенство и изпълнен с аромата на скъп парфюм, не направи впечатление на Лейля. Баснословно скъпото колие на шията й не й направи впечатление. Тъмнорозовата маркова рокля с гол гръб, която носеше, не й направи впечатление.

Не й правеха впечатление нито улиците на Истанбул, нито светлините му, нито звуците, хората, природата. Не й правеха впечатление удрящите се сякаш в бялата кожена седалка пред нея думи на Илхан. Не й правеше впечатление и застиналото в нея сърце.

Тя машинално подаде ръка на Илхан, който й помогна да слезе от джипа. Високите й токчета изскърцаха по лакирания паркет на голямата яхта. Вятърът се удари в косите й, развя ги, разпиля ги. Илхан приближи до нея с чаша шампанско, а тя поклати отрицателно глава, отново с изкуствена усмивка.

- Може би по-късно, Илхан.

- Както решиш. – той остави чашата настрани и се облегна на парапета до Лейля. Усети пръски от разбиващите се в яхтата босфорски вълни върху кожата на ръката си.

- Кои ще бъдат с нас тази вечер? – Лейля не отделяше поглед от светещата Кула на девиците, към която бързо се отправяше яхтата.

- Господин Алиф, Кемал, Махмут... – Илхан отпи от чашата си с шампанско. – Казах им да доведат и съпругите си, за да не скучаеш. – мълчание. – А, впрочем, обадих се и на Екин. Съгласи се да дойде.

- Не съм искала Екин да идва. – Лейля стисна устни и наведе глава. Не й се искаше да се среща с Екин. Нещо вътре в нея я караше да я избягва.

- Извинявай, тогава, мислех, че...

- Не се притеснявай, Илхан, нищо лошо не си сторил. – Лейля вдигна поглед към него и отново се опита да се усмихне. Яхтата спря.

- Пристигнахме. – Илхан се усмихна широко. Лейля го хвана под ръка и двамата слязоха. Тя инстинктивно придърпа палтото си от астраган и се сгуши в него. От устата й излизаше гъст дим.

Едва чу „масата в дъното, с изглед към Европейската част”, след това машинално тръгна напред, държаща ръката на Илхан. Не вдигаше поглед от земята – сякаш следеше върховете на тъмнорозовите си обувки, сякаш броеше всяка малка стъпка, която правеше. Когато просто за части от секундата вдигна очи нагоре, усети как главата й натежава, как за кратко й премалява, губи равновесие.

Това там... ей там – в другия край на ресторанта... не беше ли той? Това не беше ли Гюнеш?

Лейля разтърси глава. Не беше възможно да е тук. Нямаше как да е той. Не трябваше. Тя въздъхна дълбоко на няколко пъти, усетила как пулсът й постепенно набира скорост. Илхан взе палтото й и го подаде на келнера. Махмут й дръпна стола, а тя седна, с поредната изкуствена усмивка на лице.

- Къде се изгуби, момиче? – Екин се ухили широко и сложи ръката си върху тази на Лейля. – Всички питат за теб!

- Как си, Екин? – Лейля вдигна поглед към Екин. Очите й срещнаха нейните и сякаш си казаха десетки неща. Екин дръпна ръката си от тази на Лейля. Придоби сериозен вид и се обърна на другата страна.

- Привет и на теб, Илхан! – с нескрит блясък в очите и лице, обляно от руменина, Екин стана и прегърна несдържано Илхан. Разцелува го по двете бузи и се усмихна неловко. – Радвам се да те видя! Бях чула, че си отишъл в Париж и се притесних.

- Така е. – Илхан кимна с глава и се усмихна. Целуна ръка на възрастната съпруга на господин – госпожа Гюл. – Госпожо...

- Лейля, мила, ти как си? – съпругата на Кемал се усмихна леко на Лейля и тя й отговори със същото.

- Добре съм, благодаря. – Лейля сложи платнената кърпа върху коленете си. – Предполагам, сте дочули за развода ни с Илхан, и затова се интересувате.

На масата настъпи неловко мълчание. Всеки гледаше другия. Илхан смутено се усмихна, докато Лейля гледаше с безразличие някъде далеч, със зареян поглед над всички гости в ресторанта.

- Струпаха ни се доста проблеми напоследък, но... – Илхан въздъхна дълбоко, усмихна се, и плесна леко с ръце, които след това потърка. – Слава Богу, всичко вече е наред. И, както виждате, сега отново сме заедно.

- Надявам се повече да нямате чак такива сериозни проблеми. – госпожа Гюл отпи от чашата с коняк пред себе си. – Впрочем, простете липсата ни на възпитание, господин Илхан, но си позволихме да поръчаме преди пристигането Ви.

- О, не се безпокойте, моля Ви! – Илхан леко потупа господин Алиф по рамото.

- Какво възнамерявате да правите оттук-нататък? Ще се венчаете ли отново? – съпругата на Махмут също продължи да се усмихва фалшиво. Лейля хвърли бегъл поглед към Илхан, чиято усмивка бързо замръзна на лицето му.

- Нека не избързваме. Всяко нещо по реда си. – Илхан се усмихна на келнера. – Лейля, ако искаш, ти отиди до бара, за да си избереш предпочитаното от теб бяло вино.

Лейля кимна с глава, дръпна платнената кърпа от коленете си, сложи я внимателно на масата, и стана. Бавно се приближи към бара. Екин я последва, със ситни крачки, почти подтичваща след нея.

Лейля се подпря на бара, сякаш със сетни сили, и си пое дълбоко въздух. Ето – пак й се беше случило. Пак беше видяла Гюнеш. Пак й се струваше, че той е някъде тук, измежду хората. Сивите й очи шареха наоколо, той й се привиждаше ту идващ, ту изчезващ някъде сред тълпата. Тя затвори очи и отново разтърси глава.

- Не ти се привижда, Лейля. – гласът на Екин я накара да отвори очи и да я стрелне с поглед. – Не ти се привижда. Гюнеш наистина е тук. Аз, господин Алиф и госпожа Гюл, пристигнахме първи, с тяхната яхта. Още когато влязохме, ми се стори, че виждам Гюнеш, но помислих, че греша. Господин Алиф искаше да попита готвача за някакъв специалитет и тогава на масата ни дойде Гюнеш. Започнал е работа тук.

Лейля се задушаваше. Картините пред очите й се меняха все по-бързо и по-бързо. Пребледня, пулсът й ту заглъхваше, ту се ускоряваше до неузнаваема степен.

- Стига глупости, Лейля, държиш се като първокласничка. Стига. – Екин се усмихна набързо на бармана. – Две чаши Пино Гриджо.

Лейля леко се подпря на високия стол до себе си. Пръстите й обвиха високата кристална чаша пред нея и, трепереща, тя бавно я поднесе към устните си. Отпиваше на едри глътки.

- Разведе се с Илхан. Боже, още не мога да го повярвам! – след като също отпи от виното, Екин остави чашата си на бара, и седна на високия стол срещу Лейля. – И докъде те докара това? Пак се върна при него! Пак се държиш за него! Защото той те направи такава, каквато си, Лейля! Защото без него няма да можеш да живееш и ден, знаеш го!

- Аз сега не живея и секунда, Екин... – Лейля също остави чашата си на бара.

- Прекаляваш. Имаш...

- Не ми казвай какво имам. – Лейля побърза да прекъсне Екин. Очите й – по-сиви отвсякога, се врязоха в синьозелените на Екин. – Не ми казвай какво имам и какво не. Нищо не знаеш, Екин. Нищо не разбираш. Никога не се постара да разбереш какво ми е на мен, какво мисля, какво чувствам.

- Лейля!

- Ходим заедно по партита, забавляваме се, прочие... Но колко пъти... – Лейля се изсмя пренебрежително. – Кажи ми, Екин – колко пъти си ме подкрепяла и си се вслушвала в думите ми? Нека ти отговоря – никога! Не ми трябва такава приятелка!

- Лейля, прекаляваш... – Екин ядно пресуши чашата си с вино и с поглед поиска още една от бармана.

- Знаеш ли как се чувствам сега, Екин?

- Съжаляваш за грешките си?

Лейля поклати глава отрицателно и стана от стола. Придърпа чантичката си и отново се изсмя пренебрежително.

- Чувствам се сама. Изоставена се чувствам. Празна. Никоя. – Лейля приближи към Екин. – Не ме разбираш, нали? – Лейля направи жест с глава към бармана, показвайки му на коя маса да донесе сметката за питието, и се отправи с бърза крачка към тоалетната.

С треперещи пръсти, тя успя да извади инхалатора от чантичката си и да впръска в устата си. В огледалото пред себе си видя как две тънки струйки сълзи се стичат от външните ъгли на очите й. Ловко ги изтри с кърпичка и си пое дълбоко въздух. Затвори очи, отвори ги, отново ги затвори и отново ги отвори. Излезе от тоалетната с бавни, плавни, премерени стъпки.

И това го видя. Гюнеш се бе навел към господин Алиф, ръкомахаше и говореше. Лейля усети как очите й се навлажняват, как отново започва да се задъхва, как пак й се завива свят. Но стисна юмруци и продължи бавно да върви напред.

- Разбира се, господине. Ако искате, можете да дойдете в кухнята. Вашият опит ще бъде ценен за нас. – Гюнеш се усмихна на господин Алиф. Столът на Илхан изскърца, когато той се изправи при идването на Лейля.

- Лейля, къде се забави? Екин каза, че ти е станало лошо и се притесних... – гласът на Илхан сепна Гюнеш. Ръцете му потрепериха. Той прехапа устните си, почти разкървавявайки ги. Преглъщаше тежко, на неравни интервали. Нямаше да се обърне. Не биваше.

- Асматичен пристъп, Илхан. По-добре съм вече. – но не можа да не се обърне. Нежният й глас го накара сякаш механично да се погледне в нейната посока. Беше бледа, цялата трепереше, беше отслабнала, но... Господи, беше толкова красива! Тъмнорозовата рокля, описваща всяка извивка от тялото й, леко загатният грим с цвят на пепел от рози, описващ извитите й като бадем сиви очи, бляскавото бижу върху тънката й шия... Беше толкова красива!

Но тя нямаше сили да го погледне. Усещаше как черните му очи се спускат по цялото й тяло – нагоре-надолу-нагоре-надолу. Чувстваше как сърцето й се разпръсква вътре в нея и умира. Разбираше, че нямаше да издържи още дълго.

- Сигурна ли си? Ако искаш, да си вървим, ако е сериозно? – притеснената нотка в гласа на Илхан провокира разтревожен блясък и в очите на Гюнеш.

- Не, не, добре съм. – Лейля погледна към Илхан и се усмихна. – Ако пак получа пристъп, тогава.

- Както кажеш. – Илхан дръпна стола й. – Ела.

Лейля бавно мина покрай Гюнеш и седна на мястото си. Ароматът й за пореден път го опияни, той затвори очи, за да го вдъхне изцяло, след това отново ги отвори, но пак не успя да срещне погледа й.

- Лейля, мила, зная, че Вие сте специалистка в правенето на кюнефе... – госпожа Гюл се усмихна благо на Лейля. – От майка си ли знаехте рецептата?

Лейля тихо кимна с глава. Все още преглъщаше трудно. Но, Боже, защо Гюнеш продължаваше да стои до масата им и да разговаря с господин Алиф? Защо?

- Алиф, отидете с Лейля в кухнята и поговорете с готвача. Че така ни доскуча на нас на масата. – всички се засмяха. Лейля усети как съвсем загубва равновесие.

- Права си, Гюл. Спомням си аз великолепното кюнефе на госпожа Лейля. – господин Алиф стана от стола си и помогна на Лейля също да се изправи.

- Кюнефе всеки може да прави, господине... – гласът й остана нечут от повечето.

- Но има и различни рецепти, госпожо... – Гюнеш обаче я чу и отново потърси с поглед очите й, но тя погледна към господин Алиф и го хвана под ръка.

Когато влязоха в кухнята, господин Алиф плесна с ръце и се ухили широко. Гюнеш се усмихна в отговор и му посочи едър възрастен мъж в центъра.

- Това е главният готвач, ефенди. Поговорете с него. Сигурен съм, че на драго сърце ще Ви изслуша. – господин Алиф кимна утвърдително с глава и тръгна напред. Лейля тръгна след него, но в последния момент Гюнеш хвана ръката й. Пръстите му се вплетоха в нейните. Той се приближи до нея.

- Пусни ме...

- Лейля, трябва да поговорим. – все още държащ ръката й, той шепнеше едва чуто в ухото й. Дъхът му се удряше в голата кожа на раменете й. Лейля усети как очите й отново се изпълват със сълзи.

- Няма за какво да говорим, Гюнеш. Моля те, пусни ме. – той дръпна ръката си от нейната, но тя остана на същото място.

- Хайде, върви! Нали искаше да те пусна?!

- Гюнеш... Умолявам те – ако някога пак се случи да се срещнем както сега, не се опитвай вече да разговаряш с мен.

- Прекрасно колие. И рокля. – Гюнеш цъкна раздразнено с език. – Илхан Джихангир ли ти ги подари?

- Гюнеш! – Лейля се обърна рязко към него. Сивите й очи блестяха от сълзите в тях. Гюнеш се усмихна нежно. Ето толкова му трябваше – един нейн поглед и се предаваше. Не можеше да й се сърди. Направи още една стъпка към нея. Устните им бяха на сантиметри. Но тя се дръпна. – Стига, Гюнеш, стига вече... – Лейля поклати глава и излезе от кухнята. Усещаше как отново започва да се задушава.

- Лейля? – Илхан стана от масата. Лейля поклати отрицателно глава, кашляйки.

- Да вървим, Илхан, лошо ми е. – Лейля се хвана за Илхан, който й помогна да облече палтото си. Екин присви очи и устни и отпи от виното пред себе си, подсмихвайки се ехидно.

- Извинете ни... – Илхан притеснено кимна към гостите.

- Но, моля Ви, няма нищо. Дано Лейля бързо да се оправи. – госпожа Гюл се усмихна разтревожено. Илхан и Лейля излязоха навън и тя си пое дълбоко въздух. Той бръкна в чантичката й и й подаде инхалатора, от който тя веднага впръска в устата си.

- Ей сега ще дойде и яхтата. – Илхан най-сетне облече и своето палто. Мълчание.

- Извинявай, Илхан... – тихият й глас го накара да наведе глава и тихо да кимне. В очите му се четеше болка.

- Заради него е, нали?

Мълчание. Сирените на преминаващите по Босфора кораби. Беззвездната истанбулска нощ. Мъгливите разноцветни светлини, отразяващи се в гъстите босфорски води. Вятър. Лек ръмеж. Лед, процеждащ се през костите. Един далечен и чужд, един безкрайно далечен и ужасно чужд Истанбул.

Лейля кимна с глава, а Илхан горчиво се усмихна. Заради него. Заради проклетото чувство, наречено „любов”. Заради изоставилия я Истанбул. Заради Гюнеш. Заради нея. Заради болезнено прорязващата сърцето самота. Заради същата тази любов, която вече беше изгубена. Заради настъпилата душевна смърт.

- Хайде, ще ти помогна... – Илхан пое ръката на Лейля и двамата се качиха на яхтата. Тя побърза да седне по прозореца и с надежда да впери очи навън. Но какво търсеше? Любов ли? Спасение ли? Истанбул ли? Себе си ли? Нищо нямаше. Нищо нямаше вече. Само болка. И едно сърце – разбито на милиони парченца.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пет Мар 25, 2011 3:22 pm

Изображение


XXX.
Ранена птица


"Като ранените птици съм, без теб аз едно нищо съм!"
(Гьокхан Йозен – "Мъгливоока моя")
---
"Yaralı kuşlar gibi sensiz ben bir hiç'im!"
(Gökhan Özen – "Duman gözlüm")


Гюнеш се олюля и едва в последния момент успя да се хване за парапета на стълбите. Виеше му се свят невъобразимо, повдигаше му се, погледът му беше разфокусиран от ненадейно бликналите от очите му сълзи. Той направи няколко безпомощни крачки надолу по широките стълби на Кулата. Когато излезе навън и хладният истанбулски въздух го удари в лицето, той успя да издаде само звук на отвращение и да махне пренебрежително с ръка. Отново се олюля.

Токчетата на Екин тракаха надолу по стълбите на Кулата. Само преди минути тя беше видяла как Гюнеш хвърля готварската си престилка яростно, изпива на екс няколко големи чаши с уиски без лед, гледа безцелно в пространството пред себе си, и става от стола си, олюлявайки се. Тънката усмивка не слизаше от лицето й, докато тя тичаше по стълбите и внимателно премисляше какво точно да прави оттук насетне.

Широкият му гръб и атлетичното тяло я накараха да оближе устните си лукаво и да си припомни, че наистина тя беше първата, която го забеляза онази нощ в Reina. „Време е да действам,” помисли си, и само за части от секундата вече беше пред Гюнеш. Вятърът разпиля тъмнорусата й коса и тя припряно побърза да я върже.

- Прибираш ли се? – Екин се наведе към Гюнеш. Миризмата на спирт веднага я лъхна. Той се подпря на едно от близките колчета и кимна с глава. Екин го хвана под ръка и го издърпа. – Не изглеждаш никак добре, Гюнеш. Притеснявм се така. Ела, ще те заведа у нас, защото в това състояние не ти вярвам какви ще ги свършиш...

Гюнеш вдигна рамене безразлично и се остави в ръцете на Екин, която го качи на чакащата наблизо яхта и го сложи да седне на един от шезлонгите. Екин запали цигара и подаде табакерата към Гюнеш. Той поклати глава отрицателно.

