ASI-BG.COM • Виж темата - ღГрад на самотатаღ - разказът

ღГрад на самотатаღ - разказът

Тук ще намерите всички стари и заключени теми от форума.
[archive.gif]

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Пон Юли 25, 2011 10:52 am

Изображение


XL.
Една незабравена история


"Лъжа, лъжа!
По четирите страни – лъжовен свят!
Има право на игри – с живота ни да си играе.
Ти неспокоен си, лъжовен свят!
Хей, върви, лъжовен свят!"
(Гьокхан Йозен – "Лъжовен свят")
---
"Yalan yalan!
Dört yanı yalan dünya!
Hakkımı çalan ömrümü çalan.
Senmişsin yalan dünya!
Hey gidi yalan dünya!"
(Gökhan Özen – "Yalan Dünya")


Червеното Порше рязко заби спирачки, вдигайки прах и пушилка след себе си. Кадъкьой, като никога – бе пуст. Наближаваше дъжд, а по-вероятно – даже и буря. Задушният въздух и прахолякът по улиците караха дори и малкото хора по улицата, бързащи да се приберат у дома, да кашлят.

Айкан свали слънчевите си очила и небрежно ги хвърли на седалката до себе си. Взе телефона и чантичката си и излезе от колата. След секунди натисна орнаментирания звънец до малката желязна портичка. Ниска закръглена жена изтича притеснено към него.

- За господин Гечмиш съм. Той у дома ли си е? – жената само кимна припряно с глава и го побутна да влиза по-бързо. Той се ухили широко, демонстративно изтърка подметките на обувките си в килимчето пред входната врата, и гордо влезе в голямата къща. Посрещна го възрастна жена, държаща в ръцете си кука за плетене.

- Дуйгу ханъм, Вие сигурно сте единствената жена на света, която с всяка изминала година – вместо да старее, се подмладява. – Айкан се засили престорено любезно да целуне ръката й, но тя се дръпна назад и направи физиономия на отвращение.

- Кога се върна от Америка, Айкан? – тя седна на дивана по турски. Очите й внимателно проследяваха плетката. Айкан се приближи до нея и седна на облегалката на съседния фотьойл.

- Да кажем... от известно време. – той отново се ухили до уши. – Как я карате тук? Казаха ми, че господинът си е вкъщи...

- Да не си си наумил да се жениш за друго младо момиче, влюбено в друг? – мълчание. Дуйгу ханъм вдигна тъмносините си очи към Айкан. Той присви своите. Стана от фотьойла. Тя се усмихна иронично. – Не, аз само питам. Защото, доколкото си спомням, с Кудрет само за това се срещахте. Крояхте своите планове.

Чу се пляскане с ръце и подсвиркване. Дуйгу ханъм отново наведе глава към плетката си, а Айкан за пореден път се ухили.

- Я, я, я! Кого виждат очите ми! – Кудрет разтвори ръце и здраво стисна Айкан в прегръдките си. – Синко! Кога се върна?

- Неотдавна. – Айкан хвърли преценяващ поглед върху спокойно плетящата Дуйгу ханъм.

- Сядай, сядай. – Кудрет побутна Айкан към фотьойла. – Какво ще желаеш? Кафе, чай?

- Може ли да поговорим... насаме? – погледът на Айкан и на Дуйгу ханъм се засякоха само за части от секундата. Кудрет кимна с глава, целуна съпругата си по косата и посочи с пръст стълбището. Айкан тръгна, а Кудрет го последва. След секунди вече бяха в кабинета и Кудрет затвори вратата зад тях.

- Срещнах Гюнеш Бейаз. – Айкан сложи ръце в джобовете на скъпия си черен панталон. Ръцете на Кудрет се разтрепериха, при което графата с уиски затрака по чашата.

- Къде?

- В болницата на Островите. Беше дошъл да види майка си.

- Ти ли я оперира?

- Аз, да. Не знаех, че е негова майка.

- Нали уж сте „приятели”? – мълчание. И двамата се засмяха.

- Гюнеш Бейаз става все по-голяма пречка, Айкан. – Кудрет отпи от уискито си и седна на кожения си стол зад бюрото. – Има силни, така да се нарекат, „партньори”.

- В смисъл? Не заведе ли дело срещу него?

- Заведох. – Кудрет кимна с глава и остави чашата си върху бюрото. – Заведох, но...

- Не ми казвай, че не си спечелил делото! – Айкан ококори очи. Кудрет кимна с глава. – Стига, бе!

- Никога няма да познаеш кой беше адвокат на защитата. – мълчание. – Илхан Джихангир.

- Чакай, чакай! Откъде се познават Гюнеш и Илхан?

- Дълго е за разказване. – Кудрет се облегна назад и скръсти ръце. – Помниш ли съпругата на Илхан – Лейля? Тази, с която се бяхте срещнали наскоро?

- Представи се като „бившата съпруга”. Много красива жена. – Айкан повдигна вежди и се усмихна.

- Не се чувствай чак такъв късметлия, Айкан. Лейля се разведе с Илхан заради Гюнеш Бейаз. – отново мълчание.

- Чакай, чакай! Не ми казвай, че оня дрипльо е омаял тази красавица!

- Затова ти казвам, че той разполага със силен коз.

- Тогава защо му е, по дяволите, на Илхан да го защитава в Съда?

- Защото Лейля му обеща да се върне при него, в замяна на освобождаването на Гюнеш от затвора.

- И върна ли се? – Кудрет завъртя няколко пъти главата си настрани и цъкна с език.

- Донякъде. За кратко се върна – да. Но, доколкото разбрах от сигурни източници, Илхан живее на хотел. Не е изключено Лейля и Гюнеш още да се срещат.

- Интересно, интересно. – Айкан поглади с ръка брадичката си. – А после аз съм бил този, който крадял заети жени. И какво толкова му харесват на този Гюнеш?

- Виж, Айкан... – Кудрет се изправи бавно от стола си. – Нещата не вървят на добре. Знаеш отлично, че Илхан е най-способният адвокат в Истанбул – реши ли да пази Гюнеш, не мога да направя нищо срещу него.

- Тогава не действай в Съда. Измисли нещо друго.

- Затова съм безкрайно щастлив, че се върна от Америка! – Кудрет се усмихна широко и прегърна Айкан през рамо. – Когато сме двамата, както знаеш, действаме перфектно.

- Първият случай не завърши много добре... – мълчание. – Как така за близо четири години не разубеди Дуйгу ханъм, че ние не сме виновни за смъртта на Хурие?

- Знаеш майките, Айкан – винаги подкрепят дъщерите си. Никога не е имала нищо против теб, докато не разбра, че имаш желание да се ожениш за Хурие. А тя добре знаеше, че Хурие е влюбена в друг. За нея винаги ще сме виновни – и ти, и аз. Не й обръщай внимание.

- И, все пак, сега, ако ще жертваме някого, по-добре да е Бейаз. – и двамата се ухилиха.

- Имаш ли план?

- Не, конкретен план нямам. Но с Лейля хубаво си поговорихме онзи ден, когато ми звънна. Може да повторим, но след известно време.

- Не трябва да откъсваме поглед от Гюнеш – в момента, в който видим, че е слаб, тогава ще действаме.

- Аз лично няма да изпускам поглед от Лейля. – Айкан се подсмихна лукаво. – Много красива жена, както казах.

- И много опитна. – Кудрет също се подсмихна. – Когото и в Истанбул да попиташ, ще ти каже каква слава й се носи. Не подбираше мъжете едно време – независимо, че беше омъжена.

- Още по-добре. А аз... – Айкан се изпъчи и оправи костюма си. – Аз съм си красив – и да ме избере, няма да сбърка. – и двамата се засмяха. Кудрет отново прегърна Айкан през рамо.

- Ще останеш ли за обяд? – Айкан хвърли поглед през прозореца. Бурята вече беше започнала. Усмихна се.

- Разбира се. Само дано не завали градушка, че Поршето ми е съвсем новичко. – двамата се засмяха за пореден път. Кудрет слезе надолу по стълбите, а Айкан го последва.

- Дуйгу, Айкан ще остане за обяд! Кажи на Зелиха да сложи още едни прибори. Аз ще отида да прибера под навеса инструментите за градината – да не ги навали дъждът. – Кудрет целуна съпругата си по челото и излезе на бегом. Тя кимна с глава на Зелиха – прислугата, и погледна към слизащия по стълбите Айкан.

- Внимавай, Айкан. Убедена съм, че Кудрет ти е казал да не ми обръщаш внимание и така нататък. Но аз ти казвам да внимаваш. Аз съм майка, Айкан. Майка на момичето, което ти и съпругът ми лишихте от живот. Не познавам онзи Гюнеш, но съм сигурна, че и неговата майка е минала през нещо подобно. – Дуйгу се приближи още повече към Айкан и се подпря на парапета. – Много внимавай, Айкан. Нямаш представа на какво е способна една наранена майка. А в случая сме две. Правете своите планове, но много внимавайте. Няма да допусна да се повтори онова отпреди три години. – Дуйгу ханъм се усмихна тихо и се запъти към кухнята. Айкан вдигна високомерно глава и се подсмихна подигравателно.

- Гюнеш веднъж изстрада любимата му да загине пред очите му. Този път той ще рискува живота си, за да е добре тя. – Айкан слезе от стълбите, с усмивка на лице. – А аз само ще чакам удобния момент за това.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Авг 17, 2011 2:05 pm

Изображение


XLI.
На разходка из Острова


"Колко си млада.
Най- хубавата на света.
Пръст си. Росно, меко ухание на трева.
Хълм измежду дърветата, оставяш без дъх.
Спускаш се в морето, дете си.
Един телефон си, изключен.
Една новина, прясна.
Бяла хартия си, очакваща.
Свят си.
Битката ми.
Моят покой."
(Егемен Беркьоз – "Ти си")


На десния си глезен беше сложила малка златна гривничка с висулка, която, стори му се, наподобяваше рибка. Дългата до коленете й тъмнозелена рокля (това беше единствената дреха, чийто зелен цвят понасяше) ту се прилепваше плътно за нея, ту се въртеше и се удряше в краката й. С усмивка, той за пореден път се спря на коленете й – малко закръгленки и несъразмерни с останалата част от тялото й. Прииска му се да целуне тези колене, след това да помирише парфюма, който се бе разпрострял дори до ръба на рокличката й.

Лявата й ръка здраво стискаше неголяма черна чантичка, чиято дръжка тя с един замах преметна през врата си. Тънките й пръсти обгърнаха падащата на вълни кестенява коса, повдигнаха я, и я спуснаха рязко надолу. Той усети как гърдите му се издигат неравномерно, как дишането му се накъсва, как сърцето му бие учестено. Усмихна се с умиление.

Тя, все така замислена, заключи външната врата, сложи слънчевите си очила на главата си, и зарови в чантичката си. Вдигна небрежен поглед към него, след което очите й се разшириха и се задържаха дълго.

- Здравей, красавице моя! – Гюнеш, обгърнал с две ръце една от уличните лампи, й се усмихваше като хлапак. Лейля се подсмихна учудено.

- Какво правиш тук?

- Дойдох да те взема. – той й подаде ръката си. Лейля го изгледа недоверчиво. – Ела, ела. Имаме цял ден на разположение.

- Имам лекции, Гюнеш. А ти не си ли на работа?

- Съм.

- Е?

- Казах на шефа, че съм много болен. – Гюнеш се наведе и започна престорено да кашля. Лейля се усмихна и се приближи към него. Дясната й ръка обходи косата на Гюнеш и се спря на бузата му. Той вдигна поглед към нея. Тя продължаваше да му се усмихва.

- Не кашляй повече така, че ме плашиш.

- Ама аз на шега. – пауза. – А и ти си тази, която плаши с кашлянето си.

Лейля импулсивно го прегърна. Видя как един от съседите й паркира колата си наблизо, хвърляйки им въпросителни погледи.

Гюнеш я целуна по врата – по-скоро по косата, обгърнала врата й, и се усмихна широко. Проправи си път до ухото й и й прошепна:

- Е? Идваш ли?

- Къде? – Лейля отново ококори очи. Гюнеш я хвана за ръката я поведе със себе си.

- Как къде? Където започна всичко. – той отново се усмихна по детски. Стигнаха до червения й Мерцедес. – Дай ключовете, аз ще карам.

- Ама...

- Аха, така значи! Колата ти е по-скъпа от мен, а? – Гюнеш престорено сбърчи вежди.