- Сигурно са ти твърде слаби. – тя тихо се изкикоти и прибра цигарената кутия в малката си чантичка. – Ти какви пушиш? – цигареният дим, излизащ от устата й, се завъртя във въздуха като спирала.

- Червено Marlboro. – фъфлещият глас на Гюнеш я накара още веднъж да се подсмихне. Беше пиян. Беше много пиян.

- Така си и мислех. – тя още веднъж издуха голямо облаче цигарен дим. – Твърд мъж си ти, не си поплюваш. – Екин се премести от своя шезлонг и седна на неговия. Той не отмести погледа си, забит някъде в неизвестната далечина. Тя леко прокара пръсти по гърба му, но не получи ответна реакция. – Ще ти хареса у нас. Ще те почерпя, ще си хвърлиш душ, ще поспиш...

Гюнеш отново безразлично вдигна рамене. Стъклените му очи се притваряха, но той сякаш насила продължаваше да ги държи отворени, зареяни в нищото. Екин пък продължаваше да всмуква от тънката си цигара и да издухва най-различни по форма облачета цигарен дим, докато усмивката не слизаше от лицето й.

Огромният черен джип спря пред къщата в Бебек. Мълчание. Лейля едва-едва се обърна към Илхан, който гледаше през прозореца. Сърцето му биеше бясно, той стискаше ръце в юмруци, хапеше устни, имаше чувството, че всеки момент ще заплаче. Докога щеше да продължава цялото това унижение, цялата тази надпревара за нещо, което никога нямаше да бъде негово? Лейля въздъхна, преглътна тежко и се усмихна горчиво.

- Благодаря ти за хубавата вечеря, Илхан. И... още веднъж – извинявай. – тя се наведе към него, целуна го набързо по бузата, и слезе от колата. Илхан затвори очи и си пое дълбоко въздух – сякаш да попие всяка капчица от парфюма на Лейля, все още витаещ във въздуха. Когато ги отвори отново, срещна тези на Лейля през прозореца, които тихо му се усмихваха. Той вдигна глава и я изгледа строго. Не искаше да я гледа така, искаше да я гледа единствено с любов, но сега не успяваше. Сега искаше някак да прикрие болката си. Сега отново правеше грешката да бъде властен пред нея.

Когато джипът се скри зад ъгъла, Лейля бавно пристъпи към входната врата и я отключи. Трясъкът на затворена врата се сля с хвърлянето на обувки, чанта, ключове, бижута по целия под на къщата. Когато най-сетне стигна до хола, тя се свлече безпомощно до един от белите кожени фотьойли и вплете пръсти в косата си. Нямаше и следа от сълзи. Тя гледаше безлично към излъскания до съвършенство под. Празният й поглед не показваше никаква емоция, никакво чувство. Тя самата се чувстваше далечна, чужда, никоя.

Екин помогна на Гюнеш да свали якето си, след което го закачи на закачалката в антрето и заключи входната врата.

- Разполагай се удобно! – тя събу обувките си и остави чантата си настрани. След това закачи и твоето палто до якето на Гюнеш. – Какво ще пиеш?

- Нищо. – той побърза да седне на дивана и да затвори очи. Главата започваше да го боли и той докосна с пръсти слепоочията си. С неслизаща от лицето й усмивка, Екин си сипа малко джин и седна до Гюнеш. Подаде му чашата си.

- Аз ще пия джин. Искаш ли? – той обаче поклати отрицателно глава и се дръпна настрани. Главоболието му се засилваше. Екин отпи малка глътка от джина и остави чашата върху стъклената масичка пред себе си. – Мисля, че се задушаваш в тези дрехи. – ръката й се плъзна по ризата му и разкопча най-горните две копчета. Устните й приближиха до врата му. Гюнеш не помръдна.

Лейля вдигна сивите си очи нагоре. Уличната лампа я заслепи, но тя не ги затвори. От вътрешните ъгълчета на очите й се стекоха две тънки струйки сълзи, които се срещанаха върху горната й устна. Тя я облиза и преглътна тежко. Усещаше необяснима тежест в гърдите, която се засилваше с всяка изминала секунда.

- Ела, тук няма да ни е удобно... – Екин вплете пръстите си в тези на Гюнеш. Без да възрази, той я последва. Двамата влязоха в огромна спалня, която беше едва-едва осветена. Екин се зае да разкопчава колана на Гюнеш. Той продължи да не помръдва, дори когато коланът му се удари в пода.

Лейля инстинктивно сложи дясната си ръка върху сърцето си и преглътна тежко. Закашля се.

Едно по едно копчетата на ризата на Гюнеш биваха старателно разкопчавани от ловките ръце на Екин. Тя се надигна на пръсти и целуна брадичката му. Той затвори очи и, без съвсем да съзнава какво точно прави, се зае да разкопчава копчетата на нейната риза. Тя се усмихна широко и се приближи още повече към него, откопчавайки ризата си отдолу-нагоре, за да му помогне.

Лейля се давеше. Хриповете й ставаха все по-чести и все по-силни. Насълзените от кашлицата й очи се опитаха да открият захвърлената из апартамента чантичка, но неуспешно. Сложила две ръце върху гръдния си кош, Лейля се сгъваше на две, но това не й помагаше.

Гюнеш сложи ръце върху талията на Екин, а тя се облегна на гърдите му и се зае да ги обхожда с устни. Той не отваряше очи. Главата вече го болеше нетърпимо, виеше му се свят. Две сиви очи...

Очите й все така неуспешно търсеха чантичката й по пода.

Две нежни ръце с най-тънките пръсти...

Ръцете й опипваха паркета, с надежда да достигнат чантата.

Две розови устни...

Устните й бяха влажни, докато от тях се изтръгваха безпомощни хрипове.

Екин се надигна на пръсти и целуна Гюнеш по бузата. После по брадичката, после по другата буза.

Лейля застана на колене и започна да лази из хола.

Екин се обърна назад и побутна Гюнеш на леглото зад тях. Той се отпусна, без да отваря очи.

С треперещи пръсти, Лейля усети грапавия плат на чантичката си и седна обратно на пода, ровейки из нея.

Тялото на Екин се плъзна върху това на Гюнеш. Тя обхождаше с устни корема му, гърдите му, шията му, брадичката му...

Лейля впръска в устата си няколко пъти от инхалатора и се отпусна безпомощно на пода.

Устните на Екин се намираха на сантиметри от тези на Гюнеш. Все още затворените му очи чертаеха силуета на Лейля.

- Лейля... – съвсем тих шепот.

- Гюнеш... – Лейля се задави още веднъж, след което, стискаща инхалатора между пръстите си, се сви на кълбо върху студения под.

Гюнеш рязко отвори очи и срещна приближаващите към него устни на Екин. В последния момент той обърна главата си настрани и Екин успя да целуне единствено шията му. Тя се усмихна горчиво и отново потърси устните му, но пак неуспешно. Гюнеш поклати глава и побутна Екин настрани, след което стана от леглото.

- Какво има, Гюнеш?

Той си пое въздух, за да й каже колко много „има”, но се отказа. Вместо това отново поклати отрицателно глава и закопча колана си.

- Не можеш просто така да ме оставиш. Знаеш ли колко хубаво ще си прекараме... – Екин подтичваше след него, омотала чаршафа около тялото си. Гюнеш закопча и последното копче на ризата си, след това с огледа из хола. Съзря якето си на закачалката в антрето. Макар все още да не фокусираше добре, той усещаше хиляди, най-различни чувства, бушуващи в него. – Гюнеш!

Гюнеш закопча якето си и се обърна към Екин. Тя го гледаше едновременно с надежда и с разочарование.

- А Лейля те имаше за своя приятелка... – Гюнеш се усмихна горчиво и излезе. Екин отново затича след него и се подпря на входната врата.

- Гюнеш! Ще съжаляваш, Гюнеш! – виковете й заглъхнаха, отнесени от истанбулския вятър.

Гюнеш се сгуши в тънкото си яке и сложи ръце в джобовете му. Светлините на града се размазваха пред очите му, той чувстваше как на моменти губи равновесие. Гласът на Лейля още кънтеше в ушите му, той все още чуваше как тя не иска повече да разговарят, да се виждат дори. Но очите му все още рисуваха образа й, устните му все още изричаха името й. Какво, какво трябваше да стори, за да свърши целият този кошмар? Гюнеш рязко се обърна в посоката на тънък писък и видя чайка да се разхожда по брега на Босфора. Горчиво се усмихна. И той беше чайка, и той беше птица. И той преди летеше – преди, когато беше с Лейля. И той преди беше свободен, но не го разбираше, а търсеше още и още, все по-нови и по-чисти висини и хоризонти. А сега вече беше една птица без криле, ранена, умираща.

Лейля си пое дълбоко въздух и още повече се сви на кълбо. Две тънки струйки сълзи отново се стекоха по скулите й. Тя вдиша и издиша дълбоко още няколко пъти. Заспа.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Вто Апр 05, 2011 4:03 pm

Изображение


XXXI.
Кафенето пред Долмабахче


"Дълго сме копнели за
приятелите и за светлината.
Всякаква самота сме усещали
сами."
(Ръфат Ългаз - "Нека пием")


Лейля пристъпи бавно към огледалото и се наведе напред. Разсеяно погледна към отрупаната с гримове тоалетка, след това въздъхна и седна на кожената табуретка. Очите й отново обходиха чертите на лицето й, отразяващи се в огледалото пред нея. Защо й трябваше да се гримира? Нямаше нито сили, нито желание, а още по-малко и причина. Заради кого да се гримира? Заради красивите мъже на различна възраст, които да подсвиркват след нея и да я заговарят, обяснявайки как са различни от всички други и как търсят пламенна връзка? После да преспят с нея, да се облекат набързо, и да си тръгнат. Заради кого да бъде красива? Заради тях ли? Или, може би, заради Илхан, който ще попита от кой известен бутик е взела последната си дреха и ще цъкне възмутено с език, че е прекалено евтина за неговите стандарти?

А за Гюнеш тя беше красива. Беше красива като себе си – такава, каквато е. Беше истинска, беше естествена, беше Лейля. Гюнеш я възприемаше с всичките й тъмни страни, с всичките й странности, с всичките й колебания, различия, терзания. Гюнеш беше до нея...

Лейля рязко вдигна очи напред към огледалото. А всъщност... беше ли той до нея? Помогна ли й за нещо? Подкрепи ли я някога? Тя се усмихна горчиво. Всъщност, премисляйки отново и отново събитията, тя най-сетне разбра, че бе дала твърде много, а бе получила... едно нищо. По един или друг начин спаси Гюнеш от безцелната работа на ферибота. Показа му доброто, красивото, положителното лице на омразния му Истанбул. Накара го отново, след толкова години, да открие хубавата страна на живота, да се усмихва. Разбира се, измъкна го от затвора. И какво получи в замяна? Радвайки се на свободата си, тя за малко щеше да бъде погълната от бурните босфорски води. Истанбул й показа колко жесток и убийствен може да бъде. Животът й се разбиваше на пух и прах пред очите й, а тя нямаше сили да го изгради наново. Загуби любимата си къща, върна се обратно към празния си живот с Илхан. Гюнеш нищо не й даде. Дари я само с пусти надежди, с които всъщност единствено тя самата се залъгваше. Предостави й само фалшиви мечти, в които всъщност единствено тя вярваше. Подлъга я с живот, в който тя не се вписваше и който никога нямаше да бъде нейн. Тя избяга от Гюнеш – да, но в действителност, какво загуби? Нищо. Защото „човек не може да загуби нещо, което никога не е имал”, както казват. А тя кога имаше Гюнеш? Когато я гонеше и отблъскваше от себе си? Когато през плач й разказваше за Хурие? Когато нито веднъж не й каза какво точно чувства към нея, ако изобщо имаше нещо?

Или, може би (Лейля се подсмихна и наведе глава), когато я целуна в Reina, на рождения й ден? Най-романтичният момент в безцелния й до този момент, изпълнен с пошлост и груб секс, живот! Под звуците на любима песен, под светлините на любимия град, под звездите на любимото небе! Не, той й тогава нищо не й даде – пак всичко беше лъжа, пак тя беше измамената, пак тя беше заблудената.

Лейля грабна палтото си и изтича навън. Бегло се усмихна на икономката, която й подаде вестниците, кимна й отрицателно с глава. Затвори бързо вратата след себе си и изприпка към червения си Мерцедес, паркиран пред гаражната врата. Колата издаде писукащ звук, портите изскърцаха, бавно отваряйки се пред Лейля. Мерцедесът изръмжа.

Слънцето ту се показваше измежду сивите облаци, ту се скриваше зад тях. Неделя сутрин. Млади двойки, семейства, приятели са излезли на кафе или на кино. Възрастни двойки закусват в задушевни ресторантчета на брега на Босфора. Деца тичат из парковете, строят замъци в ситния пясък на детските площадки, или просто ритат топка. Тя е сама. Неделя беше техният ден – на нея и Илхан. Но него сега го нямаше – беше в хотела, вероятно отдавна събудил се, спокойно закусващ и преглеждащ пресата за деня. Телефонът му сигурно прегряваше, а той просто изключваше звука и току поглеждаше към дисплея, очаквайки важна личност да му се обади относно сериозен правен проблем.

Лейля се усмихна леко и потрака с наситено червените си нокти по волана. Радваше се, че Илхан поднови работата си като адвокат. Постепенно той се отказваше от хазарта, завързваше нови познанства – в далеч по-надеждни и реномирни среди. След делото му с Гюнеш славата му отново се възвърна и вече успяваше да навакса пропуснатото време. Беше затрупан от работа – коя от коя за по-важен клиент. Отново ставаше достоен конкурент на Кудрет Гечмиш, особено след като го победи в открита битка в Съда. Лейля усещаше – съвсем скоро Илхан щеше да смаже който и да било адвокат, а Гечмиш щеше единствено да диша прахта му.

Илхан се беше променил твърде много. Колкото и Лейля да се правеше, че не забелязва, не можеше да не го отбележи. Беше станал сякаш друг човек. Сега се интересуваше по-малко от чуждото мнение – беше отишъл в хотел, а тя остана в неговия апартамент, без значение какво щяха да кажат другите. Сега работеше от сутрин до вечер, независимо дали е делник или празник, и изобщо не помисляше за покер или парти. Сега не я притискаше да върши това, което той иска или сметне за правилно – сякаш я разбираше, влизаше й в положението, даваше й време и въздух.

Лейля даде десен мигач и паркира на единственото свободно място. Бавно излезе от колата и я заключи. Слънцето се беше скрило от около двадесетина минути и, най-вероятно, следваше дъжд. Небето се беше навъсило. Лейля прибра ключовете от колата в чантичката си и бавно приближи към една от масите в кафенето пред Долмабахче сарай. Сервитьорът веднага приближи до нея, но тя му се усмихна и поиска листата с напитките, макар да ги знаеше наизуст. Седна на най-близката до Босфора маса и кръстоса крака. Погледна напред.

Мъжът от отсрещната маса й се усмихна и вдигна чашата си – най-вероятно, с чай. Тя му отвърна с престорена усмивка и вдигна рамене. Разтвори менюто.

- Може ли? – тя вдигна поглед нагоре. Мъжът се беше надвесил над нея. Тя му кимна с глава и той седна на стола срещу нея. – Аз пия ябълков чай. Не е като в кафенето на Пиер Лоти, но и тук не е лошо. – сервитьорът, който беше дошъл при Лейля, се усмихна и оживено кимна с глава.

- Един ябълков чай и за мен, тогава. – Лейля се усмихна на сервитьора.

- Нещо друго?

- Не, благодаря. Това е засега. – той кимна и взе менюто от масата. Мъжът протегна ръка към Лейля.

- Приятно ми е. Айкан Кара.

- Лейля. – ръкуваха се.

- Лейля чия?

- Джихангир. – тя преглътна тежко и дръпна ръката си от неговата. За пореден път се усмихна на келнера, когато той внимателно постави чая пред нея и застъпи касовата бележка с пепелника.

- Съпругата на Илхан Джихангир?

- Бившата съпруга.

- Но още се представяте с неговата фамилия? – мъжът леко почука с чашката си тази на Лейля и отпи от нея. Лейля се наведе и вдъхна от миризмата на ябълката. Прав беше. В Пиер Лоти ябълковият чай беше даже и по-ароматен.

- Наскоро отново се събрахме. И, преди да се попитали, все още не сме мислили за брак. Просто живеем заедно.

- Разбирам. – той кимна с глава и се облегна на стола си. Скръсти ръце. – Не е ли странно? Вие сте Лейля – нощ, а аз съм Айкан – луна? Допълваме се, не мислите ли?

- Не...

- Не, не! – Айкан замаха с ръце, прекъсвайки Лейля, и се засмя гръмогласно. – Не се изразих правилно, простете. Просто, според мен, името на един човек не е случайно. Ако оставим настрана елементарната причина, поради която са ни кръстили именно така родителите ни... В последвалия ни живот, като се замислим, името ни напълно ни описва. Не мислите ли?

- Не съм се замисляла по този въпрос. – Лейля отпи от чая си. Все още й пареше, а тя никак не обичаше горещи напитки.

- Мен, например... – той се наведе напред и се подпря с лакти на масата. – ...са ме кръстили Айкан, тъй като съм роден по време на новолуние. Майка дочувала, че това не е добър знак, затова решила, така да се каже, „да прогони злите духове” от мен и да ми даде „светло” име. Затова ме е кръстила на Луната. А Вие защо сте Лейля?