- Ето, глупчо. – Лейля се засмя, целуна го по бузата, отвори дланта му и сложи там ключовете от колата. Двамата влязоха вътре, а той се опитваше да запали. – На Острова ли отиваме?

- Да. Направил съм страхотен план за двама ни. Ще обиколим целия остров, ще хапнем рибка при Онур бей, ще се поразходим по главните улички, покрай брега...

- Само не ме карай да се изкачвам, че лоши спомени имаме от тогава... – двамата се усмихнаха. Мерцедесът избръмча. Гюнеш, с ловко движение, обърна колата и даде газ. – Гюнеш, само по-бавно, моля те. Все пак, искам да стигнем до Острова.

Той смени скоростите и намали скоростта. Спря на светофара.

- Ето, Лейляяяя... – той въздъхна тежко и цъкна възмутено с език. – Защото намалих, сега се забихме в задръстването. Можехме да минем на този светофар, ама ти...

- А, а, а! Аз съм ти виновна! – Лейля се нацупи. Гюнеш се подсмихна и се придвижи малко напред. Забил поглед в предното стъкло, той прехапа устни.

- Обичам, когато се цупиш. Досущ като малко детенце си.

- Как разбра, че се нацупих? – Лейля още повече сбърчи веждички. Гюнеш почука огледалото над главите им. Лейля се изкикоти. Лека руменина покри скулите й.

- А сега се изчервяваш. – Гюнеш се усмихна, взимайки поредния завой.

- Ей, я си гледай пътя! – Лейля го плясна шеговито по рамото.

- Ето, госпожице, сега ще се качите на ферибота за пореден път, но този път заедно с вашия автомобил... – Гюнеш се засмя, когато Мерцедесът се изкачваше на ферибота. Лейля отметна коса назад и отново дръпна очилата си върху главата. Колата спря и Гюнеш изключи двигателя. Лейля беше извъртяла огледалото на шофьора към себе си и се оправяше. Гюнеш скръсти ръце и се облегна назад, с усмивка. Тя го изгледа въпросително.

- Какво? – тишина. Тя се изнерви. – Какво, Гюнеш?

- Кипра.

- Е, стига, де! Аз само... да се огледам... – Лейля придоби детинска физиономия. – Да съм красива...

- Как си просиш комплименти, хитрушо! – Гюнеш се засили към нея и впи устните си в нейните. Тя обви с ръце лицето му. Гюнеш отдели устните си от нейните и целуна нослето й, докато тя блажено се усмихваше. – Ти всякак си красива, Лейля. Всякаква си те обичам. – Лейля се разтопи в усмивка и, като глезено детенце, отърка нослето си в това на Гюнеш. Той се засмя и я целуна по косата. – Ще слезем ли от колата?

- Не, искам така. – Лейля беше здраво стиснала Гюнеш към себе си и не го пускаше.

- Ама, Лейля...

- Не! – затворила очички, тя продължаваше да се топи от усмивка в усмивка, и здраво да гушка Гюнеш, както детенце гушка плюшената си играчка. Той целуна вътрешността на едната й ръка и се облегна назад. Настана тишина.

- Как е Билге ханъм? – Лейля се сгуши още повече в Гюнеш, неотваряйки очите си.

- Определено е доста по-добре. Тези дни я изписват и сигурно ще се прибере у нас. Защо питаш?

- Не, просто... Преди известно време се запознах с един мъж на нейната възраст – Джемил бей. Невероятен човек. Само да го чуеш как приказва, Гюнеш! – Лейля втренчи очите си в тези на Гюнеш. След това отново положи глава на гърдите му. – Иска ми се да ги запозная.

- Ей, сватовнице! На стари години ли ще намираш мъж за майка? – Гюнеш се засмя, а Лейля самодоволно се усмихна.

- Неее, Гюнеш. Ти пък! Мислех си, че сигурно сега ще й е тъжно сама. Вярно – ти си до нея, но тя сигурно ще иска да работиш и ще й е тежко, че се занимаваш единствено с нея. Затова няма да й навреди един приятел, на нейната възраст. И той е самотен – тъкмо ще си пият чай и ще си говорят по цял ден. М? Какво ще кажеш? – Лейля отново го погледна умилително, право в очите. Гюнеш я целуна по челото и кимна с глава.

- Съгласен съм. Когато можеш, доведи Джемил бей у нас. – фериботът изсвири. Лейля се дръпна от Гюнеш. Той запали колата. Слънцето отново ги заслепи и Лейля пак сложи слънчевите си очила. Мерцедесът даде на заден ход. Когато задните му гуми опряха до асфалта, Гюнеш даде газ, и рязко се завъртя, оставяйки спирачен път след себе си. Лейля сниши малко слънчевите си очила и го изгледа укорително над тях.

- Някой ден ще имаме сериозен разговор относно твоето шофиране, отворко. – Гюнеш се изкиска и тръгна бавно по крайбрежната уличка. Зави бавно и спря.

- Както знаете, госпожице, на Острова шофирането е забранено.

- Слава Богу! – Лейля въздъхна тежко и слезе от колата. – Но пък сега си обяснявам защо караш така – забранено ти е тук, затова, качиш ли се в кола, си като отвързан. – Лейля се засмя гласовито. Гюнеш й подаде ключовете, престорено обидено.

- Много си забавна...

- Знам. – Лейля го хвана под ръка и подскочи като детенце. – И къде ще ме водиш сега?

- Така... – Гюнеш си придаде сериозен вид. – Това там е азиатски Истанбул.

- Не думай!

- Ама, Лейля! – Гюнеш сбърчи вежди, а тя се засмя и го целуна по рамото. Той я дръпна настрани. – Това е мястото на крайбрежната, от което се разкрива най-красивата гледка към Истанбул. Ето таааам се вижда и част от европейски Истанбул – минаретата на...

- Султанахмет Джамъ.

- Да, Синята Джамия. – Гюнеш застана зад Лейля и сложи ръце пред гърдите й. Тя се хвана за тях и се усмихна.

- Много е красиво, Гюнеш... – тя притвори очи, когато той я целуна по врата.

- Ела, да ти покажа още едно хубаво място... – той я дръпна ентусиазирано за ръката и двамата леко се затичаха. – Виж! Виж как морето сякаш се слива с планината. Това е възможно най-красивото и уникално творение на природата... – двамата замълчаха, дишайки учестено. – Някой ден ще отидем двамата заедно в страната на дядо ми, в България, за да видим Балкана. Много съм слушал за него, но никога не съм го виждал.

- Никога не съм излизала извън... – Лейля преглътна. – Никога не съм излизала извън Истанбул. Е, веднъж или два пъти в Улудаа – за събота и неделя.

- Илхан не те ли е водил в чужбина?

- Винаги съм му отказвала. – Лейля вдигна рамене. – Бях решена да замина за Париж, когато... – тя направи дълга пауза и преглътна тежко. – Но... не успях. Засякохме се на летището, той тъкмо се беше завърнал в Истанбул. – тя отново замълча. – Сякаш нещо ме спира да напусна този град, нещо ме тегли към него, задържа ме тук.

- Когато заговориш така за Истанбул, започвам да ревнувам, да знаеш. – хванал Лейля за ръката, Гюнеш се усмихна.

- Свиквай, Гюнеш. Първата любов ръжда не хваща. А Истанбул е моята първа любов. – Лейля се усмихна и рязко дръпна Гюнеш към един от файтоните. Той само кимна с глава на файтонджията и помогна на Лейля да се качи.

- Към горната главна, бате. – Гюнеш бутна някакви банкноти в ръцете на файтонджията. Когато се обърна към Лейля, тя го изгледа с укор в очите.

- Не съобразих, извинявай. Трябваше да ми кажеш.

- За какво, Лейля? – Гюнеш я гледаше с недоумение.

- Плати на файтонджията. Не искам да харчиш пари наляво и надясно заради моите прищевки.

- Лейля... Да не водим този разговор, моля те. Не ме карай да се чувствам като пропаднал човек.

- Гюнеш, аз не...

- Стига, моля те. Зная, че си доста по-богата от мен, но ми остави радостта да „харча пари наляво и надясно заради прищевките” на жената, която обичам. Моля те.

- Много сладко го казваш това „обичам те”. – Лейля за пореден път се разтопи в усмивка. Гюнеш се засмя гласно и я придърпа към себе си. Долепи устните си до косата й, а тя отново се сгуши в него. Очите й сновяха по хората, ресторантчетата, паркчетата, кафенцата, магазинчетата.

Файтонът спря. Гюнеш потупа файтонджията по рамото и помогна на Лейля да слезе. Тя изтупа роклята си и я пооправи.

- Другият път, в който решиш да бягаме, ме предупреди. Да зная, че да си облека нещо по-удобно.

- Но не мога да отрека, че си много красива с тази рокля. – Гюнеш се подсмихна. Знаеше, че Лейля не обича зеления цвят, и реши да я подразни. Тя поклати глава и тръгна напред, с ръце зад гърба. Вървеше бавно, оглеждаше витрините на магазинчетата, усмихваше се на слънцето, което галеше косите й, както и на мириса на топла храна, лъхащ я от ресторанчетата наблизо.

Гюнеш вървеше няколко крачки зад нея, оглеждащ всяко милиметърче от тялото й. Усмихваше се сякаш на себе си, а вътрешно му се искаше да крещи от радост. Струваше му се, че сънува, но не искаше да се ощипва, от страх да не би сънят да приключи. Сърцето му сякаш летеше, милиони пеперуди пърхаха в стомаха му, очите му грееха. Толкова беше щастлив, че чувстваше как целият свят се пука от завист, но така и не може да достигне неговото щастие. Толкова се радваше, че гърдите му гордо се извисяваха над всичките местни и туристи наоколо, сякаш казваха: „Вижте ме, радостта блика от мен!” Толкова обичаше Лейля, че искаше единствено да я държи в обятията си, да я следи с поглед, да обхожда кожата й с устни, и никога, никога да не я пуска.

Той осъзна, че тя направи кратка пауза пред едно от магазинчетата, втренчена във витрината му. Проследи погледа й, фокусиран върху едно малко бяло плюшено зайче, държащо в ръце морковче. Тя се усмихна тихо, въздъхна, и продължи напред. Гюнеш запамети името на магазина и притича към Лейля. Отново я хвана за ръката.

- Ела, това е ресторантчето на Онур бей.

- Чудесно, тъкмо започнах да огладнявам. – тя се усмихна широко. Гюнеш потупа възрастния човек по рамото, след което той му посочи една маса съвсем до морето и кимна с глава, широко усмихнат. – Какво ще хапнем?

- Ще видиш. Онур бей е майстор на лаврака. Никога не си яла по-вкусно нещо. – Гюнеш й намигна, когато тя седна срещу него. Замълчаха докато чакаха храната си. Лейля, вгледана в морето пред себе си, въздъхна замислено.

- Гюнеш... Мисля си... Баща ти е имал проблеми със сърцето, а сега и майка ти...

- Зная – ще ми кажеш, че трябва да се изследвам и аз. – Лейля се усмихна нервно и го погледна.

- Сериозно – направи го. Замисих се преди малко, когато наужким се закашля. По-добре да сме сигурни, че си здрав.

- Ами ти? Ти с твоята астма?

- Не сменяй темата, Гюнеш. – двамата се дръпнаха назад, когато Онур бей им донесе напитките. Гюнеш наля вода в чашите им с ракъ. Казаха си наздраве и отпиха.

- Лекуваш ли се?

- За астмата няма лечение, Гюнеш. Само инхалаторът ми действа. – тя се замисли, правейки кратка пауза. – От няколко дни дори не съм и помисляла за него. Принципно, астмата ми се задейства в кризисни ситуации. Но когато съм спокойна и щастлива, нямам никакви проблеми. – тя сложи ръката си върху неговата.

- Ще се изследвам, обещавам. Само да изпишат майка и да се пооправи, и ще отида на кардиолог. – той целуна пръстите на ръката й един по един. Тя го погали по косата. Замълчаха за известно време.

- Ще ти кажа нещо, ама обещай да не се сърдиш.

- А, не обещавам. Зависи. – двамата се подсмихнаха.

- Илхан ми предложи да се омъжа за него. – мълчание. Гюнеш се облегна назад.

- И? Ти прие ли? – очите му започнаха да стават по-тъмни.

- Разбира се...

- Разбира се. – той отпи няколко глътки от ракъто си.

- ...че не. – Лейля се засмя гръмогласно.

- Ама защо – приеми. Той може да ти плаща за файтоните, а на теб да не ти пука. – той пак отпи от ракъто си. И пак. И пак. И то свърши. Вдигна ръка, за да извика сервитьора, след което му посочи още една чашка ракъ.

- Гюнееееш... Ето, разсърди се. – Лейля скръсти ръце и се облегна на стола си. – Пфу, да не ти сподели нещо човек.

- Не, прав е Илхан. Действа както си му е редът. Има пари, върна си те до някаква степен, живееш в апартамента му, той отново се върна към правото... Прав е. Може да ти предложи брак и го прави.

- Много взе да разсъждаваш. Друго имах предвид като ти споделих. – мълчание. Той я изгледа въпросително. – Исках да кажа, че... колкото и предложения за брак да получа, и от когото и да са, все ще ги отказвам. Защото чакам ти да ми предложиш. – Лейля се ухили широко.

- Ама днес наистина само си просиш комплименти. – Гюнеш се подсмихна. Обаче думите на Лейля леко свиха сърцето му. Не беше се замислял, разбира се, да й предлага брак. Беше твърде рано. Но сега, когато тя го каза... стори му се толкова логично и толкова истинско, трябваше да го стори. Така му се прииска още тук, сега, в този ресторант, да падне на колене пред нея и да поиска ръката й. Но не можеше да си го позволи, не можеше да й дава живот, изпълнен само с рискове и с липса на пари. Преглътна тежко. – И това ще стане, Лейля. Един ден и това ще стане. Само да си стъпя на краката.

- Само така си говориш. Като си намериш някоя по-хубава и по-умна от мен, и ще ме оставиш. Знам те аз. – Лейля се начумери. Двамата се дръпнаха назад, докато Онур бей внимателно поставяше лаврака на масата.

- Глупаче, ти едва успя да ме впримчиш, а пък при друга ще ходя. Просто с теб ми беше слаб ангелът, да му се невиди – успя да ме омотаеш. – той я щипна по бузата и се засмя. – Наведи се. – тя се опули. – Хайде, хайде. Отвори уста. – Лейля отвори уста, а сивите й очи проследиха как Гюнеш слага парченце лаврак в устата й. Тя примлясна и преглътна.

- Ау, много вкусно! Я пак! – Лейля отвори уста и примигна към Гюнеш в очакване. Той се засмя и повтори движението. Тя се наведе изцяло. – Откога не са ме хранили. То било хубаво! – Лейля пак отвори уста.

Онур бей се подпря на една от масите и избърса ръце в престилката си. Това момиче, с което Гюнеш бе дошъл, беше ново и непознато за него. Беше красиво, мило, усмихнато. Стори му се доста богата, но беше с Гюнеш и се смееше с него от сърце. Беше истинска. А Гюнеш... какво можеше да каже за него? За последно го бе видял толкова щастлив преди близо четири години, когато бяха заедно с Хурие. После животът (а и смъртта) го смазаха. Сега беше отново същият, че даже и по-жив. Но това момиче, помисли си Онур бей, не беше като Хурие. То, стори му се, имаше силата да се бори и да устоява. А Гюнеш имаше отчайваща нужда от това.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Авг 31, 2011 4:56 pm

Изображение

XLII.
Дъждовни капки в Бешикташ


"Историята преди да опетниш, трябваше да помислиш!
За изневерята прошка има ли?
На малкото ми сърце големият владетел... Говори!"
(Неслихан Демирташ – „Плачейки, плачейки")
-
"Hikayeyi kirletirken düşünecektin!
İhanetin affı olur mu?
Küçük kalbimin büyük efendisi... Konuş!"
(Neslihan Demirtaş – "Ağlaya Ağlaya")


Косъмчетата на ръката й настръхнаха, когато усетиха устните му. Тя тихо се усмихна и обви с другата си длан брадичката му, след което го целуна по косата. Той вдигна погледа си към нея и й се усмихна.

- Какво ще правиш днес? – ръцете му обгърнаха шията й. Тя се усмихна блажено.

- Мисля да поработя малко върху един от проектите си. Имам доста чертежи, които трябва да приключа до следващата седмица. А ти?

- Ще посетя майка. – Гюнеш се подсмихна. – Ще й кажа за предложението ти относно Джемил ефенди. Днес вече не ми остана време да работя, така че...

- Гюнеш, обещай ми да не занемаряваш работата. – Лейля сбърчи вежди. Той шеговито я щипна по бузата.

- Обещавам, Лейля, обещавам. Изпълнявам всичко, което ми кажеш. – той й намигна и я целуна набързо. Тя го целуна още няколко пъти и го прегърна, сгушвайки се в него. Той вдъхна дълбоко от аромата й, докосна с устните си косата и шията й, и с усилие се отдели от нея. – Ако продължаваме така, няма изобщо да стигна до Острова. Хайде, Лейля, ще вървя. Ти учи, аз ще ти звънна по-късно. – целуна я още няколко пъти по челото и косата, след което тръгна надолу по улицата, махайки й и вървейки на заден.

- Стига, глупчо, ще се спънеш така! – Лейля се кискаше, но, също разтопена в усмивка, не спираше да маха на Гюнеш, докато той не се изгуби от погледа й.

Влизайки в апартамента, Лейля хвърли ключовете от колата на близкото шкафче, събу високите си обувки, развърза косата си, разпиля я по раменете си и с дълбоко пуфтене се хвърли върху дивана. Изпъна шия назад и машинално натисна копчето на телефонния секретар.

„Имате едно пропуснато повикване.”

„Лейля, аз съм – Екин. Зная, че онази вечер на Кулата се скарахме, но... знам, че ти е напрегнато... и на мен не ми беше добре... Не знам какво стана, извинявай. Хайде да се видим днес, а? Какво ще кажеш? Някъде към пет? Ти избери къде и ми звънни или ми прати sms. Тъкмо ще си поговорим, както преди, и ще забравим онова недоразумение. Прегръщам те.”

Лейля изправи главата си и погледна въпросително към мръснобелия домашен телефон.

„Нямате други пропуснати повиквания. Ако желаете да чуете отново...”

Лейля натисна копчето на телефона. В стаята настана тишина. Отново се чу силно пуфтене. Лейля скочи от дивана и грабна чантичката си, която беше захвърлила до ключовете от колата. Успя да открие GSM-а си и бързо написа sms на Екин.

„В пет, във Vogue. Бъди точна. Лейля.”

Гълъбовите й очи бързо се стрелнаха от дислея на телефона към часовника на стената. Четири и петнайсет. Миглите й потрепнаха няколко пъти, фокусирайки недовършените скици и чертежи на бюрото. Лейля разтърси главата си и бързо налузи захвърлените високи обувки. Грабна чантата и палтото си, сграбчи ключовете от колата си, и хукна навън.

Докато червеният Мерцедес преминаваше по заобиколни улички и квартали, Лейля се опитваше да си спомни от колко време се познаваха с Екин. Не много. Бяха се запознали в университета, после Екин реши да смени дизайнерството с модна журналистика, и двете някак се откъснаха.

Лейля попадна в задръстване и подпря лакът на стъклото. Очите й шаваха неспокойно. Не харесваше Екин – никога не й е била от приятните жени, с които можеше да си сподели всичко. Обаче имаше нужда от приятел, на когото донякъде да излее болката си, дори и да не получаваше нищо в замяна.

Мерцедесът потегли, постепенно набирайки скорост из истанбулските булеварди. Животът, който Илхан й предлагаше, я обричаше на самота. Нямаше много познати, а камо ли приятели. Екин й беше стара дружка – може би единствената, която бе направила без Илхан и неговата фамилия. Дали?

Думите и държанието на Екин в последно време я озадачаваха. И ако преди с Екин обожаваха да се шегуват за мъже, да си ги „набелязват” и се забавляват с тях, то вече не беше така. Разбира се, Лейля беше вече затворила очите си за всички други, освен за Гюнеш, но Екин... Екин също се беше променила. Поведението й спрямо Лейля и Гюнеш, а и спрямо Илхан беше друго. Сякаш имаше нещо, което през цялото време бе крила от Лейля, и което започваше лека-полека да се проявява.

Отново задръстване. Не знаеше защо беше приела да се срещне с Екин, не знаеше и защо избра шикозното кафе-ресторант в Бешикташ. Може би Екин беше онзи нейн своеобразен мост между луксозното минало и пестеливото настояще. Може би Екин я подтикваше да бъде онази предишна Лейля, която обичаше парите и скъпите неща, която не приемаше други заведения, освен най-реномираните. Може би Екин я връщаше пак към старите пороци.

Рязък ляв завой. Какво ли щеше да й каже Екин сега? Как ли щеше да се държи? Щеше ли отново да я нападне за взаимоотношенията й с Гюнеш? Да я укори за постъпките й спрямо Илхан? Да я посъветва? Да й се присмива? Или изобщо нямаше да говорят за тях самите, а щяха да обсъждат двайсетгодишната блондинка наблизо, облечена в палто от норка, вероятно подарено й от петдесетгодишния й съпруг-милиардер? Щяха ли да си поръчат скъпо френско вино или Pernod и, между шеги и закачки, да пресушат бутилката за три-четири часа?

Лейля умело паркира червения си Мерцедес на паркинга пред заведението и погледна часовника на ръката си. Пет без петнайсет. Огледа се в огледалото над шофьора – по-скоро машинално и изобщо без да се вгледа в себе си, след това рязко излезе от колата и я заключи. Токчетата й издаваха тъп звук, когато се потапяха в малките дъждовни локвички.

С престорена вежлива усмивка, Лейля поздрави персонала на входа и потърси с поглед Екин. Разбира се, тя никога не би дошла по-рано от обикновеното.

- Маса за двама, до прозореца.

- Разбира се, госпожо Джихангир. Вашата любима маса е свободна. Моля, след мен... – Лейля се опита да възрази, че фамилията й не е Джихангир, но вместо това послушно последва сервитьора. Той й се усмихна, когато стигнаха до масата. – Ще желаете ли нещо?

- Само една минерална вода с лимон, благодаря.

- Разбира се. Госпожата ще желае ли меню?

- Да, благодаря. – Лейля кимна с усмивка. – И, само една молба... Не ме наричайте „госпожа Джихангир”. Името ми е Лейля Гюверджин.

- Неприятно ми е да го чуя. – сервитьорът направи фалшива тъжна физиономия, след това бърз реверанс, и остави Лейля сама на масата.

Столът й едва-едва изскърца, когато тя го придърпа назад, за да седне. Остави чантичката си настрани и подпря с ръце брадичката си. Погледът й инстинктивно се зарея между стичащите се по прозореца, все още неизсъхнали, дъждовни капки и минаретата в далечината. Свечеряваше се и из Истанбул постоянно присветваха различни светлини, сякаш препращайки своите поздрави към светещия в светлосиньо Босфорски мост. Зелено, синьо, оранжево, жълто – всички цветове се сливаха под нея, а Лейля, притаила дъх, не можеше да погълне цялото това съвършенство с очите си. Гледаше. Гледаше и не успяваше да се наслади на красотата пред себе си.

- Чак и подраних! – чу се запъхтян глас зад Лейля, който я сепна и я накара да се обърне. Екин дръпна небрежно стола си назад и буквално се стовари върху него. Сервитьорът внимателно постави чашата с вода пред Лейля и любезно й подаде менюто.

- Вие ще желаете ли нещо, госпожице Екин?

- Да, Джихан, едно Pernod. Голямо. – Екин се усмихна широко. – И, нали знаеш, едно меню и за мен.

Лейля тихо се подсмихна, отпращайки сервитьора с очи. След това се вгледа в Екин, която си пое дълбоко въздух и силно издиша.

- Ама пък не можеш да се оплачеш. В без пет съм тук. Рядко такава точност от мен. – Екин се ухили широко. – Радвам се, че се съгласи да се срещнем. Кофти ми стана предния път. Извинявай.

- Няма проблеми, случва се. И двете бяхме напрегнати, явно. – очите на Лейля шаваха по менюто, мислите й бяха някъде другаде.

- Ти как си сега? По-добре ли си? – Екин също разтвори своето меню. Очите й обаче внимателно следяха реакциите на Лейля, която в този момент рязко затвори менюто си и се усмихна иронично.

- Прекрасно се чувствам, Екин. С Гюнеш се събрахме. – Лейля вдигна ръка, за да повика келнера.

- Как... – Екин притеснено потърси погледа на Лейля, но тя се бе вгледала в сервитьора.

- Най-хубавото телешко, с което разполагате. Алангле. Сложете и от любимия ми сос от боровинки, знаеш. – Лейля се усмихна широко и подаде обратно менюто на сервитьора.