- Майка ме е раждала цяла нощ. – Лейля се усмихна неловко.

- Само това ли е?

- Искали са нощта да ме закриля, да не се боя от нея.

- И закриля ли Ви? – те се усмихнаха един на друг.

- Предпочитам я пред деня. – тя погледна към Босфора. Айкан направи същото и въздъхна.

- Наскоро се завърнах от Америка. Липсваше ми Истанбул.

- Колко време прекарахте там?

- Общо – шест години. Но от близо четири не се бях връщал у дома.

- Имате семейство в Америка? – Лейля не отделяше поглед от малките лодчици по Босфора.

- А, не, не... – Айкан се засмя тихо. – Семейството ми е тук. Или поне – остатъкът от него. Завърших медицина в Чикаго. Получих си дипломата и правото за практика и... веднага се върнах обратно в Истанбул. Не искам да живея в Америка – не е за мен.

- Защо „остатъкът от семейството”?

- Майка ми почина преди години. Бях готов да прекъсна образованието си, когато се върнах в Истанбул преди четири години. Но се случиха твърде много неща и отново заминах за Америка. – Айкан въздъхна и отново отпи от чая си. Лейля стори същото.

- Съжалявам. – тя му се усмихна едва-едва. Странно, но Айкан й хареса – струваше й се интелигентен и възпитан мъж, имаше какво да научи от него. А и явно тя пък го предразполагаше да сподели болката си с нея. – А съпруга и деца нямате ли?

- Не. – той отново й се усмихна. – Годеницата ми... няма значение... да речем, че изгубих и нея.

- Наистина съжалявам. Простете, че...

- Няма нищо. – Айкан преглътна тежко и махна пренебрежително с ръка. – Важното е, че сега отново съм у дома. А Истанбул е така прекрасен през есента!

- Истанбул винаги е прекрасен. – Лейля отпи голяма глътка от чая си. Пареше. Много пареше. Небцето й сякаш потръпна.

- Права сте, Лейля. – Айкан кимна с глава и се усмихна за сетен път. – Вече и нямам намерение да го напускам. Знаете ли... всъщност, може ли на „ти”?

- Няма проблеми. – тя също кимна с глава.

- Знаеш ли... казват, че Истанбул е даже още по-красив, когато човек е влюбен... Преди години за мен Истанбул беше най-красивото кътче на планетата. Сега ми е далечен и чужд.

- Разбирам. – Лейля едва изви устните си в бледа усмивка. Чу се гръмка мелодия и Айкан рязко откъсна погледа си от Лейля.

- Извинявай. – той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади телефона си от там. На дисплея пишеше „Адвокатът”. Айкан стана от масата и направи няколко стъпки встрани – така, че Лейля да не го чува.

- Да, снощи пристигнах от Чикаго. И аз се радвам да те чуя. – Айкан се засмя. – Разбира се, че ще се видим. Тези дни ще е, да. Не, сега съм в кафенето пред Долмабахче. Няма да повярваш с кого разговарям. Съпругата на Илхан Джихангир. Защо? Нали с него бяхте приятели едно време? Добре, добре, както и да е. Ще се чуем по-късно и ще говорим подробно. До скоро.

- Важно ли беше? – Лейля вдигна очи, но беше принудена да ги притвори, заради засилият се вятър. Айкан се ухили.

- А, не, не. Стар приятел. – Айкан седна на стола и отпи последната глътка от чая си. – По още един чай? – Лейля кимна с глава. – И този път ти ще ми разкажеш нещичко за себе си, става ли?

Лейля направи опит отново да се усмихне, но не се получи. Пак погледна към Босфора. Затвори очи. Вдиша, издиша. Няколко пъти. Не познаваше Айкан. Но имаше нуждата да му разкаже толкова много неща... Щеше да му ги разкаже.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Апр 11, 2011 6:02 pm

Изображение


XXXII.
Вълната на неизвестността


"Мъничкото ми сърце
е изморено, безнадеждно, самотно."
(Тойгар Ъшъклъ – "Няма те")
---
"Küçücük yüreğim
Yorgun, çaresiz, yalnız."
(Toygar Işıklı – "Yoksun")


Лейля кръстоса крака и сложи ръце на облегалката на стола. Въздишката й сякаш се удари в поредната стъклена чашка чай, завъртя се в нея, и се сля с хладния истанбулски въздух. Босфорските вълни се въртяха, бушуваха, разбиваха в каменния бряг. Но някак различно, някак по друг начин. Някак не в ритъм с нейното сърце.

А то – сърцето й, мислеше тя, отдавна трябваше да е заглъхнало. Още в момента, в който се върна при Илхан, още в момента, в който се раздели с Гюнеш. Нали все мъртва се чувстваше? Тогава защо сега така ясно чуваше в ушите си бесните удари на своето сърце? Тогава защо се задушаваше от залялото я внезапно щастливо чувство? Защо усещаше как устните й се извиват в радостна усмивка?

Защото си спомняше. Спомняше си за запознанството им с Гюнеш, за погледа му, за първата им целувка, за допира му, за думите му... Спомняше си за апартаментчето в Султанахмет, спомняше си за Острова, спомняше си за Reina... Спомените се редяха пред очите й като филмова лента, а тя тихо се усмихваше.

Гюнеш сложи ръце в джобовете на тъмносините си дънки и вдигна глава нагоре. Сивите облаци скриваха слънцето, което все по-рядко и по-рядко се показваше иззад минаретата на Валиде Султан Джамъ. С бавна крачка, Гюнеш вървеше към Долмабахче сарай, а всъщност не знаеше нито целта, нито посоката си. Вървеше замислен, натъжен, разбит.

Спомняше си за Лейля. Боже, толкова пъти си беше спомнял всичко това и то – с такива подробности! Но не му омръзваше. Болеше го, изгаряше го, но умът му пак бягаше към мекотата на устните й, към ароматът на тялото й, към нежността на пръстите й.

Пищността на Долмабахче сарай за малко го откъсна от мислите му. Очите му безцелно блуждаеха из зелените морави пред двореца, които бавно меняха есенните си цветове. Розите при фонтанчето не се виждаха. Тъмносивата порта на сарая се извисяваше достолепно пред него, сливайки се с мрака наоколо.

Гюнеш рязко се обърна надясно. Измежду удара на вълните, крясъците на чайките, виковете на таксиджиите, и плача на бебета, той можеше да се закълне – чуваше гласа на Лейля. Убеден беше. Чуваше мелодията на смеха й – макар не толкова спонтанен и звучен. Знаеше, че тя беше някъде наоколо.

И тогава я видя. Беше подпряла с ръка брадичка и се усмихваше на мъжа срещу нея. Гюнеш присви очи и се вгледа в него. Не беше Илхан. Не беше никой познат. Кой беше той? Защо Лейля му се усмихваше? Защо разговаряше с него? Защо се смееше?

- Добре, достатъчно си слушала моята нелепа история, Лейля... – Айкан за пореден път се облегна назад в стола си. Скръсти ръце. – Слушам твоята.

- Не знам откъде да започна... – Лейля отново въздъхна. Погледна към Босфора – сякаш да получи така нужната й подкрепя. Не успя.

- Например... Защо се разделихте с Илхан Джихангир? Защо отново се събрахте?

- С него сме твърде различни. Имахме доста недоразумения помежду си. Може би... – Лейля разтърси леко глава и погледна към Айкан. Той й се усмихна. – Може би постепенно ще ги изгладим и ще започнем отначало. По-добре.

- И няма друга причина?

- Всъщност... – Лейля се наведе напред. – Случиха се доста неща. – тя вдигна рамене. – Срещнах един човек и... – телефонът й иззвъня. – Извинявай... Кажи, Илхан? Нещо спешно ли? Аз съм в кафенето пред Долмабахче. Илхан, мислех, че клиентът ще те задържи повече. Добре, добре. Чакам те.

- Съпругът? – Айкан се засмя. – Прощавай... Бившият съпруг?

- Бил наблизо. – Лейля кимна и прибра телефона в чантичката си, бързо извади банкнота и я пъхна под чинийката.

- Не, не, моля те! Неудобно ми е! – Айкан заръкомаха, но келнерът бързо успя да вземе парите от Лейля. Тя се усмихна и се огледа наоколо.

- Е, явно засега се разминахме с моите „интересни” истории. Някой друг път ще ти разкажа с подробности. – Лейля се засмя. – Илхан имал нужда от мен, извинявай. Днес е рожденият му ден. Скоро ще дойде да ме вземе.

Гюнеш не чуваше какво говори Лейля, но вятърът донасяше нежната мелодия на гласа й до ушите му. Забеляза, че тя разговаря по телефона (може би с Илхан), че оставя пари за чая си, че скоро ще тръгва. А така искаше да я погледа още малко, да я послуша още малко! Така искаше да изтича при нея ей сега – точно в този момент, да я притисне до себе си, да й каже толкова, толкова много неща! Не можеше. И сам не знаеше защо не може, не беше способен да си го обясни. Нещо неудържимо го теглеше към нея. Но нещо също толкова неудържимо не го пускаше от мястото, на което беше застанал.

Илхан включи аварийните светлини и излезе от колата. Направи няколко крачки, оглеждайки се из масите. „Всеки момент трябва да дойде,” се чу наблизо, и Илхан успя да разпознае гласа на Лейля. Когато я видя, забеляза, че не беше сама. Илхан се спря и се подпря на облегалката на един от близките до него столове. Лейля беше с друг мъж. Лейля се усмихваше искрено. Лейля разговаряше с някого, а това не беше той. Лейля превъзмогваше (дали?!) Гюнеш, но не търсеше Илхан. Лейля се отчуждаваше все повече и повече от него.

Илхан направи няколко крачки към масата на Лейля и Айкан и, когато тя го видя, той й отвърна с горчива усмивка. Айкан се изправи и подаде ръка на Илхан.

- Изключително ми е приятно, господин Джихангир. – двамата се ръкуваха. – Аз съм Айкан Кара, лекар.

- И на мен ми е приятно. – Илхан се усмихна престорено и дръпна стола на Лейля, за да й помогне да се изправи. Тя се усмихна на Айкан, ръкува се с него за довиждане, и тръгна пред Илхан.

Гюнеш усети как сърцето му се свива, свива, свива. Изчезва. Лейля го беше забравила. Забравила ли го беше? Изглежда се бе върнала към стария си начин на живот. Беше с Илхан, а се виждаше и с други мъже. Сякаш Гюнеш никога не е бил в живота й. Сякаш тяхното е било единствено сън. Той я беше изгубил напълно.

Искаше да се бори – толкова много искаше да се бори! Ала с кого? Срещу кого? За кого? Със съдбата ли? Със съдбата, която беше грос-майстор в шаха и му правеше мат със собствените му чувства? Срещу Истанбул ли? С Истанбул, който векове наред пази истории за най-различни любови, и още една - несподелена, несбъдната, невъзможна, далеч нямаше да го трогне? За Лейля ли? За Лейля, която, както той самият току-що видя, го беше вече забравила? Нямаше смисъл. Не търсеше смисъл. Не искаше смисъл.

Илхан натисна спирачка. Цъкането на дадения от него ляв мигач беше единственият звук, нарушаващ тишината в огромния джип. Лейля гледаше надясно през прозореца си и дишаше едва доловимо. Илхан гледаше напред и нервно барабанеше по волана.

- Кой беше този Айкан Кара? – Илхан го каза тихо, едва чуто, приглушено.

- Не го познавам. Седнах в кафенето и той дойде при мен. Заговорихме се.

- И?

- Какво?

- За какво говорихте?

- Засега само той ми разказваше за себе си. Лекар е, завършил е в Щатите, и...

- Няма значение. Ти какво му разказа? – колата зави, но отново спря – в поредното истанбулско задръстване. Лейля стрелна Илхан с поглед.

- Защо питаш?

- Не може ли? – той също я погледна. Странно – в очите му нямаше омраза, нямаше дързост. Имаше като че ли... уплах. И неувереност.

- Може. – Лейля се засмя пренебрежително. – Разбира се – ти пак се интересуваш от чуждото мнение.

- Лейля... Ти и преди разговаряше с различни и непознати мъже, но не им споделяше за...

- За? За личния си живот ли? – Илхан кимна. Лейля вдигна рамене. – Че аз имам ли такъв? – мълчание. – Извинявай. Днес е рожденият ти ден, не искам да се караме. В кой ресторант ще вечеряме?

- В рибния на площад Бешиткаш. Нещо непретенциозно исках за тази вечер – малко по-различно от обикновено. – отново мълчание. Джипът тръгна и отново спря в задръстването. – Лейля?.. – тя вдигна очи към Илхан. – Кога ще споделиш нещо и с мен? Кога ще разговаряме? Кога ще седнем един срещу друг без да се преструваме?

- Илхан, нека да не говорим сега за...

- Обичам те, Лейля. – тишина. Доскорошните удари на сърцето й рязко спряха. – Обичам те и затова те моля... ще чакам колкото време е нужно, само ми дай надежда, че ще дойде време, в което двамата ще можем да поговорим открито един с друг.

Лейля кимна и побърза отново да погледне през прозореца. Искаше да заплаче, да извика, да удря, но нямаше сили. Значи Екин все пак беше права – тя никога не беше успяла да разбере Илхан, не се и опита. А сега разбираше, че дори предишният й живот, в който толкова вярваше и който така се надяваше да заличи болката й, също никога не бе съществувал. В този момент всичко се разпадаше като пясъчен замък, ударен от мощна вълна, пред нея. А вълната беше неизвестността, незнанието, самотата.

Лейля осъзна, че не познаваше Гюнеш. Той не й бе споделил почти нищо, той бягаше от нея, той се криеше. Лейля осъзна, че не познаваше Илхан. Той се спотаяваше зад маски на грубост, беше сякаш далечен от нея – непонятен и непоносим. Лейля осъзна, че не познаваше Истанбул. Той беше ледено-студен, недостъпен, чужд и отблъскващ. А сега Лейля осъзна, че не познаваше и себе си.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Чет Апр 21, 2011 4:41 pm

Изображение


XXXIII.
Стръмната уличка в Бебек


"В очите ми, когато погледна,
изобщо видя ли омразата ми?
Теб, когато обичах, враг ме направи!
Сама себе си изгори, измами се,
и мен изгори!"
(Юсуф Гюней – "Любов моя, от любовите открий")
---
"O gözlerime baktığında
Hiç gördün mü nefretimi?
Seni seviyorken düşman ettin!
Kendine yandın aldandın
Beni de yaktın!"
(Yusuf Güney - "Aşkım Aşklarından Bulasın")


Искаше й се думите „обичам те” да бяха изречени от друг глас. Искаше й се сега към ръцете й да бяха протегнати други ръце. Искаше да се смее на шегите на друг. Искаше да бъде с друг.

Илхан внимателно сложи в устата си малко парче бяла риба, отпи от виното си, и се втренчи в Лейля. Тя му се усмихна едва-едва, той й отговори със същото. Лейля, колкото и да не познаваше Илхан, успя да забележи беглото пламъче в очите му. Преди за нея то изразяваше безразличие, отвращение, погнуса. Сега в него виждаше любов, надежда, отчаяние.

Когато Илхан й призна, че я обича, тя не му отговори. Така силно желаеше и тя да чувства нещо към него, освен задължение и боязън. Уви, не се получи. Сега гледаше към него, опитваше се да разбере дали той се бе променил, или тя не го бе опознала достатъчно, и отпиваше на едри глътки от чашата с червено вино пред себе си.

А би било толкова просто, ако тя обичаше съпруга си, ако се чувстваше добре с него, ако го разбираше. Не искаше да търси вина в Илхан – явно животът му до момента на срещата им го беше направил такъв. Явно тя никога не се опита да го разбере, не се опита да бъде с него като любяща съпруга.

За секунди Лейля се наведе към чинията си и затвори очи. Опита се да си представи една щастлива съпруга, с две-три дечица, тичащи около нея, в огромна къща с прекрасна розова градина – точно на Босфора. Носи най-красивите рокли, децата й са най-добрите в училище. Съпругът й е най-влиятелният адвокат в Турция. Има всичко, за което всяко едно момиче на света мечтае.

И отново в ума й изникна въпросът, който толкова дни я разкъсваше отвътре. Тогава защо не направи и мъничко усилие да постигне такъв живот, докато беше с Илхан? Защо така лесно тръгна след Гюнеш? Защо продължаваше и продължаваше да иска да бъде с него?

Какво можеше да й предложи той? Стар апартамент в Султанахмет, малка порутена къщичка на Хейбелиада. Работеше на ферибот. А, да, видя го като помощник-готвач в ресторанта на Къз Кулеси. И? Болна майка на възраст, която всеки момент, да пази Аллах, можеше да се пренесе в друг свят. А, и... християнин. Християнин, чиято религия е оставила единствено черни белези в живота му. Тези белези се бяха превърнали в отворена рана от миналото, която продължаваше да кърви.

- Какъв десерт ще желаете, госпожо? – келнерът повтори въпроса си, тъй като забеляза, че Лейля бе потънала в мисли. Тя сепнато вдигна поглед нагоре и се усмихна вяло. Илхан също й се усмихна и направи жест към сервитьора да почака малко.

- Дамата още не е избрала. Дайте ни мъничко време. – келнерът направи реверанс и отмина. Илхан сложи бялата си платнена салфетка, доскоро седяща върху коленете му, на масата, и се наведе към Лейля. Скръсти ръце пред брадичката си. – Какво има, Лейля?