- Същото и за мен, но с моя любим сос. Мерси. – Екин бутна менюто в ръцете на келнера и се наведе към Лейля. – Не те разбрах?

- Екин... С Гюнеш прекарваме най-хубавите си дни заедно. Даже допреди малко бяхме заедно, на Острова.

- Ти сигурно си полудяла... – Екин се облегна назад и разтърси глава невярващо. – Разбираш ли какво правиш?

- Напълно. – пауза. – Ако се притесняваш за Илхан, той... С него преценихме, че е по-добре да живее на хотел.

- Този човек е... – Екин отново разтърси глава. – Илхан е ангел, Лейля. Не осъзнаваш колко много прави заради теб, колко се жертва.

- Осъзнавам. – Лейля преглътна тежко. – Екин, осъзнавам, че може би никога не се опитах да разбера Илхан и да вникна в душата и ума му, но... твърде късно е, разбери. Сигурно и двамата имаме вина за случилото се, но... След като се появи Гюнеш, не мога да се опитам да сторя каквото и да било с Илхан.

- Допускаш огромна грешка, Лейля. – Екин вплете пръсти пред брадичката си и подпря лакти на масата. – Илхан е доста по-различен, от когото и да било, а ти бягаш от него.

- Гюнеш също е различен. Ти просто не...

- Не мисля. – Екин за пореден път разтърси глава, прекъсвайки Лейля. – Гюнеш е като всички други. Като всички мъже. Плаши се от обвързване, от сериозна връзка. Не е ли така?

- Екин, не знаеш доста неща за Гюнеш.

- Относно Хурие ли? Зная, нали ти ми каза...

- И, все пак... – Лейля отново плъзна поглед към една от стичащите се по прозореца дъждовни капки. В нея се отразяваше червения турски флаг.

- А ти не знаеш доста неща за Илхан.

- Зная, нали ти ми каза? – Лейля се усмихна широко. Екин цъкна с език.

- Добре, а Илхан наясно ли е за теб и Гюнеш?

- Вероятно подозира нещо, но не сме говорили открито. Смятам скоро да го направя, но още е твърде рано.

- Все още може да си играеш с него?

- Не, Екин, напротив. Все още не искам да го наранявам. – Лейля се дръпна назад, когато сервитьорът й поднесе телешкото, с реверанс. Същото направи и Екин. И двете кимнаха за благодарност.

- Не знам, Лейля, не знам. – Екин отряза малко парче от телешкото си, и го отхапа. – Според мен се заблуждаваш относно Гюнеш. Вероятно – да, много е изстрадал. И именно заради това точно сега не търси сериозна връзка.

- Екин, да не говорим за това сега. Да приключим темата. – Лейля също сдъвкваше телешкото. Отпи от водата с лимон пред себе си.

- Ти си знаеш най-добре, но внимавай с Илхан. Не се знае докога ще те търпи. – Екин въздъхна тежко. Настана тишина. Лейля се хранеше бавно, следейки капките по прозореца, и умножаващите се светлинки из града.

- Илхан ми предложи да се омъжа за него. – Лейля дори не погледна към Екин. Екин преглътна тежко залъка си и отпи няколко големи глътки от чашата с Pernod.

- А ти? Прие ли? – очите й станаха по-тъмни. Ножът и вилицата издрънчаха в чинията й, докато ръцете й нервно се опитваха да нарежат иначе крехкото месо. Цялата трепереше.

Лейля облиза с език долната си устна и тихичко се подсмихна. Облегна се назад, предъвквайки месото. Погледна въпросително Екин, когато погледите им се засякоха.

- Какво има, Екин? Нещо нередно ли казах?

- Не, не. Кажи, ти прие ли? – Екин накрая се отказа да се бори с месото и също се облегна назад. Хапеше устните си притеснено.

- Разбира се, че не, Екин. С Гюнеш нещата вървят прекрасно, а Илхан... казах ти вече – не мога... – Лейля отпи от водата си и махна на келнера за още една.

Екин въздъхна тихо, но с облекчение, и отново се наведе към Лейля. Лукаво се подсмихна.

- Отново бъркаш, Лейля. Подритваш си светлото бъдеще. Какъв живот би те очаквал с Гюнеш? – пауза. – И какъв с Илхан? Голяма грешка, мен ако питаш.

- Не се притеснявай за мен, с Гюнеш всичко е наред. Той работи, аз уча и скоро също започвам работа. Постепенно ще си стъпим на краката и ще си купим апартамент или къща.

- Къде? В Сапфир ли? Нали, още докато го строяха, ти тайничко се надяваше на апартамент там? – Екин се наведе още повече към Лейля. – Двамата с Илхан получихте покана за един от първите апартаменти. Получи такава покана като госпожа Лейля Джихангир, не като госпожица Лейля Гюверджин. Ще важи ли още тази покана след като окончателно се отделиш от Илхан? След като си с Гюнеш? Ще имате ли пари и репутация да купите апартамент в най-скъпия комплекс на Балканите? Замисли се, Лейля.

- А това ли е най-важното, Екин? – Лейля също се наведе напред, избутвайки чинията си настрани. – В крайна сметка, навсякъде може да се живее. В Истанбул съм, с Гюнеш съм – нищо повече не ми трябва.

- А Гюнеш с теб ли е?

- Не те разбрах? – Лейля я изгледа въпросително.

- Наистина ли Гюнеш е толкова истински и толкова влюбен, колкото ти го виждаш? Винаги ли истината ти казва? Някога не е ли премълчавал нещо? Убедена ли си, че го познаваш на 100%?

- Накъде биеш, Екин? – погледът на Лейля се замъгли и тя я погледна още по-подозрително.

- Искам да ти кажа, че Гюнеш с нищо не е по-различен от останалите. Обвързаността и сериозността го плашат, предпочита лесното, бързото. Обича флирта, обича... секса...

- Екин! Изплюй камъчето! – Лейля неусетно леко повиши тон.

- Онази вечер в Кулата на девиците... – Екин въздъхна дълбоко. – Гюнеш беше ядосан и раздразнен от срещата ви. На тръгване се срещнахме. Искаше да пийне нещо, да се разсее. Настояваше да отидем у нас. Пихме малко. И се случи...

- Какво се случи, Екин? – Лейля натъртваше на всяка една дума от въпроса си. Беше опънала всеки нерв от тялото си. Краката й се бяха стегнали.

- Легнахме си, Лейля. – чу се силно изскърцване. Лейля стана рязко от стола си, грабна чантата и палтото си и се усмихна иронично. В сивите й очи (сега почти черни) изплуваха сълзи.

- Екин... – опита се да каже още нещо, но сълзите я задушаваха. Преди да успее да заплаче, просто поклати глава, и изтича навън, затръшвайки вратата на заведението след себе си.

Екин преглътна тежко и се облегна назад. Погледна през прозореца, а очите й обгърнаха града, който не обичаше и в който се чувстваше като затворник. Не осъзнаваше какво бе казала само преди секунди, не разбираше защо бе излъгала. Сърцето й биеше учестено, главата й беше замаяна от мисли и въпроси. Не искаше да наранява Лейля – не беше такъв човек. От момента, в който двете се запознаха в университета, Екин вярваше, че двете ще бъдат приятелки завинаги. И наистина беше така – споделяха си, шегуваха се, забавляваха се, учеха заедно. Екин знаеше, че Лейля е омъжена, от време на време я подпитваше за съпруга й, но не зачекваше темата, защото очевидно Лейля я избягваше.

Докато един ден, съвсем случайно, Екин се запозна с Илхан. И нещо в нея сякаш се преобърна. Започна да вижда Лейля в друга светлина. Лейля беше можещата, Лейля беше имащата, обичаната. Лейля притежаваше всичко ей така – само с едно щракане с пръсти, само с едно пърхане на мигли. Имаше всекиго и всичко каквото си пожелае, без грам усилие. Много красива, винаги в най-скъпите и модерни дрехи, с най-новите джаджи, в най-луксозните заведения. Навсякъде я познаваха, навсякъде тя беше на пиедестал. А през цялото това време Екин оставаше в сянка.

Екин виждаше как Илхан се бори за любовта на Лейля, но не успяваше да я спечели – не знаеше как, с какви средства. Опита се да се сближи с него, да разбере мъжа, когото Лейля все отказваше да приеме. Но от събеседник в разговорите им (по-скоро, в неговите монолози), от слушател на мислите му, изразени на глас, се случи това, за което бе помислила още в първия миг, когато с Илхан се запознаха – влюби се в него.

Оттогава приятелството им с Лейля, споделянето, забавлението, искреността, чистите намерения – всичко рухна. Лейля не разбираше какво се случва, опитваше се да поддържа с Екин предишните си взаимоотношения, но не се получаваше. Екин странеше, а, когато уж привидно беше до Лейля и я подкрепяше, всъщност се опитваше да й забие нож в гърба. Вместо това, й правеше десетки рани – малки, незабелязани, но болезнени.

Днес обаче успя да я прободе. Вероятно не би й казала тази лъжа, ако преди това Лейля не бе споделила за предложението за брак от Илхан. Екин не можеше да си обясни що за болна любов бе това – тя го мачкаше, унищожаваше го ден след ден, а той се държеше с нея като с кралица. Тя се разведе с него заради друг, а той не след дълго отново й предложи брак. Не трябваше на нея, не трябваше така, не трябваше Лейля да продължава да има всичко.

Екин вдигна гордо брадичка и отпи от чашата с френска мастика пред себе си. Самодоволно се усмихна. Години наред беше сянката на Лейля. Време беше да излезе на слънце, а Лейля да мине от другата страна, да разбере какво е да си ощетен, нямащ, страдащ. Време беше Екин да се бори за всичко, което досега Лейля бе имала. И щеше да го постигне сега – когато най-сетне Лейля показа слабото си място. Гюнеш.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Сря Сеп 14, 2011 3:45 pm

Изображение

XLIII.
Настъпващата зима


"С идването на зимата вечерите ставаха по-дълги,
сгъстяваше се тъмнината.
Ти растеше,
растеше тишината,
която оставиха помежду ни на тръгване прелетните птици."
(Джеват Чапан – "Птичи поглед")


Лейля рязко дръпна палеца си от машата и стисна устни. Изключи я, остави я настрани, и се огледа в огледалото пред себе си. Нямаше нито сили, нито нерви да накъдри цялата си коса – връхчетата бяха достатъчни. Не я интересуваше как точно изглежда – искаше й се просто да облече нещо представително за презентацията на проекта си днес.

Тя пооправи бялата си рокля, след това сребърното си колие, прошепна няколко бързи молитви към Аллах – да бъде с нея днес, и грабна чантичката си. Огледа се наоколо, взе чантата си със скиците, излезе навън, и отключи външната врата на кооперацията.

Очите й се приковаха към не много голяма кафява кутия, увита с червена панделка, и поставена точно пред вратата. Огледа се наоколо, но нямаше никого. Наведе се бавно, оставяйки чантата си със скици настрани, след това обгърна с две ръце кутията. Измежду панделката се белееше малко листче: „За Лейля”. Тя въздъхна, взе кутията и я внесе обратно в апартамента. Отвори я набързо.

Средно на големина бяло плюшено зайче, хванало морковче в ръцете си, й се усмихваше. Като на флашбек, картината с витрината на Острова, изникна пред очите на Лейля. Тя се облегна назад и прегърна зайчето. В гърлото й беше заседнала буца – едновременно искаше, но и не желаеше да заплаче, тежеше й.

От ушето на зайчето изпадна малко листче, което Лейля бързо разгърна. „Най обичам да правя подаръци без повод. Навън е студено, но се надявам ти да си готова за днес и да си изпила един топъл чай. Дано зайчето ти носи късмет. Обичам те, Гюнеш.”

- „Обичам те...” – повтори почти машинално Лейля и преглътна тежко. Остави бележката настрани, а зайчето внимателно сложи на дивана. Въздъхна няколко пъти, след това отново грабна чантичката и скиците си и излезе навън.

Вятърът я удряше през лицето докато тя подминаваше червения си Мерцедес, паркиран наблизо, и вървеше към главната улица, за да вземе такси. Едната й ръка здраво стискаше чантата със скици, а другата – ключовете от колата. Но не искаше да шофира сега – не и в състоянието, което и сама не можеше да определи.

Малко жълто Рено спря пред нея, а таксиметровият шофьор вътре й се усмихна дружелюбно.

- Към „Сапфир”, но по прекия път, защото закъснявам. – Лейля се опита да се усмихне в огледалото на шофьора, но не се получи. Извъртя глава настрани и равнодушно погледна през прозореца.

- За модните презентации ли?

- Да.

- И Вие ли представяте нещо? – шофьорът хвърли бегъл поглед на чантата със скици.

- Мхм.

- Хубаво, хубаво. Млада сте, дано имате късмет. Казват, че ще има и представители от Италия и Франция. Интересно ще е. – шофьорът цъкна с език. – Аз нищо не им разбирам на тия моди, ама жената редовно ги следи по телевизора.

- Мхм... – Лейля току дочуваше нещо от монолога на шофьора. Не мислеше за нищо. Погледът й бе все така празно зареян в далечината.

- Обаче днес е зверски студ. Е – преди малко казаха, че тая нощ ще е минус два в Истанбул. Кво време, а? Почти декември сме, де, ама... Скоро трябва и сняг да завали. Тогава ще ни разбие фамилията трафикът. Вие обичате ли снега?

- А? Моля? – Лейля примигна няколко пъти, стреснато.

- Обичате ли снега, питам?

- Снега ли? – Лейля разтърси глава отрицателно. – Не, защо?

- Гледам, че съвсем леко сте се облекли. Имате палто, ама тая рокличка отдолу... Модна сте, ама пък колко да сте модна? Все пак, здравето е преди всичко.

- Разбира се. – Лейля дори и не се опита да се усмихне. Новият комплекс „Сапфир” се извиси пред нея. Тя зарови из чантичката си. – Колко Ви дължа?

- Девет. – шофьорът се усмихна на подадените му десет турски лири и жеста на Лейля да задържи рестото. – Халал да Ви е. Хайде, да ги разбиете ония франсета!

- Благодаря. Приятен ден! – Лейля помаха на шофьора и излезе от колата. Вятърът отново я удари през лицето и остро се вряза в покритите й само с тънък чорапогащник крака. Тя потрепери, присви устни и закрачи бързо към входа.

- Вашето име? – висок млад мъж се надвеси на Лейля, с усмивка на лице.

- Лейля Гюверджин. Препоръчана от Робърт Колидж и „Мимар Синан”. Собствена колекция. – мъжът й кимна и й посочи малка стаичка, която беше специално отредена за нея.

Лейля влезе бързо и разтърси тяло няколко пъти, за да се сгрее. Потърка ръце. Вдиша и издиша няколко пъти. Рязко откопча чантата си и извади скиците си отвътре. В стаята влязоха две жени и един мъж.

- Аслан Гюмрю, приятно ми е. – мъжът, на не повече от 35 години, й се усмихна ведро, но леко притеснено. – Аз отговарям за днешното събитие. Вероятно ще се нуждаете от асистенция. Засега тези две момичета – Самие и Мюзге, ще Ви помогнат. Тези двете са топ-модели, знаят как да работят. Вие им кажете кои модели да облекат и представят. След малко ще дойдат и други. Имаме много добър човек, който отговаря за визуалните ефекти. Ако имате някакви други желания... А, да, разбира се. Вие ще сте в Зала номер 3. Това са оригиналните скици, нали?

- Да. Би трябвало същите да са и в залата...

- Така мисля. След десетина минутки всичко в подготовката на залата ще е готово и ще можете да проверите сама. Оставям Ви Самие и Мюзге, другите ще дойдат направо в залата. В съседната на залата стая са гримьорната и съблекалнята – като проверите дали всичко е наред, елате направо там, за да започнем работата. Нали? – мъжът плесна с ръце и се засмя нервно. – Окей, оставям Ви. До след малко.

Вратата се хлопна. Лейля си пое дълбоко въздух и хвърли бегъл поглед на скиците си.

- Само бях слушала за Вас... – Мюзге тихо приближи към Лейля. – Вие самата сте много красива. Радвам се, че ще представям именно Вашите модели.

- Благодаря ти за думите, Мюзге. – Лейля се усмихна. Сякаш точно това й трябваше, за да й вдъхне мъничко кураж. – Ти ще представиш късата бежева рокля. Самие, за теб е подобен модел – светлосинята, с колана.

Самие и Мюзге се усмихнаха и бързо излязоха от стаичката. Лейля ги последва. Междувременно обаче в далечината забеляза Илхан. Очите й го проследиха докато той разговаряше с един от италианските представители.

- Всичко наред ли е, Лейля? – гласът на Аслан Гюмрю накара Лейля леко да подскочи. – Извинявай, стреснах те. Почти нямаме време. Моля те, погледни как е залата и кажи дали има още нещо, което да зависи от мен. – той я побутна вътре. Леко замъглено, хиляди светлини, преливащи се в една, прожектори. Контурите на скиците й блестяха под неонова светлина.

- Вълшебен сте! – за първи път от сутринта, Лейля се усмихна широко и истински. – Станало е прекрасно. Колко гости очакваме? – тя огледа залата. – Доста места има.

- Това е третата по големина зала тук. Очакваме около 170 души. – Аслан я потупа по гърба. – Значи не ти трябвам спешно сега, нали?

- Не, не. Ако има проблеми, ще се обадя. Отивам направо в гримьорната и съблекалнята, за да подготвя момичетата. – очите й започваха да светят. Напрежение, вълнение, радост – всичко беше изписано на лицето й в този момент. Аслан Гюмрю въздъхна с облекчение, прати въздушна целувка на Лейля и излезе бързо от залата.

- Тук е добре. Колко ти дължа? – Гюнеш се наведе към таксиметровия шофьор.

- Десет лири, бате. – Гюнеш бързо бутна банкнотата в ръцете на шофьора и изтича към входа. Загърна се в черното си палто с висока яка и побърза да влезе.

- Вие сте...? – мъжът на входа веднага го спря. Гюнеш се усмихна нервно и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. – Благодаря Ви, господин Бейаз. Презентацията на госпожица Гюверджин ще бъде в Зала 3 – по коридора, вляво. Ще я видите.

- Благодаря. – Гюнеш си пое дълбоко въздух и тръгна с бърза крачка напред. Наоколо чуваше само чужда реч, виждаше непознати лица. Докато очите му не попаднаха на други, колкото познати, толкова и далечни. Тези на Илхан Джихангир.

- Извинете ме за минута... – Илхан се усмихна на италианския си събеседник и приближи към Гюнеш, сложил ръце в джобовете на панталона си. – Гюнеш Бейаз... Значи, все пак реши да дойдеш.

- Странен човек си ти, Джихангир. – Гюнеш разкопча палтото си. – Измъкваш ме от затвора, помагаш ми... А сега и ми пращаш покана за презентацията на Лейля. Наистина не те разбирам.

- Да ти кажа, аз самия не мога да се разбера. – Илхан се засмя нервно и приближи още повече към Гюнеш. – Обаче в един момент човек осъзнава доста неща. Идва мигът, в който пътищата ни се разделят и всеки тръгва в своята посока. Не мога да спра Лейля, щом е избрала друг живот. Мога само да й помогна.

Гюнеш изгледа подозрително усмихващия му се насреща Илхан. Свали палтото си.

- Виждам, че не ми вярваш. Ние с теб имаме повече прилики, отколкото предполагаш. Но ти сам ще ги видиш, рано или късно. – Илхан се усмихна на Гюнеш, потупа го по рамото и отново се запъти към човека, с когото разговаряше допреди малко.

Гюнеш бавно пристъпваше към Зала 3, докато по пътя го поздравяваха жени и мъже, които не познаваше и с които не искаше да има нищо общо. Дали Лейля щеше да се зарадва да го види? Дали след презентацията щеше да се хвърли на врата му, да го целуне и да му каже, че е най-щастливата на света? Дали той щеше да сподели радостта от успеха на ревюто й? Гюнеш се усмихна тихо докато му посочваха мястото в залата, отредено за него.

Стори му се, че зад дебелите масленозелени завеси чува гласа й. Помисли си, че сега е нервна и, както винаги, хапе устни от притеснение. Искаше й се да застане някъде настрани, но близо до нея, за да вижда трескавата й подготовка преди да се покаже с целия си блясък.

- Драги дами и господа, добре дошли в новопостроения комплекс „Сапфир”. Днес имаме удоволствието да Ви покажем модни колекции от Милано и Париж, а редом с тях и новите открия на Турция. – Аслан Гюмрю направи кратка пауза, усмихнат до уши. – На този подиум днес ще бъде представена първата, но непрофесионална колекция на начинаещата дизайнерка Лейля Гюверджин. Студентка в Робърт Колидж и стажантка в Университета „Мимар Синан”, госпожица Гюверджин бе препоръчана от своите преподаватели, както и от известни специалисти в областа на модата, сред които са Мехтап Елайди, Йозлем Кайа, Атъл Кутоулу, и други. Моля, насладете се на това великолепно пиршество от цветове и модели!

Сцената бе осветена в неоново зелено – досущ като цветовете, които преливаха в сивите й очи в онази първа вечер в Reina. Първата рокля, покрита разноцветни мъниста, го накара да се замисли как би стояла на нея. Моделът беше красив, строен, с доста по-перфектно телосложение от Лейля. Но нямаше нейните заоблени колена, нямаше нейните широки рамена, нямаше дългата й шия. Бежева рокля, лилав костюм, черна блуза и дълга тъмнооранжева пола, светлосиня рокля... Всички до една бяха съвършени. Но погледът му сновеше измежду нагримираните лица с надеждата да види двете сиви очи и розовите устни, които притеснено щяха да се усмихнат на тълпата.

Облечена в широка бяла риза и широк черен панталон, Лейля излезе на подиума. Лицето й бе осветено от преливащи се гами на синьото, а усмивката й заслепи всичките прожектори. Тя благодари – той чу тихия й глас, но я заглушиха нестихващите аплодисменти. Италианските и френски специалисти, турските дизайнери, преподавателите – всички видяха таланта на Лейля. Неговото момиче беше успяло да се докаже.

- Благодаря Ви, благодаря... – Лейля се поклони няколко пъти. В очите й проблясваха сълзи от радост. – За мен е чест... – погледът й попадна на усмивката му. Какво правеше Гюнеш тук? Бързо шаване с очи. Два реда по-напред беше Илхан. Гюнеш... Илхан... Гюнеш... – За мен е чест да... – Гюнеш не спираше да се усмихва. – За мен е чест да бъда призната от модни светила като всички Вас. Надявам се наистина да съм заслужила тези аплодисменти. Още веднъж – бладогаря, че бяхте част от днешната ми презентация. Специални благодарности на хората, които ми гласуваха доверие, за да съм тук днес. Благодаря. – Лейля се поклони още веднъж. Сълзите в очите й обаче вече имаха друга причина. Тя побърза да изтича в съблекалнята. Илхан се зае да се ръкува с няколко души, които му поднасяха поздравления. Гюнеш излезе навън.

- Това е за Вас, госпожице Лейля. – Мюзге подаде голям тъмносин плик на Лейля, с логото на „Сапфир”. Тя благодари с мълчаливо кимане с глава, взе плика и побърза да го отвори. Отвътре изпаднаха ключове. Тя се наведе и ги вдигна. В ръцете си държеше нотариалния акт на апартамент в „Сапфир”, на нейно име. Имаше и бележка: „Лейля, в живота на човек настъпва момент, в който осъзнава, че не трябва да продължава повече така. Винаги си искала да бъдеш независима. Зная, че ще успееш. Талантлива си, борбена си, правиш всичко с любов. Позволи ми само един последен подарък от мен – нещо, което винаги си искала. Поздравления, Илхан”

Лейля преглътна тежко и бързо изтича навън. Огледа се. Илхан го нямаше. Тръгна напред, озъртайки се трескаво, но не го виждаше никъде. През прозореца проследи как черният джип спира пред входа, а Илхан се качва вътре с един от италианските дизайнери. Затича се, но джипът потегли малко преди тя да успее да стигне до вратата на комплекса. Обърна се назад, поемайки си дълбоко въздух. Пред нея стоеше Гюнеш.

- Беше прекрасна... – той протегна ръка да я погали по рамото, но Лейля рязко се извъртя. Той сбърчи вежди. – Какво има, Лейля?

- Какво правиш тук, Гюнеш? – не го беше виждала такъв. Беше с черен костюм и черна вратовръзка, с изгладена до съвършенство риза. Беше безумно красив. Гъстата му черна коса беше загладена перфектно, блестеше. Силният мъжки парфюм веднага я замая.

- Не се ли радваш да ме видиш? – той се усмихна отново и понечи да я прегърне, но тя пак се дръпна.

- Как успя да влезеш?