- Нищо, Илхан. – тя отново отпи от чашата си с червено вино. До дъно. Илхан извади бутилката от шампаниерата, но Лейля поклати отрицателно глава. – Не, не, благодаря ти. Достатъчно пих тази вечер.

- Както кажеш. – Илхан сипа малко вино в своята чаша и върна бутилката обратно в шампаниерата.

- Хареса ли ти часовникът? – Лейля се облегна на стола си. Илхан се усмихна широко и обви с пръсти часовника на ръката си.

- Много. Не си забравила, все пак, че обожавам часовници.

- Лесен си за подаръци, Илхан! – Лейля тихо се подсмихна, след това отново стана сериозна. – Илхан... Нали няма да възразиш, ако останеш в хотела за още малко?

- Няма проблеми. Ако така се чувстваш по-добре. – Илхан леко раздразнено погледна настрани.

- Благодаря ти. – Лейля също погледна в друга посока.

- Е, избра ли десерт?

- Изненада! – в ресторанта буквално връхлетяха няколко костюмирани мъже и запрегръщаха Илхан. – Ей, рожденикът, опасен си! Цял ден ни бягаш по тъча, но сега те сгащихме на тясно!

- Лейля, ти ли им каза къде сме? – Илхан се смееше, докато мъжете го наобикаляха. Лейля кимна отрицателно с глава.

- Не, адвокате. Забелязахме ви докато се разхождахме по Бешикташ.

- Ей, келнер! – единият се провикна и щракна с пръсти. – Я донеси четири стола и четири големи ракъ!

- Оценявам романтичната ви атмосфера, но сте ми много тихички, та да ви повеселим малко.

- Лейля, скъпа, нали не възразяваш?

- Не, не, разбира се. – тя тихо се засмя и дръпна стола си настрани, за да седнат другите.

- Ееее... ама вие май вече сте към края на вечерята. Срамота! Няма 11 още! Остаряваш, адвокате, остаряваш! – единият удари Илхан по гърба. Той се засмя и пресуши чашата си с вино.

- Лейля, ти избра ли си десерт? – той се усмихна на Лейля.

- Илхан, аз мисля да вървя. И без друго не се чувствам добре – знаеш. Радвам се, че момчетата дойдоха. Тъкмо ще се позабавлявате. – Лейля се усмихна широко, когато най-близкоседящият до нея я прегърна през рамо.

- Добре, почини си. – Илхан също се усмихна. – Утре ще се чуем. Да те закарам ли?

- Не, не, недей. Пи, не бива да караш. Ще взема такси – по Бешикташ има много. – Лейля махна с ръка на мъжете, грабна палтото и чантата от стола си, усмихна се на сервитьора и му каза „довиждане” на излизане, и бързешком излезе от ресторанта.

Студеният въздух се процеждаше през дебелото й кремаво палто. Тя се сгуши още повече в него и тръгна надолу по булеварда. Колите минаваха бързо покрай нея, тя от време на време вдигаше безразличен поглед към някой шофьор, прекалил с натискането на клаксона. След това отново забиваше очи в мръсния аслфалт, и се свиваше още повече в палтото си. Най-накрая забави ходенето и вдигна ръка. Почака малко, докато спре такси.

Преминавайки покрай Чъраан Сарайъ, Лейля горчиво се усмихна. Осветеният тази нощ в тъмнозелено сарай, й беше мечта още от малка. Всеки път, когато преминаваше покрай него, тя се заричаше – или на някого до нея, или на самата себе си, че поне една нощ ще нощува в най-скъпия хотел в Турция. И че няма да е сама в него, а ще бъде с човека, на когото най-много държи.

Сега дори Чъраан й се стори чужд и непонятен. Сега дори и него не искаше, не мечтаеше дори за него. За какво ли й беше така желаната нощувка, ако беше загубила човека, на кого най-много държи?

„Аз съм си виновна,” помисли си Лейля и едва не го изрече на глас. „Аз съм една егоистка.” Лейля разтърси глава леко ядосано, и погледна безразлично към прозореца. Защо сега беше така тъжна, така самотна? Защо я болеше толкова? Защо се чувстваше наранена? Защото тя напусна Гюнеш. Защото тя избяга от него. Защото тя пожела да си тръгне. Той на няколко пъти се опита да се доближи до нея, но тя все го отблъскваше.

Спомни си как преди години едно момиче на нейната възраст седеше на дървена пейка в Куручешме (откъдето сега минаваха с таксито) и плачеше. Тогава Лейля беше с майка си – не беше на повече от 15 години. Гонджа ханъм се наведе към момичето, попита го какво има. То първоначално отказа да говори, но после я прегърна и й разказа. Била влюбена в по-възрастен от нея мъж, който имал дете. Бил разведен, но все още поддържал някаква връзка с бившата си съпруга. Не бил безразличен към момичето, известно време били заедно. Но на нея това не й било достатъчно, тръгнала си от него. Той се опитвал да се свърже с нея, но тя категорично му отказвала. И го бе загубила окончателно – тъкмо го осъзнаваше. Майката на Лейля я бе прегърнала и се бе опитала да я утеши, а момичето след известно време стана, избърса сълзите си, целуна ръка на Гонджа ханъм, усмихна се на Лейля, и продължи в неизвестна посока.

Тогава Гонджа ханъм каза на дъщеря си: „Никога не отблъсквай мъжа, когото обичаш, освен ако не си напълно сигурна, че не трябва да бъдете заедно. Защото, когато един ден разбереш, че не можеш да продължиш живота си без него, и да го молиш да се върне при теб, вече ще е твърде късно.”

Таксито направи рязък завой и се зае да изкачва стръмната уличка, водеща към къщата на Лейля. Тя се разрови из бежевата си чанта и извади портмонето си.

Гюнеш стана от тротоара и сложи ръце в джобовете на дънките си. Леко се поклати, но стигна до средата на малката уличка. Нямаше я. Лейля все още я нямаше, но той усещаше как всеки момент тя щеше да бъде пред него. Може би идваше с колата, която се чуваше отдолу?

Таксито изкачи стръмнината и спря. Лейля протегна банкнота към шофьора, каза му да задържи рестото, усмихна се, и слезе. Дългите фарове, които постепенно изчезнаха с потеглянето на таксито, очертаха силует в далечината. Лейля потръпна, докато усилено търсеше в чантата си ключовете от апартамента.

Щрак-щрак-щрак. Токчетата й щракаха по асфалта, тя се приближаваше все повече и повече към силуета. Той придобиваше черти. Беше мъж. Широки рамене, дълги ръце, пъхнати в джобовете на дънките, прекрасно телосложение. Висок, струваше й се с тъмна коса.

Лейля спря рязко и издиша. Голямо облаче излезе от устата й и замъгли зрението й. Пред нея стоеше Гюнеш.

Той направи няколко крачки към нея и й се усмихна. Уличната лампа най-накрая озари леко брадясалото му лице. Той продължи да й се усмихва, тихо навеждайки се към нея. Лейля извъртя глава настрани.

- Пил си...

- Само малко. – Гюнеш доближи още повече лицето си до това на Лейля. Връхчето на носа му докосна меката кожа на бузата й. Лейля затвори очи и си пое дълбоко въздух. Дръпна се назад и стисна ръцете си в юмруци. Острието на ключовете се заби в палеца й. Няколко капки кръв.

- Върви си, Гюнеш, не трябва... – той обаче направи голяма крачка към нея и плъзна опакото на ръката си по по бузата й. Прокара пръсти през косата й.

- Хиляди пъти сигурно са ти го казвали, но... – той се усмихна нежно. – Толкова си красива, Лейля...

- Гюнеш... – тя отново извъртя глава. Пръстите му докоснаха шията й. Дишането й се учестяваше. – Пиян си. Моля те, върви си.

- Пиян съм – да. – ръката му все още беше върху шията й. – Пиян съм, защото ми липсваш толкова много, че не зная какво друго да правя, освен да пия.

- Стига, Гюнеш, не е сега времето... – Лейля рязко се дръпна. Цялото й същество трепереше, но тя се опита да се задържи на крака.

- Изглежда аз не съм ти липсвал чак толкова... – Гюнеш се засмя ядно и отново сложи ръце в джобовете на дънките си.

- Боже, Гюнеш! Ще настинеш! Нямаш ли палто, яке? – Лейля се огледа наоколо. Черното палто на Гюнеш беше хвърлено на тротоара – явно досега той бе седял върху него. Лейля изтича и го взе. – Откога стоиш тук?

- „Не е сега времето”, Лейля... – Гюнеш сви устни. Главата го болеше ужасно, но три думи не спираха да кънтят в ушите му: „толкова си красива... толкова си красива... толкова си красива...”

- Гюнеш, моля те, облечи се. Ще ти викна такси. Прибери се у вас и се наспи хубаво. – Лейля се наведе към него, за да му помогне да облече палтото. Косата й се допря в бузата му. Сега Гюнеш бе този, който затвори очи. Вдъхна аромата й – толкова нежен и плодов, както преди. Неговата красива, малка Лейля.

- Няма нужда да се грижиш за мен, Лейля. – Гюнеш обаче я остави да го облече. Отвори очи и зашава с тях, в търсене на нейните. Тя го облече и се дръпна назад. – Не ми отговори на въпроса.

- На кой въпрос?

- Не ти ли липсвам?

- Не си ми задавал такъв въпрос, Гюнеш. – Лейля преглътна тежко. За части от секундата засече погледа на Гюнеш, но за пореден път извърна глава настрани. – Ти сам го констатира. Аз нямам какво повече да кажа.

Гюнеш отново се засмя раздразнено и наведе глава надолу. Лейля стигна до металната портичка и я отключи. Влезе. Заключи.

- Лейля?! – Гюнеш се провикна след нея. Тя не вдигна очи, само спря, с гръб към него. – Да не забравиш да поздравиш господин Джихангир по повод рождения му ден!

Лейля стисна очи, устни, ръце. Сърцето й щеше да изхвръкне, плачеше й се, задушаваше се. Тя се обърна рязко назад, за да види отдалечаващия бавно се силует на Гюнеш. Гърдите й учестено се издигаха и падаха. Трепереше. Едва улучи ключалката на входната врата, след това, давейки се, се качи в асансьора. Ръцете й се плъзнаха по масивната метална врата на апартамента. Когато влезе вътре, Лейля се свлече по тъмносивата стена и повтори движение, към което беше привикнала в последните дни – разтършува се из чантата си, пръстите й се увиха около инхалатора, тя го насочи към устните си, впръска няколко пъти в устата си. Облегна глава назад и затвори очи. Гюнеш се опита толкова пъти, а тя винаги го отблъскваше. Гюнеш се беше изморил. Гюнеш се отдалечаваше от нея. Гюнеш се предаде, тръгна си, остави я. Дотук беше – той вече нямаше сили да се бори за нея. Вече беше твърде късно. Загуби го окончателно.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Съб Апр 30, 2011 10:31 pm

Изображение


XXXIV.
Къщата, обитавана от духове


"Да говорим,
знаейки, че всяка наша дума е вина.
Да кажем, че наближават хубавите дни,
оглеждайки внимателно четирите си страни."
(Ръфат Ългаз – "Нека пием!")


Старият телефон с избледнели цифри по циферблата, се разтърси върху покритото с едва забележим прах шкафче. Груба кокалеста ръка отмести дантелената кремава кърпа от апарата, и вдигна слушалката. Тънък гласец, отекнал в старческото ухо, изписа жизнерадостна усмивка върху сбръчканото лице.

- Лейля, ти ли си, дъще?

- Аз съм, дядо Джемил. Спомняте ли си, че ми дадохте телефона си, за да Ви се обадя, ако имам нужда?

- Помня, мила, помня. Какво те измъчва? – старецът се облегна на поолющената стена.

- Не е за по телефона, ефенди. Нека се видим. Кажете – къде Ви е най-удобно?

- Днес времето е хубаво. А е есен, дъще – кой знае кога пак ще видим топъл ден. – дядо Джемил въздъхна в телефонната слушалка. – Ще ми се да се срещнем някъде навън.

- Отново на Вашето любимо място?

- Не, дъще. Нека този път да е на твоето най-обичано местенце. – мълчание и от двете страни. Лейля зашава с поглед из озарения от слънчава светлина апартамент. Устните й се извиха в искрена усмивка.

- Близо е до вашето. Нека в 11 се срещнем пред Перили Кьошк. Нали ще можете да стигнете до там?

- Разбира се, дъще. В 11, пред Перили. До скоро. – сигналът „свободно” не накара Лейля да сложи телефонната слушалка веднага обратно на мястото й. Вместо това, тя впери безличен поглед в далечината и от гърдите й се изтръгнаха две дълбоки въздишки. Натрапчивият звук на телефона сякаш отекваше в главата й, сливайки се с пулсирането на сърцето й. Тя гледаше като хипнотизирана в нищото пред себе си, сякаш сънувайки с отворени очи. Полуотворените й устни пресъхваха, миглите й се начупваха от непочистения предната нощ грим. Лейля въздъхна още веднъж и най-сетне затвори телефона. Грабна бързо кафявата си дамска чанта от стъклената маса, както и ключовете от колата. Излезе от апартамента като фурия, без дори да се усмихне (както обикновено правеше на излизане) на икономката.

Кожената тапицерия обви всяка извивка от тялото й. Воланът пасна изцяло на увитите около него тънки пръсти. Педалите поеха нежните стъпала и форсираха червеното BMW над допустимото ограничение за скоростта.

Лейля не мислеше за нищо. Всеки път, когато спреше на светофар, тя инстинктивно подпираше лакътя си на прозореца на колата, а с ръка и брадичката си, и вторачваше поглед навън. Усещаше как всеки нерв на лицето й се опъва, как мъчително сбръчква вежди, как преглъща тежко. Защото пак си спомняше за него, за Гюнеш. Защото пак всяка негова дума, движение, допир се редяха и редяха в ума й, не спираха да изникват пред очите й. А тя не искаше да си ги спомня постоянно – искаше да намери нещо друго, за което да мисли, да се вълнува, да се радва.

BMW-то изръмжа по стръмния булевард, после рязко зави в ляво, вдясно, пак вляво, и спря на паркинга. Лейля излезе бавно от колата, заключи я, отметна коса, и отиде към един от пазачите.

- Колко дължа?

- О, госпожо Лейля, от колко време не сме Ви виждали насам! На какво дължим удоволствието? – зад гърба й се чу гласът на управителя на хотела. Лейля направи отегчена физиономия, и, сваляйки слънчевите си очила със замах, се обърна към него.

- Имам среща, Хилми. Ти как си?

- Добре съм, особено щом те виждам. – управителят приближи към нея с подла усмивка. – Какво нещо – всеки път ставаш все по-красива! Малко бледа ми изглеждаш, но си забележителна, признавам.

- Благодаря ти. – Лейля отново се обърна към пазача, който не се свенеше да я оглежда от глава до пети. – Не разбрах колко дължа?

- Е, хайде, хайде! Безплатно е за теб – знаеш си. – Хилми направи знак на пазача и той неохотно се дръпна, мрънкайки си под носа. Лейля поклати недоволно глава и бръкна в чантата си. Дочу как един от пазачите иска две лири от шофьора на току-що паркирала черна Toyota. Лейля извади две лири от пормонето си и ги пъхна в ръката на управителя.

- Колкото за другите, толкова и за мен, Хилми. – тя му се усмихна пренебрежително и тръгна нагоре по стълбите на хотела. Обърна се назад, когато чу по-високи гласове зад себе си.

- Не можете да влезете, ефенди. Тук не се допускат...

- Имам среща, момко. – дядо Джемил гледаше тъжно към охраната и се опитваше с поглед да открие Лейля. Тя слезе тичешком обратно по стълбите и приближи към охраната. Докосна го по рамото.

- Няма проблем. Той е с мен. – охраната се извини и пусна дядо Джемил, който хвана Лейля под ръка. – Предлагам да седнем в кафенето.

- На маса с изглед към моста, нали?

- Разбира се. – Лейля се усмихна, когато сервитьорът им посочи именно такава. Истината беше, че всички познаваха Лейля и знаеха коя беше любимата й маса. Тя помогна на дядо Джемил да седне и направи знак на келнера да не помага на нея. Внимателно сложи чантата на стола си и седна. Дядо Джемил беше затворил очи и дишаше дълбоко.

- Е, ефенди? Харесва ли Ви моето местенце?

- Какво ще желаете, госпожо Лейля? – келнерът, с усмивка на лице, приближи към масата им.

- За мен обичайното, а за Вас...

- Чаша минерална вода с лимон. – дядо Джемил отвори очи и се усмихна на Лейля. Тя кимна на келнера. – Харесва ми, Лейля, само че... не очаквах точно това да бъде изборът ти.

- Нито пък аз. Просто в Перили се чувствам някак спокойна, далеч от другите. Обичам да се наслаждавам на природата, на Босфора, на моста, именно от тази маса.

- Нали знаеш историята?

- Знам я. „Къщата, обитавана от духове”. Всеки нейн собственик е спохождан от лоша съдба. – Лейля се усмихна, когато келнерът донесе напитките, след което го отпрати с поглед. Засмя се. – Да видим какво ще му стане на сегашния управител. – мълчание. – Какво има, ефенди? Защо ме гледате така?

- Смееш се, чедо, но на душата ти никак не е леко. Какво е станало с Гюнеш?

- Разделихме се. – отново мълчание. Дядо Джемил без да иска захапа лимона в чашата си с вода. Загорча му.

- Защо?