- С покана. – Гюнеш замълча. Лейля повдигна вежди въпросително. – Лейля... Лейля, какво има? – Гюнеш се втренчи в лицето й. Тя си пое дълбоко въздух.

- Благодаря ти за зайчето, нямаше нужда. Умело изкупваш вината си, но при мен тези номера не минават, Гюнеш.

- Не разбирам за какво говориш.

- Екин всичко ми разказа.

- Какво ти разказа Екин? – Гюнеш неусетно стисна юмруци. Спомни си случилото се. Не искаше и да чува това име.

- Че сте прекарали една нощ заедно. – мълчание. Гюнеш се дръпна назад.

- Това ли ти каза Екин? – Гюнеш зададе въпроса си бавно, рязко натъртвайки на всяка една дума.

- Виждам, че не отричаш. Браво, похвално. – Лейля преглътна тежко и се усмихна иронично. Тръгна. Гюнеш я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

- Лейля, стига глупости. Много добре знаеш, че...

- Че какво, Гюнеш? – очите й, само на сантиметри от неговите, стрелкаха искри. – Че не би направил подобно нещо? Знам ли?

- Лейля! – той стисна ръката й още по-силно. Тя се извъртя настрани и стисна устни.

- Пусни ме, Гюнеш, боли ме. – той не я пускаше. – Гюнеш, боли! – тя се отдели от него и поклати глава. – Явно изобщо не съм те познавала.

- Не го прави. Не съм преспивал с Екин. За Бога! Не разбираш ли, че тя те лъже?

- Не намесвай нито твоя Бог в това, нито моя. Те нямат място тук. – Лейля продължаваше да преглъща тежко и на неравни интервали. – Поспри малко, Гюнеш, помисли. Стига толкова. Достатъчно.

- Лейля... – Гюнеш почти прошепна името й. Очите му се навлажниха.

- Всеки път, когато направя крачка към теб, ти сякаш ме блъскаш назад. Аз се опитвам да те докосна, а ти бягаш. Аз ти се отдавам, а ти ме отбягваш. Аз те обичам, а ти си с друга. Доверявам ти се, Гюнеш, а ти си играеш с това мое доверие. – Лейля поклати глава. В нейните очи също напираха сълзи. – Нека не се нараняваме повече, Гюнеш. Не можем да продължаваме повече така.

- Лейля... Лейля? – Гюнеш проследи отминаващата Лейля. – Какво означава това?

- Нека си дадем време, Гюнеш. – Лейля се обърна към него. Ръцете й здраво стискаха синия плик и ключовете. Трепереше. – Може би това е краят, може би е само прекъсване. Но и двамата имаме нужда пътищата ни да се разделят за известно време...

Силуетът й се изгуби в стъкления асансьор. Той проследи как тя слезе на шестия или седмия етаж, след това тръгна по дългия коридор и изчезна.

Гюнеш машинално облече палтото си и го закопча.

С треперещи пръсти, Лейля отключи вратата на новия си апартамент и влезе вътре. Хвърли синия плик на стъклената масичка, която видя, и приближи към прозореца. Стъпките й отекваха в триетажния мезонет. Тя сложи ръце в джобовете на широкия си черен панталон и се вгледа навън.

Гюнеш се усмихна сякаш сам на себе си, когато вятърът се опита да разтвори палтото му. Странно – Лейля беше втората, която днес му каза, че понякога пътищата на двама души трябва да се разделят.

Винаги идва момент, в който пътищата се разделят.

Лейля проследяваше от прозореца си удрянето на голите клони на дърветата във величествените стени на джамиите.

Всеки избира да тръгне по своя път – в посоки, които може би никога вече няма да се слеят.

Тя сякаш спря да диша за секунди, след това пулсът й се ускори. Сълзите неочаквано се стекоха по бузите й.

Постепенно виждаш другия да се отдалечава и променя – сякаш никога не си го познавал.

Задави се в сълзите си, губеше въздух, но не помръдваше. Стоеше с горда осанка пред прозореца и не трепваше.

Нещо те жегва отвътре.

Гюнеш изкрещя, когато стигна до парк, чието име вероятно знаеше, но не го интересуваше ни най-малко. Викът му се изгуби сред шума на почти ураганния вятър.

Били сте един за друг.

Гюнеш закри с ръце лицето си. Същите ръце, които се вплитаха в нейните пръсти. Същото лице, което попиваше нейните целувки.

И знаеш – другият ще бъде все някога там – на финала.

Лейля си пое дъх толкова силно, че се задави и проплака звучно. Сълзите й замъглиха минаретата и къщите пред очите й.

Но на финала се случва само едно-единствено нещо.

Гюнеш се опита отново да извика, но гърдите му издадоха сподавен стон.

Няколко снежинки се завъртяха в несинхронен танц и се стекоха по прозореца й, по бузите му.

И настъпва проклетата зима.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Нед Окт 16, 2011 6:03 pm

Изображение

XLIV.
На среща с миналото
(Арнавуткьой – Левент – Орхантепе)


"Покрих очите си!
Премълчах всичките си думи!
Изгорих, мили, въглищата си...
Димят, димят – не спират!"
(Сезен Аксу – "Захваната")
---
"Sakladım gözlerimi.
Sustum hep sözlerimi!
Yandım yar közlerimi...
Savur savur bitmiyor!"
(Sezen Aksu – "Tutuklu")


Сред шумове от автомобилни клаксони, детски смехове, нежни шушукания, остри писъци, викове на чайки, Екин успя да различи припряния глас на Илхан. Обърна се рязко в неговата посока, за да се втренчи в най-сините очи, които някога бе виждала. Инстинктивно се подсмихна, после тежко преглътна. Някой грубо я бутна и възмутено я нахока, че е застанала като препарирана сред тълпата, но тя не му обърна внимание. Ето – Илхан беше тук, на няколко крачки от нея. Сам. Вероятно говореше по телефона с клиент, защото високото му чело ту се изпълваше с малки бръчици, ту се отпускаше спокойно.

Екин се поколеба дали да приближи към него, но сякаш краката й сами знаеха какво вършат. Когато усети парфюма му, тя леко покашля. Досущ като тийнеджърка, скулите й се покриха с гъста руменина, очите й заблестяха. Ръката й машинално се протегна напред и треперещо докосна рамото на Илхан. Той, сякаш стреснат внезапно, рязко се обърна към нея. Усмихна й се бързо и й направи знак да изчака. Тя притеснено кимна с глава.

Вратовръзката, преливаща от тъмно в светлосини нюанси, сякаш се отразяваше в очите му. Тънките розови устни забързано шаваха, докато той говореше. А гласът му... груб, твърд, но в същото време... толкова мек и успокояващ. Катраненочерните му коси, сиящи до най-малкия детайл; тежкият мъжки парфюм; скъпият костюм и лъскавите обувки... Толкова близо до нея на разстояние, а толкова далеч като съществуване.

- Екин? – Илхан притеснено потърси погледа. – Екин? Нещо се отнесе, май... – тя едва-едва кимна с глава. – Извинявай, клиент. Как си ти?

- Д-д-добре. – мълчание. Той се усмихна широко.

- Имаш ли малко време? Не съм обядвал и тъкмо мислех да хапна. Умирам от глад. Ще се радвам да ми правиш компания.

- Да, да, имам време. Аз и без друго бях тръгнала на разходка. Къде ще седнем?

- В Арнавуткьой има рибни ресторанти навсякъде. – Илхан леко побутна Екин към едно от сгушените в ъгъла на улицата ресторантчета. – Хамси бей, от моя лаврак. – обърна се с усмивка към притеснената Екин. – Нали не възразяваш, че поръчах и за теб? Разкошен е лавракът, а аз поне от година не съм идвал насам. Със сигурност ще ти хареса.

- По принцип, от няколко дни се храня предимно със салати...

- Не ми казвай, че отново си на диета, Екин! – Илхан се засмя. Разкопча сакото си и се настани на масата. Екин побърза да седне срещу него. Усмихна се неловко и кимна с глава. – Не мога да повярвам! Откакто се запознахме, веднъж не чух, че не си на диета! А за какво ти е? Виж се само! Слаба и красива! Какво още ти трябва?

- Илхан... – Екин вече сама усети как се изчервява, затова примижа и побърза да обърне глава настрани. Погледът й потърси Босфора, но бързо натрупалият сняг й попречи да види кой знае какво. Шумотевицата в ресторанта пък не й позволи дори да чуе шума на бурните вълни. Само някъде, сякаш в далечината, чу, че Илхан поръчва бяло вино. Чу името си. И отново...

- Екин? Днес само си замислена, май. Какво има?

- Нищо, Илхан, извинявай. – разтърси глава. – Как са нещата при теб? Зная, че...

- Ще кажеш, че знаеш, че живея на хотел, нали? – Илхан се облегна на стола си. – Нека да ти кажа още нещо. Вчера подарих на Лейля апартамент.

- В „Сапфир”, предполагам? – Екин сви устни. Сякаш буца заседна в гърлото й.

- Именно. Зная колко държеше да се сдобие с един от първите апартаменти там. – мълчание. Екин отново извърна глава настрани. – Зная какво ще кажеш, Екин. Че съм глупак, че съм се побъркал... Зная. Но исках да направя нещо за нея... Знам ли...

- Илхан? Не си прави илюзии. Преди можеше да задържиш Лейля с пари – тогава беше друго. – Екин се наведе напред и подпря лактите си на масата. – Сега тя се нуждае от съвсем различни неща, най-малко от пари.

- Говориш за Гюнеш Бейаз, нали? – Екин кимна. – Поканих го вчера на ревюто и той дойде.

- Ти действително си полудял. Защо ти тря...

- Виж, Екин. Когато човек обича някого, иска да го направи щастлив. Дори да му коства собственото щастие. – бялото вино пристигна, Илхан го дегустира и кимна с глава. Тъмнозелените очи на Екин притеснено проследиха разливането на алкохолната течност във високата стъклена чаша. – Вече... вече много добре разбирам, че Лейля не желае да бъде с мен. И зная, че иска да е с Гюнеш. Затова...

- Тя е с Гюнеш, Илхан. – отново мълчание. Илхан също се наведе напред, Екин кимна с глава. – Двамата са заедно. Преспали са.

- Да... – Илхан сви устни и се облегна назад. Пръстите му изпукаха, когато бавно ги сви в юмрук. Сините му очи се шляеха безцелно из непознатите лица. – Тя ли ти го каза? – Екин отново кимна с глава. – В очите ти съм най-големият глупак, нали?

- Може би. – Екин отпи от виното си и вдигна рамене. – Но влюбените правят глупости постоянно. Е, твоите „глупости” излизат скъпо на банковата ти сметка, но... – Илхан се усмихна горчиво.

- Кога за последно говорихте с нея? – Екин отново вдигна рамене.

- Знам ли... Преди няколко дни. Защо?

- Вчера не изглеждаше развълнувана като видя Гюнеш. – Екин прехапа устни. Илхан също отпи от бялото вино пред себе си.

- Виж, Илхан... – лавракът пристигна, затова и двамата се дръпнаха назад. Усмихнаха се едновременно на сервитьора.

- Да ви е сладко.

- Благодаря.

- Дано да ти хареса. Макар че си на диета. – Илхан се усмихна широко, а Екин отново му отговори с притеснено извиване на устните. Илхан отряза малко парче от рибата и внимателно го сложи в устата си. Екин замислено беше забила поглед в чинията си и не помръдваше. – Ще ме обидиш ако не хапнеш.

- Лейля и Гюнеш се срещат. – мълчание. Малки пламъчета пробляснаха в сините очи на Илхан. Той остави приборите настрани и избърса устните си с платнената салфетка. – Тайно. От няколко седмици, най-вероятно. Тя ми сподели. Беше много щастлива и...

- Защо ми казваш всичко това? – Илхан стисна устни и хвърли салфетката настрани.

- За да не живееш постоянно в заблуда, Илхан. Не го заслужаваш.

- И затова реши да споделиш пред мен това, което най-добрата ти приятелка ти е разказала?

- Не разбираш, Илхан, аз...

- Права си, Екин, не разбирам. – Илхан се наведе напред, сплете пръсти пред лицето си и ги допря до устните си. – Обясни ми, защото наистина не разбирам. С Лейля бяхте добри приятелки, постоянно си говорихте, забавлявахте се заедно, така нататък... Какво стана?

- Лейля... – Екин се облегна назад. Имаше чувството, че сърцето в гърдите й ще се пръсне всеки момент. Пулсът й беше ускорен до неузнаваемост. – Лейля доста се промени.

- Не ми казвай, че само тя се е променила. – Илхан поклати глава и се усмихна горчиво. Хвана леко вилицата, но отново я остави настрани. Оправи сакото си. – Всички се променихме, Екин. Лейля срещна Гюнеш. Аз срещнах себе си и това, което причинявах на Лейля. Ти кого срещна?

- Не те разбирам... – Екин отпи от бялото вино пред себе си, защото усещаше, че се задушава.

- Нещо се промени в теб, Екин. Не си момичето, което безгрижно се забавляваше с Лейля. Не си. Извини ме. – Илхан стана рязко от масата, направи груб реверанс, грабна палтото си от закачалката зад стола, и почти тичешком излезе от ресторанта.

Екин стисна очи. Искаше й се да заплаче, хапеше устни, чупеше пръсти. Някъде измежду гласовете на клиентите дочу и този на келнера, но само поклати глава отрицателно. Беше избързала. Не успя да прецени ситуацията, не съумя да се възползва от предоставения й шанс. Действа като 15-годишна хлапачка, влюбена в недостъпното момче от горния випуск. Илхан беше пред нея, беше приятелски настроен, беше спокоен. А тя... тя за секунди успя да развали всичко. И отново да се върне на началната позиция, да се отдалечи от него сама.

Прав беше Илхан – напоследък дори тя самата не се разбираше. Онова изгарящо желание да бъде обичана я водеше до друго – да откъсне „забранения плод”. Някога се примиряваше с това, което има. Някога дори и малкото й стигаше. Когато баща й отсъстваше с дни, със седмици, с месеци от вкъщи, под предлог, че е в командировка, тя не питаше никого какво става и къде е той. Дори когато пропусна 18-тия й рожден ден, не полюбопитства. Стигаше й само, че няколко дни след това той я заведе в Париж за две седмици и я накара да се почувства като принцеса. Достатъчно й беше, че, въпреки всичко, майка й се съгласи да я запише да учи за дизайнер.

Но направи грешката да надскочи себе си. Тя – богатата, но затворена в себе си Екин. Тя – дъщерята на известния Юсуф Алчак – собственикът на една от най-големите корабно-транспортни фирми за Близкия Изток, но тази, която никога не се големееше. Тя – за която беше по-важно бързо да се прибере вкъщи от университета, да хапне набързо от гозбите на баба, и да залегне над скиците. Тя срещна Лейля, откри себе си в нея и реши да й стане приятелка. И нещо се преобърна в нея, промени се, завъртя се. Грешният човек, грешната среда, грешната посока. И още по-грешните чувства.

Когато обвиниха баща й в трафик на наркотици, Екин се почувства унижена. Онзи илюзорен розов свят, в който досега бе живяла, се спука като огромен балон и падна на слузести парчета върху нея. Майка й се срина, баба й, която я бе отгледала, почина от мъка по сина си. Целият й живот се промени, а Екин отказваше да го проумее. Тя заживя своя живот на пълни обороти, стана известна колкото Лейля, популяризира се сред момчета и момичета (предимно сред първите), превърна се в една от най-харесваните млади жени в Истанбул. Не я интересуваше какво се случва у дома – рядко се прибираше. Баща й се самоуби в затвора, а тя дори не присъства на погребението му. Майка й влезе в психиатрична клиника, а тя отиваше на посещение при нея веднъж на два месеца. Не се интересуваше от никого – живееше живота си на пълни обороти.

И срещна Илхан в най-точния... или в най-неподходщия момент – дори и тя самата не знаеше. Изведнъж разбра, че той може би е човекът, който ще я измъкне от пропастта, в която бавно, но сигурно затъваше. Осъзна, че той ще е нейният спасителен пояс, той ще я върне отново в правилната посока. Та той беше същият като нея! Самотен, объркан, погубен. Те взаимно щяха да си помогнат, да се подкрепят, да се обичат.

Но той беше чужд. Той беше с Лейля. Помагаше на Лейля, подкрепяше Лейля, обичаше Лейля. За какво й беше на Лейля всичко това? Млада, красива, умна, талантлива, а вече и с пари. Стигаше й толкова. Да, беше страдала много като малка, но вече беше намерила верния път. Сега беше ред на Илхан. На Илхан и на Екин. Лейля трябваше да отстъпи.

И то се случи – Лейля направи това, което Екин дълго време очакваше. Влюби се в друг. Показа истинските си чувства към Илхан, изостави го. Ето – това беше изходът. Най-сетне Илхан щеше да се обърне настрани, да разбере, че на света не е единствено Лейля, че съществува и някой като Екин. Ала не. Той стоеше самотен, но горд. Не отстъпваше, инатеше се, все още мечтаеше за Лейля. Беше наранен и сринат, но упорстваше и упорстваше. Неговото вече не беше любов, нито мания – беше фикс идея.

- Благодаря ви. Да, това е всичко за днес. Говорих с началника ви, утре ще оправите плота на кухнята. – Лейля се усмихна набързо и затвори вратата след работниците. Обърна се. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й. Тя вплете пръсти в гъстата си кестенява коса и я вдигна нагоре така, че опъна цялото си лице. Пое си дъх. Издиша. Изпуфтя. Лъчите на слънцето, отразяващи се през парцаления сняг, я накараха да замижи за секунди. Някой звънеше на вратата.

Илхан вдигна поглед към нея. Вероятно бе дърпала косата си досега, защото в момента гъсти кичури бяха паднали безразборно върху лицето й. Той се усмихна с ъгълчето на устните си.

- Може ли? – Лейля се усмихна припряно, оправи косата си, и му направи път да влезе. Затварянето на вратата отекна в тишината на над 700-те квадратни метра площ. – Виждам, че вече се нанасяш. Харесва ли ти?

- Много. Още не зная какво да кажа. Много ти благодаря, Илхан. – Лейля се усмихна и се запъти към кухнята. – Какво ще желаеш за пиене? Не съм заредила кой знае с какво, но имам някакво уиски и джин.

- Ще изпия един чай, ако имаш. Няма да оставам за дълго. Реших само да намина... – погледът на Илхан се спря върху малко бяло плюшено зайче, държащо в лапичките си морковче. Беше внимателно сложено на един от фотьойлите. Илхан припряно сложи ръцете си в джобовете на черния панталон и прехапа устни.

- Илхан? – Лейля се показа от кухнята. – Ябълков устройва ли те?

- Мхм. – пауза. – Знаеш ли, Лейля, току-що се сетих, че имам спешна работа в Орхантепе. Последният ми клиент съди текстилната фабрика, в която работи. Ще отида да погледна, за да съм наясно преди да започна с исковете.

- А чаят?

- Някой друг път, обещавам. Извинявай за сега, просто изведнъж се сетих. – Илхан се усмихна на разбързаната към него Лейля. – Ще предам поздрави на Йомер бей от твое име.

- Добре. – Лейля затвори вратата след Илхан и бавно се отправи към кухнята. Безразлично се загледа в парата, излизаща от стъклената чашка с чай, след това премести погледа си към яркозелените дръвчета в градината.

От колко време не беше стъпвала в Орхантепе? От колко време не беше виждала дюкяна за локуми на Йомер бей? От колко време не беше прекосявала тесните калдъръмени улички? Откакто се срещна с Гюнеш, всичко се завъртя до такава степен, че вече беше забравила дори откъде бе тръгнала.

- Виж се, Лейля... – тя се засмя тихо, скръсти ръце пред гърдите си и излезе на терасата. Стъпи по меката трева и застана до прозореца. Пред нея – излегнал се във величествена тишина, Истанбул поглъщаше едрите снежинки на настъпващата зима. Високите сгради, модерните съоръжения, лъксавите бизнес-офиси, луксозните жилищни комплекси, бляскавите МОЛ-ове... Това беше Истанбул през прозореца на новия й огромен апартамент в „Сапфир”. Апартаментът, за който винаги бе мечтала. Животът, който винаги бе искала. Онази малка Лейля, зъзнеща в минусовите ноемврийски температури в порутения блок в Орхантепе, беше друга, не беше тя. Сега беше ноември, а тази Лейля беше обута в ботуши на Кристиан Луботен с близо 10 сантиметра ток. Беше с копринен черен панталон с панделка, беше с бяла риза с широк ръкав. Не обичаше кой знае колко златото, но колие от бяло злато от Алтънбаш блестеше на шията й. Обеци, гривни, пръстени. Швейцарски часовник. Френски парфюм. Скъпа прическа, изискан грим. Ето за това си мечтаеше малката Лейля, седнала на покрива на старата кооперация в Орхантепе и съзерцаваща Истанбул. Ето такава се виждаше онази малка Лейля. Ето такава се искаше. А какво искаше голямата Лейля? Тази, която сега имаше сякаш всичко?

Тя грабна чантата си от фотьойла, взе набързо палтото си и хукна навън. На врата й, под скъпото колие от бяло злато, проблясна кристал. Пръстите й бързо натиснаха копчето на асансьора. Студеният зимен въздух я накара да се закашля, когато излезе навън. Бързо изтича към стоянката на таксита и влезе в едно от тях. Порасналата вече Лейля щеше да се срещне с малката Лейля.

- Към Орхантепе.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Re: ღГрад на самотатаღ - разказът

Мнениеот t1n43t0 » Чет Ное 24, 2011 4:34 am

Изображение


XLV.
Любовта на Мраморно и Черно море


"Истанбул слушам, със затворени очи..."
(Орхан Вели Канък – "Истанбул слушам")


Гюнеш се усмихна нервно, когато Айкан слезе от лъскавата си кола и закопча сакото си. Слънце нямаше. Напротив – всеки момент щеше да завали, вятърът се засилваше. Айкан обаче не сваляше слънчевите си очила Emporio Armani с бели рамки. С наперена походка и примлясвайки дъвката си звучно, той приближи към Гюнеш и, с фалшив реверанс, оголвайки китката си със златния Ролекс, се подпря на стола срещу него.

- О, добра среща!

- Закъде си се издокарал така, Айкан? – Гюнеш вдигна очи от менюто (което въобще и не разглеждаше) и погледна въпросително към сядащия с престорена високомерност Айкан. Вторият простря ръцете си напред и заоглежда ръкавите на сакото си.

- Е, не си ми приоритет, Гюнеш. След това имам важна... – Айкан пусна тънката си усмивка. - ... Важна срещичка, така да го нарека.

- Аха. С жена, предполагам?

- Е, с жена... – Айкан цъкна възмутено с език. – Все така си мислил за мен... С две жени. – Айкан избухна в силен смях. Гюнеш направи отегчена физиономия. – Добре, де, кажи какво те измъчва. Майка ти ли не е добре?

- Добре е, добре е. Лежи у дома на Острова и си почива. Иисус и Дева Мария да я закрилят.

- Пророкът да я закриля. Зарежи твоите кръстове и девици.

- Все същият си. – Гюнеш леко подразнено поклати глава.

- Е, защо? Не съм ли прав? На колко години стана – все още си сам! С твоята религия жена в Истанбул няма да си намериш. А и като те гледам – бизнесче нямаш, това-онова... Занемарил си се... На нищо не приличаш. Ти изобщо за нощен живот чувал ли си?

- Чувал съм.

- Знаеш ли какво е Reina? Подсказка: не е хлебопекарна до Хайдарпаша.

- Много смешно. – Гюнеш направи престорена усмивка. Айкан отново избухна в силен смях.

- Казвай, де, казвай. Нямам много време.

- Не, просто исках да поговоря с някого. Не че някога сме си споделяли кой знае какво за личния живот, обаче... едно време си бяхме относително близки. А сега наистина имам нужда от някой близък. Не желая да натоварвам майка с това точно сега.

- Слушам те? – Айкан отпрати с очи келнера, идващ към масата им с меню в ръка. Наведе се напред.

- Айкан... – Гюнеш въздъхна и се облегна назад на стола си. – Твърде дълго е за обяснение. Може би някой път по-нашироко. Просто... сам съм. Случвало ми се е много пъти, но някак тогава нямаше какво да се стори. А сега зная, че мога да направя нещо, а нямам представа откъде да започна.

- Направо те разбрах! По-конкретно не можеш ли? – мълчание. Айкан се изкашля, спомняйки си за разговора с Кудрет. – Да не си влюбен? – кимане от страна на Гюнеш. – В мюсюлманка? – отново кимане. – Машаллах! И какво стана? Заряза те заради друг мюсюлманин?

- Не, Айкан. Бяхме заедно известно време. Тя дори се разведе със съпруга си...

- Ама ти май не си поплюваш!

- Айкан!