Лейля се усмихна горчиво и за пореден път погледна към моста Мехмет Фатих. Чу се писък на ято чайки.

- За да го предпазя. – тя въздъхна и отново погледна към дядо Джемил. – Или поне така си мислех.

- При бившия си съпруг ли се върна, дъще?

- Да, ефенди. Илхан... Илхан ме разбира засега, струва ми се.

- Какво се случи, все пак?

- Вкараха Гюнеш в затвора – за 30 месеца, без право на обжалване. Илхан е адвокат – само той можеше да помогне в случая.

- И поиска да се върнеш при него, в замяна?

- Не. – Лейля поклати глава и отпи от любимото си кафе с Бейлис. – Аз поисках така.

- Но...

- Не зная, Джемил ефенди, не зная. – Лейля безпомощно рамене. – Сега, когато разказвам, всичко това ми се струва абсурдно. Но вече имам чувството, че загубих Гюнеш със своите глупави и необмислени постъпки. И още по-лошо – вкарах и Илхан в тях. А той... не го заслужава... В тази глупава игра станахме твърде много хора. И за всичко съм виновна аз. А вече е прекалено късно да спра и да променя тактиката си.

- Може би. – дядо Джемил отново отпи от чашата си с вода. – Поговори ли с Гюнеш?

- Отбягвам го. На няколко пъти той се опита да поговори с мен, но... дръпнах се от него. Страхувах се да не нараня него, Илхан...

- А за себе си не помисли ли?

- Мислех, че така ще съм по-добре. – мълчание. Дядо Джемил сложи набръчканите си ръце върху бебешко-меките на Лейля.

- Дъще, затвори очи. – тя го погледна неуверено. – Затвори ги, хайде, хайде!

Лейля се усмихна несигурно, но все пак затвори очите си. Миглите й нетърпеливо се разшаваха. Лекият вятър разпиля косите й. Тя си бое дълбоко въздух.

- Кажи ми... – дядо Джемил съзнателно понижи гласа си. – Какво виждаш?

Очите й рисуваха силует. На мъж. Леко влажните му ръце, вплетени в нейните треперещи. Тънката му усмивка и боязливият му смях с нотка на притеснение. Начинът, по който плахо облизваше устни с крайчеца на езика си. Стройната му и уверена походка, показваща сила и надмощие, но в същото време, някъде дълбоко в себе си – криеща уязвимост и страх от неизвестното предстояще. Бляскавите му очи, отразяващи слънчевата светлина. Ниският му тембър, който дори и сега, без да го чуваше, караше косъмчетата по цялото й тяло да настръхват.

- Е? – дядо Джемил се бе усмихнал още по-широко, наблюдавайки избилата по скулите на Лейля руменина, и глупавата й усмивка.

- Него. Виждам Гюнеш, ефенди.

- И? Как го виждаш?

Лейля се замисли. Картината пред нея изчезна. Тя отвори рязко очи. Пое се дълбоко въздух, за пореден път. Странно. Не се сети за нито един лош или болезнен момент. Спомняше си само красивото, доброто, щастливото. Усмихна се притеснено.

- Ефенди...

- Лейля, Лейля, мила Лейля! – дядо Джемил стисна здраво ръцете й в своите и се усмихна широко. – Вече си готова да се срещнеш с Гюнеш и този път ти да си тази, която ще говори с него, а той ще слуша и ще преценява. Той е правил крачки към теб, защото е бил сигурен. Но ти не си му позволила. Няма така бързо да се откаже от теб – повярвай ми. Просто ти също трябва да преодолееш несигурността вътре в себе си, да направиш и ти нужната крачка към него, за да може двамата най-сетне да убиете разстоянието между себе си. Чуваш ли, дъще?

- Какво да направя, ефенди? – Лейля въздъхна горчиво. – Да говоря с него... Но как?

- Още сега. Ти знаеш как. Отиди при него, срещнете се.

- Не зная къде е... Как...

- Той живееше на Хейбелиада, нали?

- Да. Но, когато бяхме заедно, живяхме в малко апартаментче в Султанахмет. – мълчание. Лейля извади телефона си от чантичката и набра домашния телефон в Султанахмет. „Свободно”. И отново. И отново. Тя затвори телефона. – Не вдига. Сигурно е на Острова, освен ако не е на работа.

- Отиди на Хейбелиада, срещнете се, говорете...

- Какво да му кажа, ефенди? Че съжалявам? Че не искам да страда? Че...

- ...го обичаш. – допълни я дядо Джемил. Тя замълча. Несигурно се усмихна и целуна една по една ръцете на Джемил, няколко пъти. Той й се усмихна и я погали по лицето.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Чет Май 05, 2011 11:11 pm

Изображение


XXXV.
Две думи


"Ела, от себе си излез,
ако е прекалено лесно, забрави!
Трябва да съм прокълната –
обичам, обичам те много!"
(Ебру Гюндеш – "Обичам те")
---
"Gel içimden seni alsana
Kolaysa sen unutsana!
Yazıklar olsun bana
Seviyorum, seviyorum seni çok!"
(Ebru Gündeş - "Seni Seviyorum")


Тъмнокафявата подметка докосна напукания асфалт. Тънките токчета изтракаха по него, постепенно започнаха да се изгубват в далечината, заглъхнаха. Тихият вятър се сливаше с учестеното й дишане. От време на време тя спираше, поемаше си дъх, преглъщаше тежко – така, че да усети как цялото й тяло придобива поне мъничко сила, и продължаваше нагоре по стръмната уличка.

Няколко начупени кафеникави листа паднаха върху главата й и се вплетоха в тъмните й коси. Тя протегна тънките си пръсти, зарови ги между кичурите и, без дори да се старае да събори листата, машинално поглади косата си.

Палтото й с цвят на капучино се наду като балон при засилващия се полъх на вятъра, след което се удари в покритите й с тънък черен чорапогащник колене. Вълнистата й черна пола плясна няколко пъти по бедрата й.

Беше й студено. Беше й много студено, но не мислеше за това, че може да се разболее, нито че астмата й може да се обади и да не й позволи да продължи напред. Мислеше единствено, че й остават ето – още няколко крачки само, и щеше да стигне до ръждясала портичка, щеше да прокара ръка през старите й метални пръчки, щеше да чуе скърцащия звук на отваряща се врата, и щеше да влезе в тихото сгушено дворче.

Знаеше пътя наизуст. На яве бе вървяла по него едва няколко пъти. На сън го бе вървяла без да спира. Всяка нощ, когато клепачите й натежаваха и когато тънките й мигли се сливаха, тя бродеше по зелените полянки, по цветните ливади, по тесните калдъръмени улички, по неосветените пътеки. Всяка нощ тя влизаше в тази къща, пристъпваше прага й, поемаше в ноздрите си аромата на домашно сладко, унасяше се под светлините на мъждукащото кандило.

Треперещите й пръсти се плъзнаха по същата тази ръждясала портичка и стигнаха до ключалката. Тя я превъртя решително и побутна вратата. Чу се остър звук, който отекна в тишината. Вятърът рязко затръшна портичката обратно и Лейля издаде тих сподавен стон при удара. Заключи обратно и направи няколко крачки към къщата.

Видя, че вътре свети едва доловимо и спря за миг. Силует. Неговите черти. Сърцето й заглъхна. Сивите й очи леко се притвориха и тя вдигна глава нагоре. Две едри дъждовни капки я удариха по миглите и се стекоха надолу по скулите й. Сигурно скоро щеше да завали.

Лейля пристъпи още веднъж. И още веднъж. И още веднъж. Вратата на къщата – с олющена мазилка и счупена дръжка, я накара да спре и да се обърне назад към улицата, от която беше дошла. Тънък слънчев лъч се отрази в мокрия перипет на къщните стълби и проблясна в зениците на Лейля. Нямаше да вали. Трябваше да изгрее слънце.

Порцелановата чашка за кафе в ръцете на Гюнеш изтрака. Ръцете му потрепериха, когато на вратата се почука. Техният сигнал. Не беше възможно. Не беше Лейля. Нямаше как да е тя. Сигурно му се причуваше.

Гюнеш си пое дълбоко въздух и внимателно постави чашката в коритото на старата мивка. Ръцете му се плъзнаха по крановете за студена и топла вода. Две дълги почуквания и едно по-късо отекнаха в ушите му. Той машинално тръгна към вратата и вдигна ръка към ключалката. Опита се да каже нещо като „Лейля, ти ли си?”, но гласът му пресипна, отмаля, изгуби се.

Вратата се открехна. Ароматът на пролетни цветя и цитрусови плодове в едно го удари изведнъж. Начупената тъмнокафява коса и малки листенца в нея го омая. Сивите очи, отразяващи слънчевата светлина, го заслепиха. От устните му се изтръгна едно тихо „Лейля”, но той дори не успя да се усмихне. Той видя как гърдите й се надигнаха; тя въздъхна тежко, и прехапа устни.

- Може ли да вляза, Гюнеш? – той не отговори нищо. Само се дръпна назад и й направи път. Минавайки покрай него, Лейля несъзнателно отметна коса (Гюнеш знаеше – тя правеше така, когато беше твърде нервна) и крайчетата й докоснаха рамото му. Гюнеш затвори очи, затвори вратата, затвори целия останал свят. Обърна се към Лейля, която, стиснала пред себе си с две ръце голямата си чанта, бе застанала срещу него и го гледаше притеснено.

- Искаш ли ка...

- Не искам нито кафе, нито чай, Гюнеш. – Лейля поклати бързо глава, прекъсвайки Гюнеш. Ставаше все по-бледа. – Виж... исках да поговорим... Грешка – аз да поговоря. Да ти обясня всичко. Да ти...

- Няма за какво да говорим, Лейля. – Гюнеш стисна ръце в юмруци. А така му се искаше просто да направи една малка крачка към Лейля и да я целуне! Та тя беше тук – при него, съвсем сама!

- Не, не, Гюнеш! – Лейля разтресе глава. Няколко листенца се завъртяха от косата й и паднаха върху изгнилия паркет. – Искам да ти кажа... – Лейля остави чантата си на близкия стол и малко разкопча палтото си. Усети остра болка в гърдите си. Не, не, астмата й нямаше да се обади точно сега. Нали?

- Ако не си казала на Илхан, че си тук, те съветвам да му се обадиш още сега... – Гюнеш продължи да стиска ръцете си в юмруци. Запъти се към кухнята. Лейля го последва.

- Моля те, Гюнеш, чуй ме! – той се наведе към мивката, но не пусна водата. Черните му очи притеснено чертаеха очертанията на порцелановата чашка.

- Слушам те... – тихият му шепот се сля с нейното дълбоко поемане на въздух.

- Зная – ти ме помоли да не се обръщам към Илхан за помощ. Само той можеше да те измъкне от затвора, Гюнеш...

- Не съм искал да излизам от затвора.

- По-добре ли щеше да ти е там?

- Да. Щях да си излежа тридесетте месеца, след което щях да изляза от там като нов, без да се притеснявам повече за живота си.

- А за мен не помисли ли? Поне малко? – тишина.

- А ти помисли ли за мен, когато ме остави, Лейля? – отново тишина. Очите му внезапно се врязоха в нейните. Тя преглътна тежко, стискайки устните си.

- Мислех за теб през цялото време, Гюнеш.

- Затова се върна при Илхан! – Гюнеш се засмя иронично и наведе глава. – „С Илхан вече сме разведени..., не мога да го търпя..., не искам да го виждам повече..., страх ме е от него...” Разбирам те.

- Нищо не разбираш, Гюнеш. – Лейля поклати тъжно глава. – Илхан никога не е искал от мен да остана с него в замяна на помощта му. Аз поисках така.

- Да, нали ми го каза вече? Защото го обичаш.

- Не. – тишина. Лейля усещаше, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите. – Защото обичам теб.

Най-дългата и тягостна тишина в живота на Лейля. Дланите на Гюнеш се плъзнаха по прашния кухненски плот. Той вдигна глава нагоре, вгледа се в замърсените плочки пред себе си, след това погледът му се отправи към Лейля. Снопове слънчеви лъчи преминаха през посивелите пердета и пробляснаха в наскоро измитите чаши.

- Направих всичко това, защото те обичам, Гюнеш. – Лейля усети, че постепенно придобива сила да продължи. – Върнах се при Илхан, за да може той да ни остави намира. Върнах се при него, защото разбирах, че ти нося само болка и че не можеш да забравиш Хурие. Вярвах, че, върна ли се там, ти ще бъдеш щастлив и ще заживееш по-добре.

Долната устна на Гюнеш потрепери. Сърцето му заби все по-бясно.

- Но на мен не ми е по-добре, Гюнеш! – две бистри сълзи намокриха бузите на Лейля. – Знаеш ли колко ми е тежко да вървя по улицата и да си мисля: „Какво ли прави Гюнеш сега? Къде ли е Гюнеш? С кого ли е Гюнеш? Мисли ли за мен Гюнеш?” Знаеш ли колко ми е трудно да не заспивам до сутринта, защото, затворя ли очи, още виждам нашите моменти в Reina, в Султанахмет, тук – на Острова? Знаеш ли колко ме боли, когато Илхан се опитва да бъде нежен с мен, но аз не мога и не мога да му отвърна със същото, защото успявам да бъда такава единствено с теб? Знаеш ли колко много те обичам? Знаеш ли го, Гюнеш?

Треперещите му колене го поведоха напред към нея. Очите му се навлажниха. Ръцете му несъзнателно обгърнаха лицето й. Палците му чертаеха всяка извивка – чело, очи, носле, устни, брадичка. Отново устни. Гюнеш инстинктивно се наведе.

Не беше като онази нощ в Reina. Не беше нежна и изпълнена с трепет целувка. Беше всепоглъщаща. Беше изгаряща. Беше най-желаната целувка в живота на двамата.

Лейля се надигна на пръсти и обгърна с ръце Гюнеш. Устните им не се отделяха. Езиците им се вплитаха все повече и повече. Диханията им не можеха да се разделят.

Гюнеш захапа устните на Лейля, тя прокара език по неговите. Миглите й докоснаха веждите му, а той тихо се усмихна. Треперещата му длан погали бузите й и се опита да изсуши сълзите от тях. Лейля го гледаше като малко детенце – в очакване, с надежда.

- Обичам те, Гюнеш! – удар право в сърцето. Гюнеш усети, че губи почва под краката си, равновесие, сили, съзнание. „И аз толкова много те обичам, Лейля!”, крещеше умът му, сърцето му, тялото му, животът му... Той отново вдигна ръка и вплете пръстите си в тъмнокафявите коси. Лейля затвори очи и се потърка в дланта му като гальовно малко коте. Той се усмихна нежно – можеше да стои така, да я гледа и милва цяла вечност... Сивите й очи отново го изгледаха изпитателно, надявайки се само на две думи от негова страна.

Мълчание.

Все по-дълго.

Все по-тягостно.

Единствено ударите на две сърца и безуспешното поемане на два дъха прекъсваше тишината.

Лейля се усмихна, целуна ръката на Гюнеш, която я галеше, и се дръпна назад. Наведе се, взе чантата си от близкия стол, и се запъти към вратата.

- Прости ми, Гюнеш. За всичко... – Лейля се усмихна горчиво и отвори вратата. Токчетата й бавно заглъхнаха в далечината. Гюнеш затвори очи, когато вятърът трясна старата портичка. Пролетните цветя и цитрусовите плодове още бяха в стаята. Лейля все още беше тук. Лейля никога не си беше тръгвала. Лейля е негова и само негова! Тя го обича!

„Онези две думи, които никога не ми каза...” Гюнеш рязко отвори очи. Стори му се, че вижда силуетът на Хурие, но това всъщност бяха голите клони на дървото, правещи сянка на стената пред него. Две думи... Същите онези две думи, които никога не беше казвал и които го убиха. От същите тези две думи сега зависеше неговото прераждане. Трябваше да ги каже.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Май 16, 2011 4:58 pm

Изображение


XXXVI.
Пеперудите, главоболието и най-добрите приятели


Откакто започна да мислиш за мен,
се остави да живееш в любовта..."
(Йоздемир Асиф – "Не бях аз")


Гюнеш се завъртя на пети и подпря с длани стената. Минаваха секунди, минути, часове – нищо. Зловещите бели стени на болницата му се струваха всъщност с отвратително черни нюанси – подтискаха го, убиваха го. От време на време в далечината се чуваха скърцанията на колелета на носилки, после заглъхваха, възвръщайки след себе си доскорошната мъртвешка тишина.

Въздишките на Гюнеш бяха сякаш сподавени. Не усещаше биенето на сърцето си, имаше чувството, че се задушава. Сякаш изтръгваха частичка от него, а той беше безсилен да ги спре.

Така беше и преди години, когато баща му му липсваше. Така беше и сега, когато майка му беше на операционната маса вече от часове, а той седеше в чакалнята на хирургията и нямаше никаква представа какво се случва. Никой нищо не му казваше. Още по-лошо – никой не излизаше от операционната.

Гюнеш започна да си мисли за най-лошото. Опитваше се да си представи един живот без майка си в него. Но как трябваше да го стори? Откъде трябваше да започне? Нали именно майка му беше човекът, който винаги бе неотлъчно до него? Нали, когато очите му искряха от радост, блясъкът им се отразяваше в тези на майка му? Та нали, когато сълзи се стичаха по скулите му, нейната набръчкана ръка ги бършеше старателно една по една? Как щеше да живее без нея?

Много пъти си беше задавал този въпрос. Билге ханъм не беше просто майка на Гюнеш. Тя му беше и баща, и най-добър приятел, и любима, и животът му. Тя му даваше съвети, тя го изслушваше, тя търсеше помощ от него, тя го подкрепяше, тя му се караше от време на време, насърчаваше го, усмихваше му се топло-топло, и винаги, винаги го обичаше безмерно!

Всеки път, когато през ума му минаваше мисълта, че един ден, логично, и майка му щеше си отиде от този свят, той мълчаливо поглеждаше нагоре, и отправяше тихи молби към Господ. Молеше се, когато майка му си отиде, той да има някого до себе си, който ще го разбере, ще го дари с така нужната подкрепа, ще го утеши. Никой нямаше да замести майка му – отлично го знаеше. Но също така знаеше, че един ден смъртта на й щеше да го срине до основи. Трябваше му някой достатъчно силен и достатъчно обичащ го, за да съгради разрушения му живот тухличка по тухличка, и да го превърне отново в една достолепна катедрала.

За части от секундата пред очите му сякаш се появи Лейля, но Гюнеш разтърси глава. Не искаше да мисли сега за нея – сега искаше да се съсредоточи върху молбите към своя Бог, който, да – щеше да го чуе, да му помогне, да избави майка му. Неговата майка щеше да излезе с усмивка на лице от онази тъмна и призрачна стая!

Вратата на операционната се трясна мощно в една от белите стени. Двама доктори излязоха отвътре и се ръкуваха. Единият потупа другия по рамото и свали маската си. На лицето му грееше усмивка. Гюнеш усети как сърцето му се поуспокоява и потърси с поглед очите на доктора.

- Всичко е наред, не се... – докторът направи пауза и се усмихна много широко. – Не мога да повярвам. Гюнеш?

- Айкан? – Гюнеш кимна бързо с глава. – И аз не вярвам.

- Аллаааах! – докторът разтърси глава и се засмя. – Това вътре е Билге ханъм – майка ти! Нали?

Гюнеш кимна с глава и подаде ръка на Айкан. Другата остана в джоба на дънките му – все още леко разтреперана.

- Не се тревожи, Гюнеш. Майка ти е в перфектно състояние. Разбира се, трябва да поостане известно време в болницата, но мисля, че до края на седмицата или, най-късно, в началото на другата, ще я изпишем. – Айкан потупа Гюнеш по гърба. – А ти как си? Успокой се, де! Как си пребледнял само! Нищо й няма на майка ти – здрава, както винаги! Как си ти?

- Добре съм, Айкан. Ти кога се върна от Америка? – Айкан побутна Гюнеш към кафенето на болницата.

- Наскоро. – пауза. – Нали не възразяваш, ако изпием по едно кафенце?

- Кога ще мога да видя майка?

- След два-три часа. Трябва да се събуди от упойката. – Айкан направи знак на едно от момичетата в кафенето за две кафета. – Колко захарчета?

- Без захар.

- Много правилно. – Айкан кимна припряно с глава, взимайки кафетата и сядайки на най-близката маса. – Холестеролът и захарта трябва зорко да се наблюдават. Ти как си със здравето, впрочем?

- Добре, защо?

- Знам ли... Доколкото зная, баща ти почина от инфаркт. Току-що оперирахме именно сърцето и на майка ти. Шест байпаса й сложихме – не си е малко. – пауза. Айкан отпи от кафето си. – Не искам да те плаша, Гюнеш, но наистина те съветвам да отидеш на кардиолог и да си направиш пълни изследвания.

- Не мисля, че е нужно, Айкан. В отлично здраве съм.

- То веднъж става. А при инфаркта може и, както се казва, „като гръм от ясно небе” да ти дойде. Послушай ме – отколко години съм в този занаят, все пак... – Айкан се ухили и отново отсърба от кафето си. – Пфу, нямам време да го чакам да изстине!

- Ти как си, Айкан? Как беше в Америка? Защо замина – така и не разбрах... – Гюнеш продължаваше да бърка кафето си. Не беше жаден.

- Наложи се, Гюнеш. Нищо вече не ме задържаше тук. Годеницата ми почина и...

- Бил си сгоден?

- Наистина – от доста време не сме се виждали. – Айкан се облегна назад, продължавайки да се усмихва престорено широко. – Бях сгоден за кратко. Годеницата ми обаче почина.

- Как? Кога? – гласът на Гюнеш обаче беше леко апатичен. – Съжалявам...

- Няма значение – нека не навлизаме в болезнените теми. Когато му дойде времето, ще ти разкажа всичко, с най-големите подробности. Сигурно ще ти бъде интересно. – Айкан продължи да се усмихва и стана от масата. – Извинявай. След три часа ми предстои друга тежка операция. Бих искал малко да отпочина.

- Разбира се, няма проблеми.

- Ето ти визитката ми – можеш да ми звъннеш, и да излезем да се видим и да поговорим надълго и нашироко. Можем да отидем и в някой клуб – разтъжил съм се по Reina, да знаеш. – мълчание. Гюнеш долови тежкото си преглъщане. Само няколко минути без през ума му да премине мисълта за Лейля. Ето, че пак се присети за нея. Усети как главата го заболява. – И не ми звъни, за да питаш само за състоянието на Билге ханъм. Все пак... имам нужда от приятели в Истанбул – хубаво е да имам нови, но най-добрите приятели са старите, нали така? – Айкан пак потупа Гюнеш по гърба, взе кафето си от масата, и тръгна към момичето. – Другият път, когато дойда, ако кафето за пореден път е толкова горещо, ще си го пиеш сама от розовата блузка, с която си облечена! – Айкан трясна картонената чаша върху плота, помаха престорено любезно на Гюнеш, и изчезна по коридора.

- Същият нагъл тип... – прошепна си тихо Гюнеш и погледна към видимо обърканото момиче. Усмихна й се, а тя притеснено му отвърна с леко извиване на устните. Гюнеш седна обратно на масата и взе с две ръце чашата с кафето. Парата го погъделичка по носа и той издиша звучно.

Главата започваше да го боли още по-силно. „Заради напрежението покрай операцията е,” помисли си той, но отлично знаеше, че не беше така. Главата го болеше отдавна – още от момента, в който се запозна с Лейля. Още от момента, в който я видя. Та тя не излизаше от ума му! Ако за секунда се разсееше и помислеше за нещо друго, то веднага се присещаше за нея и се питаше: „Какво ли прави тя сега?”, „Как ли би реагирала тя в този момент?” Беше погълнат от нея, беше обсебен от нея, не можеше без нея. Тя заемаше душата му, сърцето му, ума му, ежедневието му. Една негова стъпка, един негов поглед, едно негово движение, мимика, мисъл, чувство – пак всичко бе свързано с нея и за нея. Пак тя движеше света му. Пак тя контролираше живота му. Все тя.

Всекидневието му стана някак си по-красиво, по-истинско, по-разнообразно. А едно и също правеше. А нищо не се беше променило. Истанбул беше някак по-негов, хората в него – някак по-близки. Дори и сега – минути след като майка му бе подложена на тежка сърдечна операция, той усети как се усмихва, как му е леко, как диша с пълни гърди.

Отпи от поизстиналото си вече кафе. Преглътна тежко и погледна с едва доловима гордост напред, леко повдигайки брадичката си.

Лейля го обичаше. Беше му го казала, беше дошла при него, беше признала всичко. А само преди около два месеца всичко това би му се сторило абсурдно, дори и невъзможно! Лейля не беше чужда за него, той не беше чужд за нея. Толкова красиво и чисто ставаше всичко наоколо, когато чувстваше всичко това! Ах, колко хубаво е да си влюбен! Необятната Вселена става едно малко островче, неспособно да побере чувствата ти. Седемте милиарда по света се свеждат само до един-единствен, значим за теб, човек. Всичките 180 000 вида пеперуди, създадени от майката-природа, пърхат с разноцветни крилца в корема ти. Вълна след вълна обливат цялото ти тяло – коя от коя по-силна и по-гореща.

Гюнеш се усмихна тихо, усещайки, че се изчервява. Стана от масата, изхвърли картонената си чашка в кошчето за рециклирани отпадъци наблизо, и, с ръце в джобовете на дънките си, бавно-бавно продължи по коридора. Сега щеше да пита в коя стая е майка му, щеше да седне на стола отпред, щеше да изчака да премине необходимото време. След това щеше да влезе при майка си, да хване ръката й, да я целуне по косата, и да си говорят, говорят, говорят, докато и двамата не се унесат в най-сладкия сън.

Гюнеш вече знаеше какво трябва да направи, за да не спре това пърхане на пеперуди в корема му. Трябваше да изрече двете най-красиви думи – трябваше да ги каже на Лейля. Но първо му беше нужно да поговори с майка си, да получи за пореден път нейната подкрепа (отново се замисли – какво ли би правил без нея?!), и уверено да говори с Лейля.

Стаята беше 113-та. Гюнеш въздъхна с облекчение, когато зърна с крайчеца на окото си болничната пижама на майка си. Една от сестрите се усмихна на излизане от стаята и тихо му каза, че би трябвало майка му да се събуди от упойката след около час и половина. Гюнеш кимна, благодари, и зачака.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Юни 13, 2011 5:55 pm

Изображение


XXXVII.
Спомените от миналото


"Да помахаме на миналото с ръка..."
(Ахмет Телли – "Погостувай ми")


Телефонът й извибрира и се плъзна по ниската дървена масичка. Лейля бавно завъртя погледа си към дисплея, прочете „Гюнеш”, въздъхна, и сложи ръце в джобовете на черно-бялата си къса рокля. Наведе глава, пое си въздух още няколко пъти, след което рязко погледна отново към телефона. Конската й опашчица, стегната дори прекалено здраво, се удари в шията й и я погъделичка. Телефонът не спираше да се тресе, а на дисплея броят на пропуснатите повиквания растеше с всяка изминала минута.

Сивите й очи се плъзнаха по ръба на кремавата завеса, след това по безупречно излъсканото стъкло на прозореца, и се сляха с тъмните облаци над Истанбул. Лейля примигна няколко пъти. Гърдите й нетърпеливо се издигаха и спадаха все по-често и по-често. Хиляди мисли минаваха през главата й – да се обади ли? Да отговори ли на Гюнеш? Да поговорят ли? Щеше ли той да й каже нещо?

Лейля се завъртя рязко, неусетно грабна телефона си, плъзна капачето за части от секундата. Едва произнесе сподавено „да?”, и зачака.

- Ало, Лейля ли е? – сивите очи на Лейля зашаваха тревожно из пустия апартамент, когато в ушите й отекна глас на възрастна жена.

- Да, аз съм. Кой...

- Не се безпокой, мила. Аз съм госпожа Билге – майката на Гюнеш.

Лейля усети как сърцето й ускорява ударите си. Ръката й затрепери и тя почувства нужда да се облегне на широкия перваз на прозореца. Дишането й стана затруднено, тя покашля.

- Случило ли се е нещо?

- О, не, мила. Извинявай, ако съм те изплашила...

- Защо шепнете? Какво има?

- Извинявай, Лейля. Просто... Гюнеш излезе навън, за да говори с лекуващия ме доктор, но остави телефона си в стаята ми. Реших да ти се обадя. Бих искала да се видим.

Мълчание. Лейля си пое въздух няколко пъти, все още трепереща и несигурна. Прехапа устни.

- Разбира се, Билге ханъм. Кога Ви е удобно?

- Аз ще остана още няколко дни в болницата, Лейля. – Билге ханъм се изви на другата страна, когато усети, че вратата на стаята й се открехва. – В стая 113 съм. Ела днес, ако можеш – след около два-три часа. – сигнал „свободно”. Лейля мълчаливо плъзна обратно капачето на телефона си и безразлично погледна към кремавото си палто. Беше небрежно захвърлено върху близкия стол. Лейля приближи до него с празен поглед, замислено плъзна ръка по мекия му плат, след това рязко го грабна, заедно с ключовете за колата от дървената масичка, и изтича навън.

- Как си, майко? – Гюнеш се наведе и допря устни до набръчканото чело на майка си. Тя се усмихна, той й отвърна със същото и седна на ръба на леглото й. – Добри новини. Лекарят каза, че показателите ти са добри. Ще останеш още 3-4 дни в болницата, но като те изпишат, трябва да полежиш вкъщи още известно време.

- Знаеш ме колко ще се заседя...

- Знам, знам. – Гюнеш укорително размаха пръст пред лицето на майка си. – Аз обаче ще се грижа за теб и няма да ти позволявам много-много своеволия. – и двамата се засмяха. Билге ханъм протегна ръка към лицето на сина си и го погали.

Лейля спусна покрива на червения си Мерцедес, усещайки няколкото капки дъжд върху голите си рамене. Чистачките на колата защракаха по предното стъкло, а Лейля забарабани с пръсти по волана в техния ритъм. Шофьорът до нея натисна клаксона, но тя не го отрази. Отново. И отново. Безразличните й очи рязко се обърнаха към него. Той спусна прозореца и й подсвирна.

- Как си, хубавице? Накъде си тръгнала? Ако искаш, ела в нас – на Босфора живея, ще ти хареса и къщата, а и не само... – Лейля се усмихна иронично, поклати отрицателно глава, и рязко зави надясно. Чу в далечината неспирно звучащият клаксон, но силната й въздишка го заглуши съвсем.

Гюнеш целуна ръцете на майка си една по една и стана от леглото й. Тя го погледна тъжно.

- Тръгваш ли вече, сине? – Гюнеш се усмихна и погали майка си по косата.

- Трябва. Искам да си взема някои вещи от Султанахмет и да ги пренеса на Острова. Все пак, нали с теб ще оставам... Довечера пак ще мина, очаквай ме. – той се наведе, целуна майка си за пореден път по косата, взе телефона си, и излезе навън. Билге ханъм потъна във възглавницата, проследявайки внимателно стрелките на часовника. Сигурно Лейля вече пътуваше насам.

Червеният Мерцедес рязко заби спирачки, чертаейки зад себе си черен път с гумите. Лейля грабна чантата и палтото си от съседната седалка, излезе навън, и включи алармата. Бавно пристъпи към билетната каса и се наведе към жената в кабинката.

- За Хейбели? – до болка познатата жена дори не се постара да погледне към Лейля. Тя, на свой ред, й отговори с леко кимане, и бутна парите в ръцете й. Взе билета, направи няколко крачки, погледна пренебрежително към пейките с чакащи, но пожела да остане права. Скръсти ръце и зачака приближаващия ферибот.

Гюнеш сложи ръце в джобовете на якето си и се сгуши още повече в него. Думите „обичам те”, произнесени тихо, но сигурно от най-звънливия и музикален глас – онзи глас, който успяваше само с един звук да докосне всяко кътче в душата му... тези думи кънтяха и кънтяха в ушите му. Гюнеш се усмихна, спомняйки си за разговора с майка си – вече знаеше какво трябва да направи. Вече знаеше, че трябва да поговори с Лейля. Щеше да отиде още утре... не, не, още днес щеше да отиде в Истанбул и да й каже всичко. Да й каже, че...

- Гюнеш! – едра възрастна жена задъхано бягаше зад него. Беше Анда – съседката, с която той обожаваше да се закача, когато беше все още малко момче. Усмихна се, когато си спомни за безгрижното си детство. – Гюнеш, как е майка ти, Господ да я пази?!

- Добре е, лельо Анда, добре е. Чул ви Господ! Вие как сте?

- А, как да сме... Едно и също – виждаш, не сме прокопсали много откакто беше еееееей толковичък... – Анда направи жест с ръка, за да покаже ръста на малкия Гюнеш, след което сви устни и махна пренебрежително. – Извинявай, че в такъв момент, Гюнеш, ама... бях заела на майка ти няколко буркана преди два-три месеца – да прави някакво сладко, мисля... Тя каза, че ги е приготвила и ще ми ги върне тия дни, но... уви... – Анда се прекръсти. – Какви неща се случиха! Боже, опази! Може ли...

- Разбира се, разбира се, лельо Анда. – Гюнеш се огледа наоколо. Потънал в мисли, дори не беше разбрал кога бе стигнал до къщата си. – Влизай – да си познаеш бурканите, че не ги знам кои са. – Гюнеш се засмя, когато отключи малката вратичка и двамата влязоха вътре.

- Студени напиткиииииии! Студени напиткиииииии! – Лейля дори не усети как устните й се извиха в тънка усмивка. Очите й – подпухнали от много плач и десетки безсънни нощи, обходиха безкрайната морска шир наоколо. Фериботчето леко се разтресе и кутийка от кока-кола се удари в токчето на дясната й обувка. Лейля се наведе и я взе. Затвори за миг очи, а пред нея изникна картината как Гюнеш я бе хванал миг преди да полети към Босфора.

- Благодаря Ви, ханъм. – умореният продавач грабна кутийката от ръцете на Лейля и отново завика. – Студени напиткииииии! Студени напиткииииии!

- Благодаря ти, синко, живи и здрави да сте – и ти, и Билге! – Гюнеш се усмихна в отговор на пожеланието на Анда и затвори вратата след нея. Огледа се наоколо и бавно приближи към старата дървена маса. Дръпна назад белия стол и седна. Гърдите му се издигнаха в дълбока въздишка.

Фериботът спря на Хейбели и токчетата й изтракаха по асфалта. Нямаше нито сили да върви нагоре по стръмния хълм, нито желание да се шляе безразборно под засилващия се дъжд. Изтича към файтоните, паркирани (ако можеше да се каже така) настрани, и побърза да се качи в първия, който видя. „Към болницата” се сля с мощния удар на дъжда по платняното покривче.

Гюнеш проследи с бавен поглед скрина пред себе си. Порцеланови чашки с различни цветчета по тях. Различни чинии, бляскави прибори. Всички, пазени с години, а някои – дори и недокосвани. Очите му се спряха на голяма кафява книга с изпокъсани корици. Гюнеш тихо наведе глава, а пръстите му безцелно се заиграха с незнайно как попадналия пред него стар (бащин) фотоапарат. Албумът им. Техният албум – неговият и на Хурие. Общите им снимки. Общият им живот. Общата им любов. Общото им... минало.

Лейля се опитваше да диша на равни интервали, но все по-безуспешно. Колкото повече файтонът се изкачваше нагоре по хълма, толкова повече тя усещаше как сърцето й пропуска удари, как дишането й става учестено и неравномерно. Беше виждала Билге ханъм само веднъж (макар да бе слушала твърде много за нея), а тогава тя се уплаши от нея и я сравни с Хурие. Какво щеше да стане сега? Защо искаше да се видят? Знаеше ли какво бе споделила Лейля на сина й? Щяха ли да говорят, да спорят, да плачат, да се смеят заедно? Какво щеше да стане?

Друг път Гюнеш би станал веднага от масата, би отворил широко стъклената вратичка на скрина, би грабнал стария албум, и би прелиствал и прелиствал страниците му. Сълзите му биха се стичали по запечатаното в цветна картинка 9х13 слънчево лице на Хурие. Очите му биха пресъхнали. Устните му биха треперили. Сърцето му би спряло.

Сърцето й беше спряло. Лейля мълчаливо плати на прекалено разговорливия файтонджия, след това бавно изкачи няколкото стълби на входа на болницата.

Сега не искаше да погледне албума. Сега му се струваше далечен и чужд, и, в същото време, твърде близък, твърде познат, твърде наизустен. Албумът нямаше да му донесе нищо ново, нищо по-различно от това, което вече знаеше, нищо друго. Нямаше да съживи Хурие, нямаше да сътвори нови спомени с нея, нямаше да бъде същото. Новото беше в Истанбул, с Лейля, с тях двамата.

Лейля тихо почука на бялата врата с номер 113. Отвътре се чу тихо „влезте” и тя неуверено затвори вратата след себе си. Усмихна се на надигащата се в леглото си Билге ханъм и побърза да й помогне с възглавницата. Билге я хвана за ръката и се настани удобно. Благо се усмихна, а Лейля притеснено побърза да седне на стола до леглото й.

- Радвам се, че дойде, мила. – мълчание. Въздишка на Билге. Въздишка на Лейля. – Виж... сигурно се чудиш защо така изведнъж реших да поговоря с теб... – отново мълчание. – Знам всичко. Гюнеш винаги всичко ми е казвал – знам какво прави, какво се случва с него, какво мисли, какво чувства.

- Аз... – това можеше да значи само едно, помисли си Лейля, Билге ханъм знаеше, че Лейля бе казала на Гюнеш, че го обича. Усети как бузите й се покриват с бледа руменина.

- Не се притеснявай, момичето ми. – грубата напукана старческа ръка се плъзна по треперещата малка ръчичка на Лейля. – Всичко е наред. Всичко е наред, когато чувствата са взаимни.

Лейля вдигна големите си очи към тези на Билге ханъм. Тя я погали по лицето и се усмихна широко.

- Няма какво да ви спре, Лейля, мила... Гюнеш те обича. Обича те ужасно много – дотолкова, че се страхува дори да диша, за да не те нарани.

- Билге ханъм... – Лейля наведе глава. Усети как сълзи ще бликнат всеки момент от очите й.

- Не, не, чуй ме, скъпа... – Билге стисна здраво ръката на Лейля. – Гюнеш мина през много трудности, ти сама знаеш. Дълго време не можеше да се отърси от призрака на Хурие – където и да отидеше, каквото и да правеше, тя все беше до него, все го преследваше. Но сега, след като ти се появи в живота му, той стана отново предишният, истински и щастлив Гюнеш. А няма нищо по-прекрасно за една майка от това да вижда детето си радостно и спокойно! Когато бяхте разделени... отново виждах как той се връща към старите си вредни навици, как отново се превръща в сянката, която беше след смъртта на Хурие. Не искам да го виждам повече така, миличка. Искам да е щастлив. Ти го обичаш – казала си му го. Той те обича – виждам, че вече е решен и да ти го сподели. Скоро и това ще стане, Лейля. Ти само вярвай, ти само го изчакай.

Лейля подсмръкна и, неочаквано и за нея самата, се сгуши в Билге ханъм. Тя се усмихна и я целуна по косата.

- Разбирам те напълно, Лейля. Трябва да се бориш с мисълта за Хурие, макар да не я познаваш напълно. Прекрасен човек беше тя. Прекрасен човек си и ти, Лейля. Даже, Бог да ме прости, ти си по-силна от Хурие, по-борбена, по-решителна. Тя не издържа на всичките трудности. Ти обаче можеш – виждам го.

- Какво мога да сторя, Билге ханъм? – устните на Лейля трепереха. Сълзите се стичаха по бузите й.

- Чакай. Още малко. Имай търпение. Скоро животът ти ще стане по-красив и по-розов. В любовта трябва търпение. В любовта чакането е изключително важно. В любовта не трябва да се прибързва. Когато дойде точният момент, тя ще процъфти в най-красивото цвете и няма, няма да увехне. – Билге ханъм се усмихна още по-топло на Лейля и я притисна към себе си. Лейля подсмръкна още няколко пъти, след това избърса небрежно лице с опакото на ръцете си, и се дръпна назад.

- Имах нужда от тези думи, Билге ханъм. – Лейля се усмихна през сълзи.

- Момичето ми... Чуй ме – отиди у дома. На скрина в хола – със стъклените вратички, има един голям кафяв албум – стар, изпокъсан. В него са снимките на Хурие, на Гюнеш и Хурие. Разгледай ги – няма да разбереш всичко за тях двамата, но поне ще видиш нея, ще видиш тях, ще погледнеш на Гюнеш с други очи. Ще видиш миналото му. – Билге ханъм се опита да доизсуши с грубите си пръсти остатъка от сълзите на Лейля по лицето й. Лейля кимна с глава и целуна ръцете на Билге.

- Благодаря Ви, Билге ханъм, но...

- Не се бой, Гюнеш отиде към Истанбул. Ще се върне чак довечера, за да ме посети. Имаш няколко часа – седни удобно, свари си чай, разгледай снимките. – Билге ханъм махна с ръка на излизащата от стаята притеснена Лейля.

Вятърът развя косите й и я накара да се сгуши в палтото си. Пъхна ръце в джобовете му и завървя надолу. Токчетата й пречеха, затова, въпреки че за миг се поколеба, тя свали обувките си. Хладният асфалт накара стъпалата й да потреперят. Тя издиша гъсто облаче и се усмихна, когато зад мъглявостта му успя да различи старите къщички на Острова. Една от тях беше тази на Гюнеш. Една от тях пазеше неговите тайни. И неговото минало.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пет Юни 17, 2011 10:37 pm

Изображение


XXXVIII.
Обичам те


"Счупи оковите си, ела!
С любов да се наситим с тебе!
Затвори очите си!
Без да дишаме, да полетим в небето!"
(Таркан – "Тази нощ")
---
"Kır zincirlerini gel!
Aşka kanalım seninle!
Yum gözlerini!
Soluksuz uçalım göklerde!"
(Tarkan – "Bu Gece")


Гюнеш усука около пръстите си дръжката на бащиния фотоапарат и, въздъхвайки, се облегна назад. Другата му длан се плъзна по изподраскания панел на мобилния телефон в джоба му.

Изведнъж му се прииска да чуе гласа й. Изведнъж му се прииска да й се обади, да се заинтересува как е, да попита къде се намира и дали иска да се срещнат. Изведнъж му се прииска да се видят още сега, на секундата, да поговорят за нея, за него, за тях, и да стигнат до сливането на устните им в двете заветни думи.

Екранът на телефона светна пред черните му очи. Зениците му се размърдаха по дребния шрифт, палецът му сновеше по копчетата. „Последни повиквания”. Беше сигурен, че един от последните му разговори беше с нея, колкото и отдавна да е било. Днес. В 12:34. Обаждане към Лейля.

Лейля леко докосна копчето за изключване на телефона си. Чу се леко пиукане, след което дисплеят угасна.

„Мобилният телефон на абоната е изключен. Моля, оставете съобщение след сигнала.”

Телефонът се спусна от дланта на Гюнеш и, удряйки се върху масата, издаде тъп звук. Гюнеш изви глава назад и постави ръце върху слепоочията си. Кой беше звънял от неговия...

- Майка... – Гюнеш въздъхна тежко и, едновременно с това, отвори очи. Нямаше кой друг да е. Той нямаше навик да забравя току-така телефона си. Но го беше оставил в болничната стая на майка си, когато разговаряше с лекаря й на коридора. Тя се беше обадила на Лейля. Бяха говорили. Беше й казала нещо.

Петите я заболяха от слизането по неравните и стръмни улички. Още мъничко, още съвсем мъничко и стигаше до малката къщичка със спретнато (макар и запустяло след влизането на Билге ханъм в болница) дворче.

Гюнеш се поколеба за миг дали да не се върне при майка си и да не я разпита за разговора й с Лейля. Погледна още веднъж към телефона си. Опита отново.

„Мобилният телефон на абоната е изключен. Моля, оставете съобщение след сигнала.”

Гюнеш се подсмихна тъжно и отново остави GSM-а си на масата. Не, нямаше смисъл да отива при майка си – нали по-късно следобяд щеше да я посети. Сега трябваше да отиде уж в Султанахмет, уж да вземе вещите си оттам и уж да ги пренесе на Острова. Сега трябваше да отиде в Истанбул и да се види с Лейля. Сега.

Лейля усети как се задъхва. Тънката й ръчичка обви ръждясалите прътове на малката портичка. Лейля се изкашля и я побутна. Леко се изненада, когато видя, че вратата не беше заключена, но остави това настрана. С леко неуверена крачка, стигна до къщата и се поколеба.

Гюнеш не помръдваше. Отказваше да стане от стола си, усещаше как го обзема нетърпение, но и в същото време страх от предстоящата му евентуална среща с Лейля в Истанбул.

Лейля се изкашля и се пое дълбоко въздух.

Пръстите на Гюнеш спряха, заплетени в дръжката на фотоапарата.

Ръката й се отправи към дръжката на вратата.

Очите му се насочиха към вратата.

Чувстваше, че сърцето й ще изхвъркне. „Спокойно,” помисли си Лейля, „Билге ханъм каза, че вътре няма никого. Не се притеснявай.”

Чувстваше, че сърцето му ще изхвръкне. „Не,” помисли си Гюнеш, „Лейля няма как да бъде пред вратата. Въобразяваш си.”

Вратата се открехна. Тънка слънчева светлина очерта път, стигащ до крака на масата. Вратата се отвори още повече. Светлината очерта силует. Очите на Гюнеш проследиха всяка извивка на нежната сянка, всяка гънка. Гърдите му се издигнаха и дълго време не спаднаха – белите дробове бяха неспособни да издишат.

Слънцето се заигра в черните му коси, после очерта наболата му брада, и се плъзна по бялата му риза с висока яка и къс ръкав. Лейля обгърна с ръка ръба на вратата и се поколеба да влезе. Пое си въздух. Пръстите й лека-полека се отлепиха от вратата. Босите й крака леко пристъпиха към масата.

Гюнеш усещаше присъствието й, аромата й, дишането й дори без да се обръща. Възглавничките на пръстите му докоснаха края на масата, той си пое дълбоко въздух и бавно се изправи.

Обърна се към нея.

Тя пристъпи към него.

Стояха един срещу друг, близо, и по-близо, и по-близо.

- Майка ти каза, че къщата е празна... – тихият й глас накара кожата му да настръхне. Той се усмихна глупаво, като виновно малко дете, неразбиращо какво му се казва.

- Изпревари ме... – дъхът му се удари в устните й и погъделичка лицето й. Големите й сиви очи го гледаха с неразбиране и очакване. – Мислех да отида в Истанбул и да се видя с теб...

Лейля изви тънките си розови устни в усмивка. Ръката му инстинктивно се вдигна и се приближи към дясната й буза. Пръстите му се свиха в юмрук, стисна устни. Дръпна ръката си. Не толкова рано, не така. Първо трябваше да й каже.

- Какво има? – същите онези големи сиви очи зашаваха нетърпеливо по лицето му. Той отклони поглед и си пое въздух. Прекалено дълбоко. Покашля. – Гюнеш, какво...

- Обичам те. – мълчание. „По дяволите, Гюнеш,” помисли си той, „толкова дълго го мисли, а това ли успя да кажеш накрая?” Мълчание. „Глупак си! Дотук ли стигна въображението ти?” Мълчание. „Защо не казва нищо? Защо мълчи?” – Лейля?..

- Можеш ли... – в очите й напираха сълзи. Конската й опашчица се тресеше от треперенето на цялото й телце и неравномерно се удряше в настръхналата кожа на изящната й шия. – Можеш ли да го повториш още веднъж...

Гюнеш се усмихна. Трудното бе минало. За първи път през живота си бе казал на някого, че го обича. За първи път се бе разкрил изцяло пред някой друг.

Хвана ръцете й в своите и целуна дланите й и пръстите й един по един.

- Дланите ти с тънките малки пръстчета...

Целуна китките й.

- Дясната ти китка с късметлийската гривничка, която обхождаш с палеца на лявата си ръка, когато си нервна...

Целуна раменете й.

- Раменете ти, които потреперват и леко се повдигат, когато очакваш нещо важно...

Устните му се придвижиха по шията й.

- Тънката бяла лебедова шия, която обгръщаш с длани, когато се боиш...

Целуна брадичката й.

- Заострената ти брадичка, която се издига и снишава всеки път, когато говориш...

Целуна бузите й една след друга.

- Пълничките ти бузки, които поруменяват всеки път, когато се чувстваш неловко...

Носа.

- Чипото носле, което бърчиш, когато си недоволна...

Челото.

- Високото чело, което почесваш, когато си напрегната...

Прокара пръсти през косата й.

- Кестенявата ти коса, мека като коприна, която отмяташ толкова, толкова често...

Погали с палци около очите й.

- Гълъбовите ти очи, които изразяват за части от секундата хиляди емоции...

Замълча. Устните му се отвориха. Лейля прехапа своите, когато палецът на Гюнеш ги обходи.

- Розовите ти устни, които и сега прехапваш нервно, изпълнена с очакване на нещо неизвестно...

Мълчание. Гюнеш се усмихна отново.

- Обичам всяка част от теб. Обичам те, Лейля. – тя се надигна на пръсти. Устните й докоснаха неговите. Дъхът й се сля с неговия. Езикът му се вплете в нейния. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, стигнаха до талията й, придърпаха я към него. Устните им се отделиха за секунди. – Обичам те...

- И аз те обичам, Гюнеш. – тя го целуна съвсем леко по устните. – Обичам те. – и пак. – Обичам те... – двамата се засмяха. Опакото на ръката му се плъзна по лявата й буза и тя затвори очи. Пое си дълбоко въздух, цялата трепереше, кожата й беше настръхнала. Един по един, пръстите му се спускаха по шията й. Гюнеш се завъртя около Лейля, пръстите му вървяха заедно с него. Застанал зад нея, той се наведе, отмести настрани опашчицата й, и долепи устни до тила й, до шията й. Лейля се усмихна.

- Не изброи всяка част от мен, Гюнеш... – тя отново прехапа устни. Гюнеш усети ускорения си пулс. Устните му се спуснаха надолу по гърба й. Ръката му ги изпреварваше, откопчавайки ципа на роклята й. Свали го до долу. Дланите му обвиха талията й, устните му не се отделяха от шията й.

Лейля сложи ръце върху тези на Гюнеш и се обърна с лице към него. Целуна го по челото, след това по затворените му очи, по носа, по устните – няколко пъти. Мина от лявата му страна. Той стисна очите си още по силно. Ръката й се плъзгаше по гърдите му. Този път тя мина зад него. Двете й ръце го обгърнаха отзад, треперещите й пръсти бавно откопчаваха копчетата на ризата му, едно по едно.

Бялата риза падна върху стария паркет. Устните й се долепиха до шията му, слязоха надолу по гърба. Ноктите й се вкопчваха в гърдите му. Той не отваряше очи. Опияняваше се, завладяваше се, полудяваше.

Този път той хвана ръцете й и се обърна към нея. Пръстите му докоснаха раменете й и леко побутнаха роклята й надолу. Лейля пристъпи назад и се отдели от нея. Черно-бялата рокля падна до бялата риза.

Обгърнал талията й, Гюнеш жадно впи устните си в тези на Лейля. Тя обви с ръце врата му и охотно отвърна на целувката.

Слепешката, Гюнеш отвори вратичката към стаята му. Лейля се въртеше в ръцете му – целуваше веднъж устните й, веднъж шията й, веднъж гърдите й, веднъж гърба й.

Той дръпна ластика й. Косата й се спусна на талази върху раменете й. Пръстите му опитваха да си прокарат път между кестенявите дебри.

- Мила моя... – целувка. Лейля усети допира на памучните чаршафи. – Любима моя... – тя се усмихна.

- Гюнеш... – тя заби пръсти в косата му. Устните й се запътиха към неговите, но не стигнаха, а се плъзнаха по нагоре носа му. Лейля се изви назад като струна и издаде тих стон. Гюнеш целуна шията й, потъна в цитрусовия аромат на косите й. В ушите и на двамата отекваха шепнещи „обичам те”.

Вратичката на стаята се хлопна силно. Скринът до нея се разтърси. Спря. Едната му вратичка се отвори. Кафявата книга с овехтели корици полетя към напукания паркет и издаде рязък, но нечут звук при падането си. Точно до книгата, вероятно изпаднала от нея, имаше цветна снимка на усмихнато русокосо момиче, прегърнато през рамо от не по-малко усмихнатия Гюнеш. Пред къщата. Върху снимката с червило беше написано „Обичам те. Х.”
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Юли 10, 2011 1:58 pm

Изображение


XXXIX.
Влюбена в Истанбул


"Ти не знаеш как се радвам да те имам.
Тук, до мен, ароматен люляк и лале обул.
Ти ми даваш обич, а аз със пълни шепи взимам.
Ти. И любовта ти. Равни са на моя Истанбул.
Ти си Истанбул."
(Тина Дончева – "Ти си Истанбул")


Залязващото слънце се заигра в косите на Лейля и я погъделичка по нослето. Тя се засмя, когато усети пръстите на Гюнеш да обхождат устните и брадичката й. Отвори очи и срещна тези на Гюнеш, които радостно пърхаха по цялото й лице. Тя прехапа устни и обгърна шията му с ръцете си.

- Искам вечно да сме така... – Гюнеш се усмихна, прокарвайки пръсти през косата на Лейля.

- Предизвиквам те. – Лейля се намести удобно във възглавницата, като малко детенце. – Хайде да видим колко ще издържиш!

- Лейля... – той се засмя. – Обещах на майка да я посетя пак привечер. А и трябваше да отида до Истанбул, за да...

- ...говориш с мен? – Лейля го погледна кокетно с големите си сиви очи. Той я целуна по челото.

- И това. Но и за да пренеса багажа си от апартаментчето в Султанахмет. – тишина.

- Няма ли вече да живееш в Истанбул? – отново тишина.

- Трябва да съм до майка си, Лейля. Ще й помагам тук, на Острова, е междувременно ще се опитвам да припечелвам възможно най-много. Надявам се един ден да успея да си позволя хубаво жилище.

- Ами апартаментчето в Султанахмет?

- Веднага щом си стъпя на краката и открия по-голям и по-хубав апартамент, ще продам този в Султанахмет. – Лейля го изгледа подозрително. Гюнеш се изправи от леглото и се наведе да вдигне панталона си от пода. – Искам да се откъсна възможно най-много от... – Гюнеш отвори вратата към хола, за да вземе ризата си. Очите му се приковаха към снимката и надписа с червило върху нея. – Искам да се откъсна от спомените.

- Ако наистина така си решил, ще ти помогна. Ти отиди при майка си, а аз ще се отбия през Султанахмет, ще събера нещата ти, и ще изпратя някой да ти ги донесе. – Лейля също се надигна от леглото. Гюнеш закопча и последното копче на ризата си. Наведе се към снимката, погледна я няколко секунди, след това я грабна, небрежно я бутна обратно в стария албум. Прибра го не в скрина със стъклените вратички, а в шкафа под него.

- Ами Илхан? – Гюнеш седна на дивана в хола. Очите му чертаеха извивките на тялото на Лейля, докато тя обличаше черно-бялата си рокличка и старателно оправяше презрамките й. – Мислиш ли да говориш с него?

- Не забравяй, че той доста ни помогна. Не мога ей така да си тръгна от него – просто да отида, да кажа: „Връщам се при Гюнеш.”, и това е! Не мога, Гюнеш, би било...

- Пак ти и твоята съвест... – Гюнеш стрелна Лейля с укорителен поглед. Тя се обърна с гръб към него и му посочи ципа на роклята си.

- Би ли ми помогнал? – Гюнеш дръпна ципа догоре и целуна Лейля по шията. Тя се усмихна. – Сега ми е по-леко. Както във времето преди ареста. Аз ти помагах и ти ми помагаше. Когато сме двамата заедно, с всичко можем да се справим.

- Не си чувала Кудрет Гечмиш от тогава, нали?

- Не съм чувала никого от тогава. Не съм разпитвала и Илхан. Нямам представа какво е станало.

- Илхан ме измъкна засега... – Гюнеш обходи с поглед малката къщичка, в търсене на якето си. – Но добре знаем, че Кудрет пак ще измисли нещо срещу мен.

- Илхан е поел грижата.

- Не, Лейля. Не мога да искам повече от мъжа, който е влюбен в жената, която обичам. – Лейля се усмихна широко и отново обви с ръце врата на Гюнеш. Погледна го глезено. Той се подсмихна. – Ама май с теб не може да се води сериозен разговор, а?

- Хайде, хайде. Отивай при майка си, а аз ще се оправя с багажа ти в Султанахмет.

- Да те изпратя ли до ферибота? – телефонът на Лейля иззвъня.

- Илхан е. – Гюнеш кимна с глава на Лейля да вдигне. – Ало?

~ Ало, Лейля? Търсех те няколко пъти. Къде си? – тишина.

- На Хейбелиада съм, Илхан. Какво има? – Илхан преглътна тежко и разхлаби вратовръзката си. Дали е била при Гюнеш?

~ Можеш ли до два-три часа да си в Чъраан?

- Къде? – Лейля се присети за мечтата си от малко момиче.

~ В Чъраан Палас, Лейля. – гласът на Илхан леко потрепери. – Важно е. Наистина.

- Какво ще има там? Прием ли?

~ Лейля, можеш ли да бъдеш там до два-три часа? – притеснението у Илхан прерастна в напрегнато раздразнение. Лейля се озърна несигурно около себе си.

- Три часа ме устройват.

~ Добре. Идеално. След три часа да си у нас – ще мина да те взема от Бебек. До половин час яхтата ще те вземе от Хейбелиада.

- Илхан, за какво става въ... – сигнал „свободно”. Илхан й беше затворил телефона. Гюнеш я погледна въпросително.

- Ядосан ли беше?

- Не, по-скоро притеснен и напрегнат. Нямам представа какво се е случило и защо точно в Чъраан трябва да ходим.

- Явно сте започнали да се разбирате... – Гюнеш най-сетне облече якето си. Отвори вратата на къщата и направи път на Лейля да излезе преди него.

- Гюнеш, не...

- Илхан не се ядоса, не прати хората си насам, води те в Чъраан, ти говориш спокойно с него... – Гюнеш се подсмихна, извръщайки главата си настрани. – Ясно накъде вървят нещата.

- Накъде? – Лейля му препречи пътя.

- Нищо чудно след някоя и друга седмица и до предложение за брак да се стигне.

- А! – Лейля престорено радостно плясна с ръце. – Чудесно! Аз веднага ще приема! – Гюнеш сбърчи вежди. – Ами, да... С Илхан се чувствам толкова добре... Красив... Грижовен... А, да – богат... Мхм.

- Така ли? – Гюнеш бръкна в джобовете на якето си. – Я виж ти...

- Ами, да. – Лейля продължаваше да се усмихва престорено щастливо. – Какво ми трябва повече? Обичаме се...

- Не думай! – Гюнеш направи кисела физиономия. – Ама вие направо се създадени един за друг!

- И още как! Веднага бих приела! – Лейля сложи ръчички зад гърба си и се ухили по детски. Гюнеш обидено тръгна надолу по улицата. Лейля подтичваше зад него. – Чакай, чакай, къде? – Гюнеш влезе в една бакалия наблизо.

- Пелин, здравей! Днес си очарователно красива! – Гюнеш пусна най-широката си усмивка, влизайки в бакалията. Магазинерката се изчерви.

- Гюнеш, как е майка ти?

- Именно заради нея съм дошъл. Да ми дадеш две баклавички, че на жената й се прияло. – пауза. Гюнеш проследи с периферното си зрение раздразнената Лейля на входа на бакалията. – И не само заради това. Отдавна не съм те виждал, Пелин! Все по-красива ставаш...

- Ах, Гюнеш! И на 15 беше такъв мил, и на 30 си такъв. – Пелин сложи в тарелка две баклавички. Ръцете й трепереха. – Помниш ли как баща ми и Билге ханъм се шегуваха, че ако до 30 не сме се оженили, да се вземем?

- Аз минах 30, Пелин... – Гюнеш продължи да се усмихва широко. Лейля изпуфтя и присви злобно очички. – Ти имаш още една годинка. Ще те почакам, пък, ако не – взимаме се!

- О, Гюнеш! – Пелин вече пламна цялата, затова побърза да подаде на Гюнеш тарелката и да седне. Гюнеш й прати въздушна целувка на излизане от бакалията. Лейля вървеше много пред него.

- Госпожице Лейля, не искате ли една баклавичка?

- Дръжте си ги. – Лейля ядосано скръсти ръце.

- Ама защо така с лошо? – Гюнеш хапна малко от едната баклава. – Мммммм... Страхотни са! Аууууу... Разкошни! – Лейля го изгледа строго. – Ама как няма да са разкошни, след като такова хубаво момиче ми ги даде.

- Мхм, Пелин. Бъдещата Ви съпруга. – Лейля се нацупи като малко детенце. Гюнеш примлясна и се засмя силно. Остави тарелката върху близката пейка и приближи към Лейля. Тя продължаваше да се цупи и да гледа настрани.

- Ами не може само Вие да се омъжвате, госпожице Лейля... – Гюнеш я хвана за раменете. Усмихна се. – Казвал ли съм ти някога колко си красива?

- Много пъти. Ама и на Пелин го каза – два пъти. – Лейля още повече сви устнички и сбърчи веждички.

- А като се сърдиш, си прекрасна...

- Пф. – Лейля продължи да се мръщи. Гюнеш я придърпа към себе си.

- Най-красивата си ми, Лейля. И най-проклетата. – той се засмя, а тя шеговито посегна да го удари. Той хвана ръката й и я целуна. Целувката продължи няколко секунди. Чу се сирена.

- Това е яхтата. Хайде, ще вървя, Гюнеш. Ще събера багажа ти от Султанахмет и ще го изпратя днес и утре по някоя фирма. – Лейля целуна още няколко пъти набързо Гюнеш, и се качи на яхтата. Махаше му, докато той съвсем не изчезна от погледа й.

- Днес уж щеше да вали, ама само ръмя... – възрастният капитан се усмихна на Лейля, когато тя мина покрай него.

- Тази есен явно всичко е необичайно – дори и времето. – Лейля седна по турски на бялото диванче до капитана.

- Права сте. Като тръгнах от Истанбул, грееше залязващото слънце. Вижте! – Лейля проследи ръката на капитана, която сочеше към Босфора. Тънка червено-розово-лилаво-оранжево-жълта светлина си играеше с морските вълни. Преди Лейля би видяла тъмния, черния, мрачно синия нюанс на Босфора. Сега виждаше светлото и шареното в него.

Привечер Истанбул е луд. Рибарите се карат на непрестанно викащите продавачи на гевреци по моста Ататюрк, които плашат рибата. Клаксоните пищят и се сливат с отчаяните крясъци на чайките. Колите се разминават и, по някаква зловеща случайност, някак не се удрят една в друга. Минувачите току прошепват „Аллах, Аллах”, когато видят как млада жена, хванала под ръка малко момиченце, едва е успяла да пресече невредима. Светлини на стопове, на мигачи, на тепърва включени улични лампи, се размиват с разноцветния залез. Босфорът също се опитва да се вреди в общата суматоха, разбивайки вълните си в истанбулския бряг, но безуспешно. Всеки е забързан за някъде, всеки се надпреварва с някого или нещо – с трафика, с настъпващата нощ, с живота, със себе си. Мюфтиите изричат своите молитви, сливат се в едно „Аллах Акбар мин кули шай” („Аллах е по-велик от всичко”), напрегнатите минувачи казват едно бързо „Амен” и продължават замислени по своя път.

Сега и Лейля беше луда. Не усети как машинално събра всички вещи на Гюнеш, как долепяше до ноздрите си меките му блузи, вдъхваше аромата му, и, затворила очи, се спомняше случилото се преди няколко часа. Не усети как се бе прибрала в Бебек, който преди й се струваше като затвор, а сега й беше спокоен, красив, приветлив. Не усети как бързо бе облякла къса черна рокля, как бе сложила скъпите перлени бижута, които Илхан й бе подарил за една от годишнините им. Не усети как се качи в колата, как стигнаха в Чъраан. Нищо не усещаше. Умът й витаеше някъде далеч, далеч, някъде на Хейбелиада, някъде в малката къщурка, някъде при Гюнеш.

- Лейля, чуваш ли ме? – Илхан се наведе към нея за пореден път. В сините му очи тя успя да прочете безпокойство.

- Нещо станало ли е?

- Изглеждаш... по-особена днес. – той се изкашля напрегнато и оправи вратовръзката си.

- В смисъл?

- Имаш глупава усмивка на лицето си. – мълчание. Лейля отпи от чашата с бяло вино пред себе си. – Знам ли... Отдавна не съм те виждал да се усмихваш и ми е малко странно. Но знаеш колко много харесвам усмивката ти.

- Знам ли? – отново мълчание. – Извинявай, Илхан. Може би си прав. Може би наистина ми има нещо. Извинявай.

- С него ли се срещна?

- Бях при майката на Гюнеш, Илхан. Болна е, оперираха я, а сега се възстановява. Много мила жена е. Тя самата ми се обади и поиска да се видим.

- Разбирам. – пръстите му се плъзнаха по малката черна кутийка в джоба на сакото му. Не избързваше ли? – А с него видя ли се?

- Да не говорим сега за това, Илхан. Чакаме ли още някого? – Илхан поклати отрицателно глава. Взе малката кутийка в дланта си и си пое дълбоко въздух. – Тогава защо ме доведе тук? Какво беше толкова важното?

- Нали така мечтаеше да дойдеш в Чъраан? – Лейля се замисли. Беше преминала през Чъраан и излязла на терасата с изглед към Босфора без изобщо да разглежда внимателно. Дори Чъраан мина покрай нея незабележимо. Дори той не я интересуваше. Беше прекалено щастлива, за да му обърне внимание. Все пак, кимна с глава. Чу се леко прищракване и Лейля машинално погледна в неговата посока. Пред погледа й приблясна малък пръстен, вероятно от бяло злато, с голям диамант.

- Приемаш ли да станеш моя съпруга, Лейля? – изведнъж на Лейля (съвсем неуместно, разбира се) и й се прииска да се засмее силно. Наистина ли именно това каза Илхан? Наистина ли поиска от нея да се омъжи за него? Сериозно ли й говореше? Да не би и Гюнеш да е поискал ръката на Пелин и всичко това да е една огромна детска игра? Явно бе сдържала смеха си по-дълго от нормалното, защото Илхан напрегнато я подкани. – Е, Лейля? Ще се омъжиш ли за мен?

Беше сериозен. Беше отчайващо сериозен. Лейля се облегна назад, влете пръстите си едни в други и сложи ръцете в скута си. Притеснено се усмихна на Илхан и поклати отрицателно глава.

- Бях те помолила да не ме притискаш, Илхан, да не бързаме... – Лейля въздъхна. – Не мога да приема. Не се чувствам готова за брак, а и...

- ...а и не ме обичаш... – Илхан бавно затвори капачето на кутийката. Нямаше смисъл да настоява повече.

- Не в това е въпросът. – Лейля са наведе към него. – Още обичам Гюнеш. Не мога... – Илхан кимна разбиращо с глава. Настъпи дълго мълчание. Лейля стисна чантата си и неловко се усмихна. Стана от масата. – Ще вървя, Илхан. Когато желаеш, ще поговорим повече. Сега съм объркана, а и ти също. По-добре да оставим нещата такива, каквито са сега.

Илхан кимна с глава и направи опит да се усмихне. Отпи от виното си и вяло помаха на отдалечаващата се Лейля.

„Нощен Истанбул е любов,” помисли си Лейля и й се прииска да тича по улицата, да пее, да се смее, да крещи от радост. Само нестихващите потоци от минувачи и коли я спираха. Иначе пълната луна отгоре й се усмихваше, необичайно ярките за есента звезди я прегръщаха, падащите върху косите й есенни листа я целуваха. Босфорът, мостовете, кулата Галата, Топкапъ Сарайъ, Долмабахче Сарайъ, Синята Джамия, Света София... Забележителностите на Истанбул я приемаха в обятията си и я задушаваха с любовта си.

Лейля си спомни колко много обичаше Истанбул като малка. Спомни си как той беше различен и чужд, когато Гюнеш беше далеч. Виждаше как сега той ставаше още по-близък до нея, още по-истински, още по-красив. Усещаше как приятелството й с Истанбул се превръща в най-споделената й и силна любов. Но, „уравнението”, прошепваха й пооголените дървета в Парка Йълдъз, „е Истанбул=Гюнеш”. И тя сега разбра, и тя сега прозря. Истанбул беше нейната най-голяма любов, само когато тя беше щастлива с хората, които най-много обича. С майка си, с баща си, с Гюнеш...

Лейля се подсмихна, когато дочу как в парка млада двойка се караше. Момчето ревниво обвиняваше момичето, че флиртувала с някой друг. Илхан не беше като преди, беше се променил, не би бил пречка. Но Гюнеш, замисли се Лейля с усмивка на лице, трябваше да приеме и да заживее с мисълта, че в отношенията им винаги щяха да бъдат трима. Една споделена, една голяма, една истинска и силна любов. Лейля, Гюнеш, и Истанбул.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

ПредишнаСледваща


  • Advertisement

Назад към Архив

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 6 госта

cron