- Извинявай... – Айкан се изкикоти тихичко. Очите му лукаво зашариха по масата.

- Каза ми, че е най-добре за известно време да се разделим. Може би скоро пак ще сме заедно, но е необходимо сега всеки да бъде сам със себе си. Това каза. – Гюнеш въздъхна. Айкан придоби сериозна физиономия. Погледът му хитро проблясваше.

- Братле... Не искам да те отчайвам, обаче... Каже ли ти жена подобно нещо, просто забрави. Няма да бъдете заедно вече – бъди сигурен в това.

- Не те повиках, за да ме разстройваш още повече. Исках просто да споделя с някого. – Гюнеш присви очи и стисна устни. – Ти сякаш много познаваш жените. Имам предвид – наистина да ги познаваш, а не само за секс. – мълчание. – Е? И ти си на години – даже повече от мен. Е, вярно, имаш солидна работа и печелиш добри пари. Изглеждаш страхотно, поддържаш се. И? Съпруга имаш ли? Приятелка? Любима?

- Имах. – мълчание. – Имах любима. Даже ми беше годеница. Но беше преди Америка. Именно заради нея се наложи да замина.

- Защо, какво стана? Изостави те?

- Да кажем...

- Е, значи не съм единственият... – Гюнеш се усмихна горчиво. Айкан кимна, с празен поглед.

- Почина. – Гюнеш вдигна очите си към тези на Айкан. Вторият отклони погледа си и стисна ядовито ръцете си така, че дланите му се зачервиха. – Почина, Гюнеш. Не искаше да бъде с мен и се самоуби.

- Самоубила се е? – за части от секундата, пред очите на Гюнеш се появиха руса роса, сини очи, бледо лице, Босфорът. – Защо, какво се случи?

- „Твърде дълго е за обяснение. Може би някой път по-нашироко.” – Айкан се усмихна самодоволно, цитирайки Гюнеш. – Просто беше влюбена в друг и избяга от мен. А най-сигурният начин за това беше да се самоубие.

- Съжалявам, не знаех. И? Ти просто така замина за Америка?

- О, не просто така. Исках да се изуча, да направя пари, да си изградя живот. И чак тогава да се върна в Истанбул и да размажа онзи червей, в когото тя беше влюбена. – Айкан се усмихна широко. Сърцето му биеше учестено и той подпря лактите си на масата. Вдигна вежди въпросително. Гюнеш кимна разбиращо с глава.

- Познаваш ли го?

- Много добре. – Айкан дори не изчака въпроса на Гюнеш, а директно отговори.

- Какво мислиш да правиш?

- Да го убия. – Айкан се наведе още повече към Гюнеш. – Но той дори няма да разбере, че умира. Ще бъде бавно, но сигурно. Мъчително. Малко по малко. Стъпка по стъпка. Ще му отнема първо най-скъпото – нещо, по-ценно за него дори и от собствения му живот. Ще го превърна в напразно съществуващ обект. Докато сам не поиска да даде живота си.

- Добре... – Гюнеш погледна към Айкан замислено. – Откъде си сигурен, че той е виновният? В крайна сметка, тя е била влюбената? Не можем да избираме в кого да се влюбим...

- Веднъж дневникът й случайно попадна в ръцете ми. Случайно... – Айкан се облегна назад и се усмихна самодоволно за пореден път. - Да кажем, че е било случайно. Той настоявал да избягат заедно през граница. Още ли мислиш, че той няма вина?

- Айкан...

- Годеницата ми беше от знатен род, Гюнеш. Беше много, много богата. И безкрайно красива. Онзи беше беден и дрипав. Тя беше млада и глупава – лесно му се върза. А той само това и чакаше. – Айкан поклати глава. – Но не. Зная къде живее, какво прави, с кого се вижда. Следя всяка негова стъпка, наясно съм с всеки един поет от него дъх. Разбрах, че отново е „намерил късмета си”, в лицето на друга също толкова млада, красива и ужасно богата жена. Ала този път и той ще страда така, както аз преди години. Ще го унищожа малко по малко, вярвай ми.

- Вярвам ти. – Гюнеш въздъхна дълбоко. Спомняше си думите на Лейля по-рано през деня, затова казаното от Айкан просто премина покрай ушите му. Кимна с глава бавно, замислено. Айкан се подсмихна, доволен от себе си. Изправи се рязко и отново закопча сакото си.

- Е, аз ще вървя, Гюнеш. Някой път наистина ще седнем и ще си поговорим по-обстойно. – Айкан се изкикоти. – Дано да имаме шанса да разговаряме, преди още нещо неприятно да се е случило.

- В момента животът ми е толкова пуст и безцелен, Айкан, че не зная какво по-неприятно би могло да се случи. – Гюнеш също се изправи и подаде ръка на Айкан.

- Не предизвиквай съдбата, Гюнеш. – Айкан стисна ръката на Гюнеш и здраво я разтърси. – Не я предизвиквай. Никога не знаеш каква неприятност ти носи утрешният ден. – Айкан намигна на Гюнеш и бързо излезе навън.

Беше започнало да вали. Старата кооперация отдавна я нямаше. Онази нова розова постройка вече беше нашарена с грозни графити и обидни думи, изписана с „любов” към Фенербахче, Бешикташ, Галатасарай. Малки момченца, мокри до костите, тичаха в локвите и калта, и подритваха ръчно скалъпена от нечия майка парцалена футболна топка. Чуваха се неодобрителните възгласи на възрастни жени, седящи на терасата, взиращи се през старите си очила в грозноватите си плетки. Няколко пияни мъже подсвиркваха на младите майки, натоварени с пазарни торби, и тичащи по калдаръма, за да намерят навес, под който да се скрият от дъжда.

Подсвирнаха и на нея, но тя само се усмихна и заключи колата. Огледа внимателно розовия блок пред себе си, а след това и антената на покрива му. Озърна се наоколо. Дъждът постепенно се усилваше и тракаше по первазите и... стълбите. Имаше външни стълби към покрива. Странно – не беше ги забелязала досега. А и отдавна не бе идвала насам.

Лейля вдигна нагоре крачолите на широкия си черен панталон и запрескача стълбите една през друга. Токчетата й тракаха, а подметките й понякога се плъзгаха по хлъзгавата повърхност, но тя успяваше все в последния момент да се хване за металните перила. Още секунда, две, три...

На покрива на осем-етажната сграда, Лейля си пое дълбоко въздух. Срещу нея в мъглата се мъжделееха островите. Ето – Кинали... До него Бургаз... Хейбели... Буйюк... Завъртайки главата си настрани, тя успя да различи остриетата на няколко минарета, да очертае силуетите на десетки дървета, да чуе писъка на множество чайки. Беше тъмно, небето сякаш се бе снишило до самия покрив на сградата, сякаш притискаше града и не му даваше да диша. Лейля не виждаше почти нещо, но сивите й очи, станали в цвят, който бе в унисон с облаците над нея, знаеха контурите пред нея наизуст. Тя знаеше къде е бакалията на Йомер бей, къде е книжарницата на вдовицата на Ахмет бей, къде е малкото рибно ресторантче с изглед към Принцовите острови. Знаеше, че, дори зрението й да не беше от най-добрите – там, някъде зад огромния Босфор, беше европейският Истанбул, и фериботите се надпреварваха кой първи да мине покрай парковете и градинките. Знаеше, че соленото Мраморно море пред нея сега сигурно беше катранено черно и сякаш влизаше в битка със спокойното и хрисимо Черно море, срещайки се с него в началото на Босфора. Лейля се усмихна. Спомни си как, когато беше малка (може ди 5-6-годишна) майка й беше разказала историята на влюбените Мраморно и Черно море.

Мраморно море било огромно, властно, величествено. То много се големеело и винаги оставало само. Пренебрегвало останалите морета в близост до себе си – Егейско, Средиземно. Поставило стена между тях – Дарданелите, и се затворило в себе си. Но много го боляло Мраморно море, много страдало от самотата си. Много плачело то нощем. И всеки път, когато завалявал дъжд, то също се разплаквало – за да не види никой сълзите му. Затова станало двойно по-солено.

Един ден Мраморно море се престрашило и вдигнало поглед към своя съсед Истанбул. Изслушал го Истанбул, разбрал мъката на морето, и решил да му помогне. „Ще ти намеря приятел,” казал Истанбул, „но не го пренебрегвай. Бъдете другари, помагайте си, бъдете заедно и никога, никога не се разделяйте.” „Кой ще ме хареса и ще иска да съм приятел с него, когато ме види колко съм солено?” попитало Мраморно море. А Истанбул само се усмихнал и му дал Босфора, а чрез него – и Черно море.

Черно море било тихо и спокойно, но само привидно. То подало ръка на Мраморно море и двете започнали едно необикновено приятелство. Помагали си, веселяли се. Особено обичали, когато големи кораби минавали по тях – после ги обсъждали с дни и нощи – тях и необикновените им пасажери. Обичали и хората по крайбрежията – много им харесвало да разискват съдбите и настроенията им, да умуват над живота им.

И така... постепенно се случило. Неусетно, между игрите и закачките, Мраморно море и Черно море се влюбили. Черно море приело соленото Мраморно море, хванало го за ръка и го повело надолу в дълбините на Босфора, а то самото – спокойно и хрисимо, застанало отгоре. Истанбул издигнал два моста над тях, а те се радвали да ги пръскат със своите води, а мостовете – да се оглеждат в тях.

Но когато два големи кораба се сблъскали и нефт се излял в Босфора, Черно море, което било отгоре, станало цялото черно, грозно, лепкаво. А Мраморно море отдолу поело целия вреден нефт, станало още по-солено и още по-тежко. Трупове след трупове на различни кораби се рояли по дъното на Босфора. Мраморно море не можело вече да диша, искало да излезе нагоре, но Черно море не му давало – не искало то Мраморно да го вижда такова грозно и тъмно.

Разгневило се тогава Мраморно море. Разярила се буря – страшна и опасна буря. Разпенявило се и големи вълни надигнало. Видяло грозното нефтено Черно море, което, досега спокойно и тихо, се надигнало, защитавайки Мраморно от грозната гледка. Скарали се двете морета, отдръпнали се едно от друго. Босфорът станал тяхната стена. Но Истанбул разговарял ту с едното, ту с другото. Постепенно голямата им любов си казала думата и те лека-полека протегнали ръце едно към друго. Не след дълго отново се сляли както те си знаят – Черно море отгоре, за да гали със своите спокойни води корабите, а Мраморно море отдолу, за да поема тежестта, която носи крехката му любима. Отново заживели щастливо, знаейки, че никога вече няма да се разделят.

Но и те се карат – като всяка двойка. Всеки път, когато Босфорът се разпеняви и големи вълни се удрят по бреговете му, това значи, че Мраморно море пак е обидено на Черно. А когато вятърът носи морските пръски по крайбрежните улици и ги върти в непрогледна мъгла, означава, че Черно море пак е отказало да говори на Мраморно.

За да дойде на следващия ден изгревът, който да се отрази в лазурните води на Босфора и да се настани зад двата желязни моста. А лъчите му да се хванат за ръце и да затанцуват в ритъма, композиран от двете морета.

Лейля не усети кога беше спрял дъждът и слънце се опитваше да пробие през тъмносивите облаци. Изтри потеклата по бузата й сълза и се опита да се усмихне. Пое си дълбоко въздух и погледна пред себе си. Ето – с първите лъчи вече беше започнала да различава релефа на европейския бряг. Все още неясен, нейният Истанбул вече беше започнал да придобива величествените си черти. Лейля въздъхна дълбоко още няколко пъти и се обърна към стълбите.

Два оранжеви фара светнаха в надигащата се мъгла. Сините очи на Илхан обходиха ъглите на розовата кооперация, след това се втренчиха в лоста за скорости, когато дланта му се плъзна по него. Лейля очевидно се сбогуваше със стария си живот. А той самият беше част от него. Затова трябваше най-накрая да се оттегли. Автомобилната газ се сля с мъглата.
Изображение
'Je te souhaite tellement fort...
Je te souhaite trop d'amour.
Prends la vie à bras le corps,
puisque les miens sont trop courts...'
Аватар
t1n43t0
V.I.P.
V.I.P.
 
Статус:
Мнения: 3936
Регистриран на: Пет Ное 27, 2009 6:46 pm
Местоположение: София, България/Aberdeen, United Kingdom {İstanbul, Türkiye ♥ Madrid, España ♥ Θεσσαλονίκη, Ελλάδα}
Skype: ciarte013
Пол: Жена

Предишна


  • Advertisement

Назад към Архив

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта